Новият филм на Камен Калев „Февруари“ ще направи своята премиера на 11 март, с което ще открие 25-тия София филм фест. Той беше селектиран за официалната програма на един от най-престижните кинофоруми в света – този в Кан, през 2020 г., но фестивалът така й не се състоя заради пандемията. Близо година по-късно, и пет години след стартирането на проекта, четвъртата пълнометражна лента на Калев ще бъде показана пред публика в зала 1 на НДК.
„Февруари“ е емоционално разтърсващ разказ, който те удря дълбоко в слънчевия сплит и те кара да се превиеш от болката, която никога няма да признаеш като модерен човек. Тази болка не идва в киносалона, а часове, дори дни след като си видял историята. Идва когато си сам, защото те кара да мислиш за себе си в порядък, различен от кариера-дом-деца-забавления като мерки на щастието. Идва да ти покаже как то, щастието, не е в гоненето на все нова и нова цел, в порастването, израстването, върховете, а е там – вътре в теб, в личната свобода да не се чувстваш принуден да запълваш всяка минута с някакъв общоприет смисъл, да си в мир със съвестта си и с изборите си. То е в хармонията, не в усмивката.
Не е лесен филм. Няма да ви закове със сюжет от първия кадър, няма да има обрати и спиращи дъха изненади. Но ще ви накара да мислите. Той е филм за мислене, за анализиране, за задаване на въпроси. Сниман е красиво и сурово. Разделен е на три части, отделни глави от живота на един и същ човек – като дете, като млад мъж и като старец. На екрана отново отсъстват професионални актьори с изключение на Иван Налбантов, който поема главната роля в третата, финална част на триптиха. Историята те кара да чувстваш, докато разказва за емоционално равен, безстрастен герой.
Освен режисьор, Камен Калев е сценарист и монтажист на филма, както и човек зад камера. „Февруари“ е историята на дядо му, допълнена от „собственото въображение“ на Калев. Повече за филма ни разказа самият режисьор.
Г-н Калев, новият ви филм „Февруари“ беше обявен като проект, вдъхновен от дядо ви. До къде следвахте биографията му?
За мен беше предизвикателство да направя филм с образ, който не се променя, който не излъчва много. И въпреки това, да има нещо, което да накара зрителя да продължи да гледа. Филмът не е класически разказан, няма класическа драматургия, на която да стъпиш, за да предизвикаш интереса на зрителя. В случая „Февруари“ е едно много естествено желание да разкажа няколко ключови момента от живота на дядо ми – образ, който мен лично много ме е провокирал във времето със своята непроницаемост, невъзможност да се комуникира с него. Но и е оставил много сериозни следи не само в мен, но и в цялото семейство.
Снимка: Камен Калев
Това е един проект, който се появи много леко и естествено с конкретни случки. Започнах отзад напред. Първо беше случката, от последната част на филма, в която дядо ми, към края на живота си, искаше да се събере със сестра си и да живеят заедно, да си помагат в едно домакинство. После се появи втората случка – разказът за казармата. Много силно впечатление са оставяли в мен историите на семейството за тези години, за факта, че се е оженил и на другия ден е заминал войник. Баба ми го е изпратила до края на селото и три години го е чакала. Ни вест, ни кост. Спомням си неговите разкази за морето, как са се местили от една база в друга, за кораба. Това са трайни спомени и картини в съзнанието ми.
Когато се появи и втората случка в главата ми се избистри идеята за триптих. Тогава дойде и тази първа част, в която може би е повече моят образ като дете в това село, в което прекарвах летните ваканции. Същевременно е и опит да си представя него като дете. Получи се някаква комбинация с мен вътре в този образ.
Филмът стъпва върху много конкретни детайли, които са част от мен, от този бит, от този Странджански край. И същевременно е опит за един поетичен, събирателен образ на този тип човек.
Има ли ги още този тип корави мъже или това е вашият опит да запечатате последните?
Не знам. Може наистина да са на изчезване. Но за мен е важно тези образи да живеят, да продължат да бъдат някаква посока, която да резонира в съзнанието на цивилизования, така да се каже, човек. На този, който живее в града, който очаква все нещо да се случи, все едно не му харесва живота, а се надява на друг. Исках да покажа човек, който живее в сегашното и приема съдбата без да се колебае, независимо дали е хубава или лоша. Приема я и я преживява. Това на мен ми обогатява погледа към света. Предразполага към едно малко по-спокойно съществуване, далеч от влиянията, от стандартите, от модите. Живот близък до медитацията, в който човек да се обърне към себе си, да търси отговори вътре в себе си.
Но показвате и един живот, изживян без любов. Може ли човек да е щастлив в такъв живот?
Спомням си още като студент във Франция, се опитвах да го снимам с желанието да проникна в него. И го питах: „Добре, какво се случва през деня ти? Как го изживяваш? Ти си там на къра, сам“. И той пак не ми отговори, но лицето му грейна. Това си го спомням много добре. Аз почувствах, че той там е щастлив, той там е спокоен, той е в някакъв баланс със себе си.
Снимка: Waterfront
Може би на околните е било доста трудно, но той със сигурност е човек, балансиран в себе си и излъчва това. По някакъв начин тази сила в него обогатява контекста.
Филмът излиза в момент, в който хората сме изолирани по принуда и ни показва изолацията и самотата като осъзнат избор на живот.
Мисля, че излиза в добър момент. Хората имат малко повече време да говорят със себе си. Сигурно за много е неприятно да трябва да се срещнеш със себе си. Забързани в хиляди неща все едно отлагаме това преживяване на сегашното, да преживеем скуката от живота. Не е страшно човек да гледа времето как изтича без да трябва да го запълни с нещо фалшиво.
Защо искате да ни разкажете за такъв герой, непробиваем емоционално?
Следвах желанието си да говоря с моята емоция за този обект, за този контекст, за този свят. Това беше много важно за мен като цяло в проекта – по-малко да вкарам нещата в разум и драматургия, която да е измислена, и повече да стъпя върху реалности, които просто са почувствани. Всъщност аз почувствах тези случки, за да стартирам проекта. Имах желание да говоря за тях. Точно желанието ме кара да работя и ме мотивира да продължа по този път. Това е и отношението ми към целия процес след това. Съдържание на филма, спокойствието на героя, типът драматургия – с по-малко думи да си кажем всичко, да има по-малко ефекти, това ме отвежда към работата с по-малък екип. Да намеря точния човек, който вибрира емоционално и човешки към този проект. Тогава нещата вървят в една обща логика.
Кое е най-трудното в изграждането на филм върху подобен образ?
Той не влиза в конфликти, които помагат една драматургия да е малко по-жива и по-богата. Когато имаш конфликт, веднага става интересно. А в случая той няма. В първата част може да кажем, че е едно дете, което живее още в хаоса, не се съгласява с дядо си, не исак да върви по стъпките му. Но във втората виждаме юноша, който казва, че иска да е като баща си и дядо си. Вече е направил избор до края на живота си. Затова и няма смисъл да разказвам какво му се е случило между 20 и 80 години, защото той е наясно с това, какво ще прави. Затова го виждаме чак накрая, когато среща едва ли не смъртта.
Филмът разказва много въздействащо за приемствеността между поколенията. Започва с героя като дете и неговия дядо, но завършва с героя, който сам вече е дядо, но до него няма внуче. Приключва ли приемствеността?
За мен не. Тази финална сцена с погребението за мен говори точно за тази приемственост. И буквално дори – с гласа зад кадър, който разказва за този безкраен коридор, където всеки се нарежда и чака другия да дойде. Аз лично го преживявам по този начин. Дори през музиката, която по някакъв начин пак се доближава до фолклора, в който са заложени точно тези неща.
„Февруари“ е поредният ви филм избран и оценен на един от най-престижните кино фестивали в света – този в Кан. Както и на още много други форуми, разбира се. Усещате ли тези оценки да ограничават творческата ви свобода като задават и сочат с пръст формулата на успеха?
С „Февруари“ беше много особено. Някак си толкова силно желание имах да се върна към един по-емоционален подход на работа, да следвам инстинкта си и да не мисля за публиката, на този етап, в този процес. Колкото мога се дистанцирах от всякакви очаквания и желания да бъда разбран, с вярата, че когато един човек успее да изгради този свят първоначално, той ще срещне този, който трябва. Обратният път ми се струва по-тежък и по-рисков – да се опиташ да разбереш какъв е зрителят и да се напаснеш на представите му. По-скоро за мен е по-лесно да следвам себе си в моето желание и стимул, в нещата, които мен ме провокират и искам да изградя като език с всеки филм. Въпреки че филмите ми изглеждат и са различни, все пак това желание да намеря моя език ме е преследвало през цялото време и продължава да е основното ми търсене.
Имате ли нещо конкретно, което търсите в момента?
Разбира се. Постоянно. И едва ли ще го намеря. Но Кан е изключително важна част от живота на филма и моята кариера. Той е много комплексна част от пътя на един филм. Там се гледат повече от 3000 заглавия и се избират около 50, и това е едно изключително признание. Защото това са хора, които изграждат вкус, които се борят за този вкус, които го налагат, и този етикет от тях има огромно влияние за живота на филма след това, за неговото разпространение и разпознаваемост. Кан остава една от най-силните платформи, където се показва трудно кино, това което изразява гласа на автори, които са безкомпромисни, който не се съобразяват с тенденции. Поне в по-голямата си част.
В този филм сте почти всичко – режисьор, сценарист, монтажист, зад камера. Защо се нагърбихте с цялата тази работа сам?
Самият проект водеше към това. От една страна фотографски, аз се занимавам с фотография, преди да започна да уча кино и да правя филми като режисьор, и продължавам да снимам. Затова кадърът за мен е изключително важен. Кадрирал съм и „Източни пиеси“ и голяма част от „Островът“. „Източни пиеси“ също аз съм го монтирал. Това е връщане към един по-занаятчийски метод на изграждане на филм. Във „Февруари“ вярвах, че тази енергия, която е много специфична, мога да я разкажа единствено с монтажа след това. Самите кадри са почти наредени към този монтаж.
Снимано е на лента (б.а. както и „Островът“), което пак беше много логичен избор – не само визуално как изглежда картината, но и подходът към работата е много по-различен. Самодисциплината е много по-голяма. В подготовката на филма, всичко е почти фиксирано преди снимки. После просто отиваш на терен с една много стабилна рамка. Не казвам, че е нямало импровизации и мърдания от разкадровка, но все пак рамката беше много осъзната и стабилна.
