Drowning Pool: Толкова неща искаме да кажем, но не можем! Заради кенсъл културата

В шеметната седмица, предхождаща концерта на Godsmack, P.O.D. и Drowning Pool, с който бандите стартираха европейската част от турнето си от България (22 март), имах възможност да се срещна и поговоря с музиканти и от трите групи, благодарение на организаторите Bulgarian Live Music.

(ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Sully Erna (GODSMACK): Най-тъмната страна на музикалния бизнес е времето, което ти краде)

(ПРОЧЕТИ ОЩЕ: P.O.D.: Длъжни сме да бутаме границите си като артисти. Не можем да повтаряме „Sattelite“ отново и отново)

Без никакви пристрастия, основани на музиката, която правят, категорично мога да заявя, че срещата ми с китариста и основател на Drowning Pool – C.J. Pierce, и фронтмена на бандата – Ryan McCombs, беше една от най-забавните и зареждащи срещи, не просто в тази една седмица, а в не много кратката ми кариера на интервюиращ. Не беше фиксирано точно време, в което да вместим разговора си и той се разгърна в 50 минути.

Със C.J. и Ryan се срещнахме сутринта на деня преди концерта, в конферентната зала на хотела, в който бяха отседнали. Посрещнаха ни с огромни усмивки и шеги още от вратата. Тези музиканти вече над 30 години обикалят  света, за да свирят музиката си, имат 7 албума и стотици концерти и срещи с феновете, но са запазили искреното си любопитство и превъзбуда към всяко ново място с нови хора, което посещават. От първия момент интервюто се превърна в разговор, в който не само аз задавах въпросите. Затова и този разговор получи своето логично, но лично продължение зад кулисите на концерта, когато ролите вече бяха обърнати и барабанистът на бандата Mike Luce водеше „интервюто“, като ни разпитваше всевъзможни неща за страната и нас самите.

Drowning Pool се качват на сцената по едно и също време с Godsmack и P.O.D. – в средата на 90-те години. За съжаление бандата преживява не малко сътресения и промени в състава. Първият им вокалист Dave Williams умира след издаването на дебютния албум Sinner (2001), откъдето тръгва безкрайна въртележка и зад микрофона се сменят четирима певци. Един от тях е Ryan McCombs от SOiL, с когото  записват албумите „Full Circle“ (2007) и „Drowning Pool“ (2010). През 2011 г. обаче той се връща в SOiL. След 13-годишна пауза, Ryan отново е в редиците на групата от 2023 г.

За всеки представител на поколението от края на 80-те и началото на 90-те, Drowning Pool са особено важна банда, защото парчетата им озвучаваха така популярните кеч борби, които се лееха по българските телевизии. Кой не е припявал “Let the bodies hit the floor/ Let the bodies hit the floor…” от може би най-големия им хит „Bodies“. Всъщност песента, която им навлече и най-много неприятности, след като в САЩ успяха да я свържат с покушението срещу конгресмена Габи Гифордс, и я забраниха след атаките от 11 септември. Но за тази и още много други теми, прочетете разговора ни. И, не, не идват за първи път в България!

Здравейте и добре дошли в България! Радвам се, че Godsmack ви поканиха да направите заедно това турне, което започва от България. Всъщност Godsmack ли ви поканиха или това е договорка между мениджъри, звукозаписни компании?

C.J.: Не, не. Godsmack ни поканиха.

Ryan: Sully Erna ни се обади.

C.J.: Приятели сме от цяла вечност. Свирим и турираме заедно вече 20 години. Обичам тези момчета и страхотни музиканти. И определено за нас е чест да сме с тях и P.O.D. Това е другата банда, с която свирим откакто сме започнали. Затова това турне е като семейно събиране за нас. Всички се познаваме, а и стиловете ни се допълват. Дори и българските фенове на Godsmack да не са чували за Drоwning Pool, съм сигурен, че ще усетят подобна енергия от нас, като от бандата на Sully, и ще се изкефят.

Познават ви, спокойно. Най-малко от кеч борбите, които бяха супер популярни по българските телевизии и вашата музика постоянно звучеше в тях.

Ryan: О, нямаме търпение да се срещнем с всички 12 000 българи в залата. Надяваме се да видим и един хубав мошпит, защото в последните години, заради Ковид, и особено в Америка, толкова ни липсваше това. Но нещата се завръщат бавно и се надявам да видим това в София.

За първи път ли идвате в България, защото информацията за това е малко неясна?

Ryan: Били сме тук преди много години, не се сещам точно кога. Може би 2016 или 2017 г. Бяхме поканени в една военна база, за да свирим за служещите там. Сега обаче е първият ни концерт в България за масова публика.

C.J.: Просто можеше да ѝ кажем „Да“ още като си зададе въпроса (смее се)

Разбрах, че сте пристигнали снощи, явно не сте имали време да се поразходите из града.

C.J.: Толкова ми се искаше да ида на един винен тур, но не ни остана време. Няма да имаме и днес, защото трябва да идем в залата, да си подредим продукцията и да направим саундчек. До тогава ще се опитаме да видим колкото може повече. Надявам се да опитам традиционна храна. Обичам да виждам колкото се може повече от културата на държавата, в която сме. А във вашата столица има много история и ми се иска да поразгледам.

Ще видите как се смесва наследството от комунизма с вековната история на една стара държава.

Ryan: Доколкото знам, вашата държава е най-старата в Европа. Има ви съвсем малко по-дълго отколкото САЩ (смее се)

Да, съвсем малко.

Ryan: Има-няма 1000 години повече.

C.J.: Ще ми помогнеш ли? Как да кажем „Благодаря“ на български? Обичаме да показваме по някакъв начин уважение във всяка страна, в която гостуваме. Искаме да ви го кажем на вашия език.

Ще ви го напиша на латиница, за да го научите. Радвам се на вашия интерес, особено след като слушах интервю, в което ви попитаха „Защо започвате турнето си от тази „странна“ държава?“ На вас България странна ли ви се струва?

C.J.: Не. Дори мисля, че е впечатляваща. Преди да дойдем четох историята ви и съм впечатлен. Но ние не делим страните, тук сме за да направим рокендрол шоу и ще го направим. Ще се забавляваме.

Ryan, как намираш атмосферата в бандата, след като се завърна в редиците ѝ наскоро след 12-годишна пауза? Има ли разлика?

Ryan: Различна е, защото и ние сме различни. Всеки е на различен етап в живота си. Нещата, които са били важни за всеки от нас индивидуално преди 15 години не е задължително да са важни сега. Днес семействата ни са на различни места, децата ни са на различна възраст, животите ни извън музиката са различни. А ние сме група, чиято музика винаги е била повлияна от живота, който водим извън сцената. Темите, които ни вдъхновяват, идват от това, какво преживяваме в личния си живот. И тези различни лични гледни точки, несъзнателно влизат в атмосферата в бандата.

Ако трябва да опишеш тази атмосфера с една дума, коя ще е тя?

Ryan: …. Подмладена… но не защото бандата има нужда от подмладяване. А по-скоро като усещане за нещо ново или по-точно – нещо старо, което се превръща в ново. Онова вълнение да влезеш отново в репетиционната след 13 години. Всичко започна с един телефонен разговор, в който момчетата ми предложиха да направим няколко риюниън концерт. Изведнъж, след два дни, отново ми се обадиха с думите „Обратно в бандата си и имаме концерт след 2 седмици!“

От 7 години живея в Англия, а те са в Америка. Затова, в тези две седмици преди да замина се разхождах по английските улици със слушалки в ушите, за да се опитам да запомня отново текстовете на песните. Летях за Далас 3 дни преди първия концерт, за да направим репетиция. Това беше първата ни репетиция от 13 години. Влязох в репетиционната, всички изглеждаха малко променени. Все пак бяха минали 13 години. Но в същото време се чувствах, сякаш съм обул най-удобния си чифт обувки.

Беше ли лесно решението да се върнеш?

Ryan: Отне ми 0,37 секунди. Честно да си кажа, липсваше ми да свиря с тези момчета, да пишем музика, да излизаме на сцена или просто да седнем около масата и да вечеряме заедно. Така че, при първия телефонен разговор, който беше със Стиви (б.а. Stevie Benton, басистът на Drowning Pool), отговорих възможно най-бързо с „Да“.

Какво е толкова уникално в тези трима музиканти, което те връща така лесно и бързо отново при тях?

Ryan: Прекарали сме толкова много време заедно и знам колко уникални като личности са, както в позитивен така и в негативен план.

Ние сме като семейство, като братя. Някаква смесица между усещането да си с брат си, най-добрия си приятел или с онова хлапе, с което си още от училище. Ние сме четирима и всеки е различен, като привнася това и в групата. Когато сме на турне сме затворени в тур буса дълго заедно. А един автобус прилича много на мъжка съблекалня. Има неща, които се случват там и само там, защото не са позволени в нормалното общество. Затова, когато си в този тур бус с още трима, вие се познавате по-добре отколкото жените ви ви познават. Познавате се по-добре дори отколкото родителите ви ви познават. И без да го осъзнаваш или търсиш умишлено, ти ставаш част от другите.

Когато обаче това свърши, започва да ти липсва ужасно. Останали са то само спомените. Всъщност „спомени“, не е много точна дума, предвид начина ни на живот преди години… Та, седиш си в някой пъб след години, или си на масата със семейството си, и някой казва нещо, което изведнъж ти връща спомен от случка преди 15 години. Започваш да се кикотиш на себе си. Не можеш обаче да го разкажеш, защото ще те тикнат в затвора. Само тихичко се смееш. И осъзнаваш колко много ти липсва всичко това без значение какъв е личният ти живот и до къде си стигнал през времето, в което сте били разделени. Това е като да ти липсва апендицит. Не си и осъзнавал че този апендицит може да е „missable“ (да ти липсва).

Missable?! Така се отразяват седемте години живот в Англия върху английския, а?

Ryan: Да (смее се). Още по-голям проблем е фактът, че съм роден и израснал в Индиана (смее се). С една дума – всеки ден от тези 13 години, в които не съм бил част от Drowning Pool, е имало нещо, което да ме подсеща за времето ни заедно. Но тогава бях много повече време с тях отколкото със семейството си.

C.J.: Турирахме много повече.

Сега отново сте на турне, както преди години.

C.J.: Да. И знаеш ли кое е интересното. Че вече две години откакто отново сме с Ryan и правим концерти, усещането е толкова силно, че сякаш всяка вечер ни е като за първи път. Да получаваме тази енергия от публиката, хората да искат да ни видят в техния град. Страхотно е. Това ни вдъхновява и за нова музика. Използваме всеки свободен момент, в който сме заедно, за да пишем нова музика, защото имаме толкова много нови идеи. Разбира се, на това турне ще свирим парчетата, които всички очакват да чуят от нас, които познават, защото тези хиляди хора в залата са там именно заради тях.

Но имате нов сингъл – „Revolution“, първият с Ryan от 13 години насам. Тази песен провокирана ли е от конкретна ситуация?

Ryan: Тази песен е различна от почти всичко, което съм написал в кариерата си. Около 97-98% от песните, които съм изпял, съм написал и текстовете им.  Това е първата песен, в която буквално седнахме на масата, след като вече имахме темата, и започнахме да записваме какво провокира тя във всеки от нас. Пишехме заедно текста ред по ред. Песента, дори и текста ѝ, е буквално колаборация между всички нас. За първи път пиша текст на песен по този начин. Имаше своите предизвикателства, но беше полезен опит.

C.J.: Няма конкретна случа, която да ни е провокирала за „Revolution“, но живее в луд свят, в който се случват големи промени. Не сме политическа банда, но много политически решения и последствията от тях ни провокират за музиката ни.

Ryan: Да напишеш такава песен е трудно, защото има толкова много неща, които аз лично, а вярвам и останалите в бандата, искаме да кажем. Особено, когато става дума за политика, религия и т.н. Но всъщност не можем да ги кажем. Защото ще станем жертва на кенсъл културата. Защото винаги има някой, който дебне да извади точни онези 3 думи от устата ни и да заяви, че ти си екстремист или поддържаш този или онзи политик. Но не, аз не поддържам нито този, нито онзи политик. Аз съм тук и искам да говоря това, което мисля, че ще е добро и правилно за всички.

C.J.: Всъщност “Revolution” е обобщаваща песен за всичко, което трябва да променим в обществото си. Всеки да я приеме и пречупи сам прз себе си и собствените си желания за промяна.

Казвате, че имате много нови идеи и песни. Мислите ли да тествате някои от тях на живо пред публика по време на това турне?

C.J.: Не. Това турне е много точно структурирано. Знаете, че Godsmack са хедлайнери, а ние има точно определен слот за свирене с точно определени 35 минути на сцена.

Ryan: А Drowning Pool има дълга дискография и трябва да изберем само най-популярните песни от нея.

C.J.: Може би ще изсвирим Revolution на последния концерт. Но имаме още една песен – “Madness”, която ще излезе скоро (б.а. 11 април), която записахме преди това турне. За нея съм много развълнуван, защото с „Revolution“ се завърнахме с Ryan, но тази песен е енергия на друго ниво. Много е откачена и отваря път към следващите парчета.

Ryan: „Revolution“ е първата песен, която излиза официално след като се събрахме, но не е песента, за която се вълнувам най-много. Имахме толкова малко време за записи, защото двете години откакто се събрахме, бяха пълни с концерти и фестивали. „Revolution“ просто се оказа първата песен, която сме записали изцяло. Затова е и първата, която пускаме. Но имаме толкова много песни, които всъщност са страхотни.

Провокирате ме да ви попитам, кога планирате следващия си албум?

C.J.: Няма да е тази година. Записваме песен по песен, защото не ни остава много време за студио. Когато съберем всички идеи, а те са много, и ги чуем записани, ще може да мислим за албум. Може би другата година. Планът е след края на това турне да влезем в студио и да запишем още няколко.

Кой прави сетлиста на бандата?

C.J.: Всички сядаме и го обсъждаме.

Ryan: C.J. и Mike (б.а. Luce – барабанистът на Drowning Pool) имат много добър усет как песните да се преливат една в друга, като темпо и като теми. Кoлкото до мен, за мен е достатъчно да знам какво трябва да пея.

C.J.: И, въпреки че имаме предварително подготвен сетлист преди началото на турнето, понякога сменяме песни от вечер на вечер. Защото има фенове, които ни следват на 2-3 поредни концерта, особено в САЩ. Трябва да им дадем нещо различно.

Ryan: C.J., Спомняш ли се онзи пич в Австралия, миналия месец, който дойде на всичките концерти с изключение на един. Дойде на 4 или 5 концерта в Австралия. И всеки път беше с VIP пропуск.

След толкова години в музикалния бизнес, коя е тъмната му страна, която хората не виждат?

C.J.: Бих казал – мениджърите и лейбълите. Тези, с които работим сега са чудесни, но Drowning Pool е бил в четири други лейбъла преди и… това е лудост. Нека се опитам да го обясня. Има бисквитки и с тях пълним един буркан. И вместо да си вземат бисквитка, взимат целия буркан. И те оставят без нищо.

Да, ние правим музика, но ни се налага да си плащаме и сметките. Не свирим за пари, но тези пари, които правим от музика в един момент идва някой и ги взима. Надяваме се като сме по-възрастни и по-мъдри, да избягваме вече тези моменти. Мениджърите трябва да са хората, които се грижат за твоите интереси. Не е нужно да са най-добрите ти приятели, но в един момент разбираш, че са действали зад гърба ти. В момента сами се менажираме. Стъпили сме на дървото, което преди време отрязаха под краката ни, и се опитваме да му помогнем да израсне отново. С изкарването на нови песни, като че му порастват и нови листа. Но бизнесът е толкова едностранчив. Днес получаваш 0,003 цента като някой си пусне песента ти в платформите и това е… Ryan, опитай се ти да го обясниш.

Ryan: Когато за пръв път се събрахме през 2005 г. бях се оттеглил от музикалния бизнес година по-рано и нямах никакво желание да се връщам. Причината бяха точно тези лебъли и мениджмънт. Мразех, наистина мразех, тази индустрия. Мразих тази фалшивост, претенцията на всеки, че ти е приятел, за да прави пари от теб.

Отгледан съм в малък град, около 3000 души. Водехме много прост начин на живот и се бях научил да вярвам на думите на хората. Но влизайки в музикалната индустрия се оказваш заобиколен от лъжци и крадци, от фалшивост и холивудски блясък. Не можех повече да живея в това обкръжение и затова се отказах. Днес индустрията е същата. Само че процентът на хората, които работят в нея с правилна мотивация, може би е по-голям по една проста причина – вече индустрията не е толкова голяма, колкото преди. Когато Drowning Pool започваха, тя беше много здрава и силна, имаше много големи лейбъли, безброй независими компании. Плащаха се по 3500 долара за най-тъпото видео. Днес тази индустрия е много по-малка.

Може би е по-концентрирана в ръцете на по-малък брой лейбъли и хора?

Ryan: Не. Парите вече ги няма, така както беше преди. Затова и процентът на хората, който са там с правилните подбуди е по-голям, но все още е пълно с крадци и лъжци.

Позволете ми да сменя малко настроението и да ви попитам за всички тези татуировки, с които сте покрити и двамата.

C.J.: Имам една чисто нова. Тя ми е от Фиджи, където все още има племена. Сега ще ти разкажа. Отидох да си я направя при местните. Приеха ме и ме поканиха да легна на едно легло, а наоколо тичаха деца и кокошки. Наистина. Навън валеше леко и усещането беше за пълен вътрешен мир. Направиха ми я без шаблон, направо на ръка.

А коя е първата ти?

C.J.: Ето тази (показва ръката си и се смее). Бяха на 15 или 16 като си я направих. Най-новата и най-старата са точно една до друга и може да видиш разликата. Бяхме в гимназията, заедно с Майк Люс (барабаниста на Drowning Pool). Свирихме в кавър банда и искахме да имаме по-интересен имидж. Имахме един приятел Мишел, който правеше татуировки. Отидохме у тях, седнахме около масата му, той имаше машинка, и ми направи тази първа татуировка. Боже, с Майк сме заедно още от гимназията!

Ryan: Историята на моята първа татуировка е подобна. Отидохме с един приятел при негов познат. Спомням си как чаках да си направя тази татуировка и влязоха двама здравеняци, моторджии, тъкмо слезли от своите Харли-Дейвидсън.

Отдавна обаче не съм си правил нова татуировка, а моята жена е татуист. Въпреки това всички тези татуировки, с които съм покрит, вече ги имах, когато я срещнах. Тогава тя ме попита дали искам да ми направи нова, но аз ѝ казах: „Не, защото, ако ти ми направиш, всички останали ще изглеждат още по-гадно“. В крайна сметка ми направи – портрет на баща ми на рамото ми. Рисувала е малко и по крака ми. В един момент обаче осъзнах, че татуировките болят. Като бях млад, всеки път като се татуирах бях под въздействието на различни опиати и не усещах нищо. А сега съм трезвен и усещам. Затова не искам повече. Щеше ми се да познавам истински татуисти, като жена ми по-рано, но…

C.J.: Аз си татуирах целия гръб през 2004 г., малко преди Ryan да влезе в бандата. Предстоеше ни концерт и реших да го направя за него. Отне 13 часа и четири машинки на татуиста, защото трябваше да е готова за концерта. Но трябваше да давам и интервюта под адско слънце с този татуиран гръб. Имах чувството, че ще умра.

За финал ще ми разкажете ли една шантава история от пътуванията ви по света?

Ryan: Един път сме разписвали истинско бебе.

C.J.: Чудехме се дали това изобщо е законно, защото бебето беше сигурно на 6 месеца. Подписвали сме и крак, хвърлен на сцената.

Не ми казвай. Било е на Ozzfest?!

C.J.: Да! Беше преди много години на Ozzfest и един пич си хвърли протезата, затова му се наложи да подскача на един крак, докато не спряхме, за да я подпишем и да му я върнем.

Няма да повярваш, но вчера Sully Erna ми разказа точно същата история! Явно става дума за един и същи фен.

Ryan: На мен ми се е случвало същото в Лондон през 2011-2012 г. Свирихме в един клуб и усетих, че нещо ме удари. Какво да видя – крак протеза. Огледах се за питието си, не го намерих. Тогава се обърнах към стейджа (помощника на сцена), подавайки му протезата с думите „Напълни я“. Докато си пиех от него обаче осъзнах, че тази протеза е стояла на крака на някого цял ден, включително през половината концерт, а аз после пия от нея.

Ето това е доста брутално! Днес същия човек ли си, който си бил тогава?

Ryan: О, Боже, не!