Александър Бояджиев-Чиката: Масовият поглед върху независимата култура винаги е бил повърхностен

Само след дни се задава поредното издание на най-стария хардкор фестивал у нас – Hardcore X-Mass (билети ТУК!). То ще се проведе в цели два дни – 16 и 17 декември, на двете сцени в клуб „Микстейп“ в София и ще включва 20 банди. През всички тези години (от 1999 г. насам) двигател на това събитие е Александър Бояджиев-Чиката, фронтменът на една от най-старите и утвърдени банди от стила у нас Las Hope. За втора поредна година негово рамо в организацията е Борис Малеванов (който е и барабанист на бандите heptagram и NOCKTERN). Какво виждат от сцената и зад нея те двамата, и къде е мястото на хардкора в България? Ето какво споделиха:

Зравейте, къде ви откривам и какво правите в момента?

Александър: В момента се намирам в Хамбург – последен ден от едно турне, на което работя като тур-мениджър (Stick To Your Guns, Knocked Loose, Landmarks, Soul Blind). Обичайно последният ден от всяко турне е почти толкова натоварен, колкото и първият – освен чисто административната работа, сметки, разплащания и т.н., има още куп задачи, които трябва да се свършат и колкото и да си подготвил всичко предварително винаги има „и още нещо“… Ако трябва да съм съвсем конкретен – преди малко финализирах графика с транспортирането на следващия ден към летището на групата и екипа, за които отговарям аз. Имаме 21 човека, които летят в няколко различни посоки и различни часове, плюс огромно количество багаж. Всъщност аз съм единственият, които остава в Европа.

Борис: В момента ме откривате в студиото ми в София, в което се готвя за последните за тази година, предстоящи концерти на групите, в които свиря – heptagram и NOCKTERN. Истината е, че повечето хора ме познават като артист и музикант, и не знаят, че близо 5 години вече работя като професионалист в музикалната индустрия. Към днешна дата работя за международния лейбъл и медия Stereofox, в който има и български корени. Също така се занимавам с менажиране на артисти или накратко – A&R, дигитален маркетинг и реклама, авторско право, издателска дейност и не на последно място една от големите ми страсти – промоутърство, буукинг и събития на живо, което е една и от основните причини да съм част от този легендарен бранд.  

След дни е поредното издание на Hardcore X–mass? За пръв път ще е с продължителност два дни. Да разбираме ли, че хардкор сцената преживява ренесанс днес?

Александър: В интерес на истината, в дългогодишната история на Hardcore X-mass е имало още едно издание, което беше във двудневен формат – през 2008-ма. Ренесанс никога нямаше да ми хрумне, като определение… но да, мисля че българската хардкор сцена в момента е в много стабилно състояние и може да се каже, че е във възходяща градация. До голяма степен и от тези наблюдения дойде и идеята за добавянето на втори ден и повече банди, защото има как да се случи и защото има интерес. Другата причина за втори ден на Hardcore X-mass 2022, е че през 2020-та го пропуснахме (по обясними причини) и просто реших, един вид да наваксаме пропуснатото.

Борис: За краткото време, в което започнах активно да ходя най-вече на концерти от тази сцена, разговорите с музикантите и феновете, както и личните ми наблюдения, смея да твърдя, че определено се вижда някаква форма на пробуждане. Доказателството за това твърдение са множеството нови и тепърва налагащи се групи в страната, но съм напълно съгласен с Чиката, че българската хардкор сцена в момента е в много силно състояние. Разбира се, винаги има място и път за подобрения. Всички ние (организаторите, музикантите и феновете) сме част от този процес.

Всъщност този хедлайн от 20 банди какво трябва да ни говори?

Александър: Говори, че в момента в България има достатъчно силни и интересни банди, за които на хората им пука и ще дойдат да ги гледат, за да изживеят нещо заедно, точно по този начин. От моя гледна точка, като организатор – виждам, че има достатъчно признаци, които показват, че ще дойдат достатъчно хора, за да се осмисли провеждането на мероприятие от такъв мащаб.

Борис: От една страна показва адекватен обем и съвкупност от български банди, които са активни и правят своето нещо. Все ми се случва да чувам от хора в най-различни ситуации, че не са наясно с това колко и какви групи имаме тук и дори не говорим само за хардкор в случая. От друга страна публиката е отдадена и подкрепяща. Това показва, че хората са готови и имат жажда за още повече музика. Добрата новина в случая е, че имаме и достатъчно групи, които лично за мен са на международно ниво и това е и една от основните причини програмата да изглежда по този начин.

Тази година разширявате стилово фестивала. Защо решихте да излезете от тясната ниша на хардкора?

Александър: Не мисля, че това се случва за първи път, просто тази година се действа много по-смело в тази посока, най-малкото и защото наличието на 2-ри ден го позволява. На Hardcore X-mass винаги е имало Метъл и най-вече Пънк – идеята е, че всички участващи банди са свързани по някакъв начин, пряко или косвено с хардкор сцената.

Борис: Защото за нас голяма част от пънк и метъл бандите са и хардкор, независимо, че нямат това звучене в музиката си. Хардкорът за мен е концепция и идея, начин на живот, на себеизразяване и усещане. Най-просто казано можеш да бъдеш хардкор и без да свириш конкретно хардкор. Примерите за групи, които са точно така, а и за западни фестивали, които са оригинално започнали с хардкор са много и отдавана са променили разбирането за това.

Много голяма част от тези музиканти са се подкрепяли и продължават да го правят, в различните съб-култури и среди. Същевременно и феновете се променят. Вече живеем в други времена, достъпа до музика е много по-голям от когато и да е било преди и това дава възможност на един слушател да бъде фен и на хардкор, и на други стилове музика. Това значи ли, че той не може да е хардкор или да бъде част от това общество? Според мен отговора на този въпрос е откровено “да, може да бъде“.

И като казах тясна ниша – колко е тясна нишата на хардкора у нас?

Александър: Очевидно тази „ниша“ не е чак толкова тясна, колкото се очаква да бъде – най-малкото поради факта, че хардкор банди правят собствени концерти, на които събират собствена публика, която идва всеки път, плаща си и подкрепя групите си, и много често броя на тази публика е много повече от публиката на групи и стилове, които се очаква и се смятат за много по-популярни… И това със сигурност не е най-важното, но е факт, който не може да бъде игнориран. Хардкор сцената знае 2 и 200 – и никога броя на публиката не е бил определящ фактор и нещо, което да е влияело на групите да продължават да свирят и да се развиват.

Относно разнообразието в звученето и различните „течения“ – мисля, че все още не е чак толкова голямо, колкото ни се иска да бъде, но пък е и по-голямо от всякога до сега.

Как се оцелява, разчитайки основно на живи изпълнения и без почти никакъв радио ефир?

Александър: Зависи кой какво разбира под „оцеляване“? Според мен свиренето на живо, концертите, са най-важният елемент. Да те пускат по радиото не е лошо, но не мисля, че някога е било от приоритетно значение за типа групи, за които говорим. Не мисля, че някой разчита на радио ефир за да оцелее, като група – а ако разчита, то значи е пълен… наивник. И това не се отнася само за хардкор банди.

Борис: Темата тук е доста дълга. Не мисля, че музиката, която тези групи правят някога е била или все още е “неподходяща“ за формата на радиото, защото сме чували много чуждестранни групи, които влизат в обсега на куриране на плейлисти на радио водещите, но не и локалните. А причина за това със сигурност има, но не мога да я посоча само аз.

Донякъде ние самите сме се довели до сегашния статус на този проблем. Аз лично смятам, че има много подходящи hardcore песни на част от групите, които ще свирят на тазгодишното издание на Hardcore X-Mass, които са много по-подходящи за радио ефир от други песни, без да назовавам жанрове и имена. Просто никога едната страна не е помагала или бутала проактивно, за да помогне или вдъхне доверие на другата.

И стигаме дотам, че групите основно разчитат на това, което наистина им носи дивиденти, фенове и монетизация. Факт е и обаче, че две от най-големите български радиа за рок и метъл музика в България са партньори на Hardcore X-Mass.

Всъщност какво е Hardcore X-mass?

 Борис: Тъй като по-горе донякъде отговорихме вече на този въпрос и с риск да не се повтарям, че цитирам един мой много близък и любим човек, който е и фронтмен на групата Expectactions.

Георги Димитров – Банана – “Хардкорът е любов, приятелство и семейство.“

Като човек, който не е слушал активно хардкор музика през по-голямата част от живота си и идва от по-различни среди, бих казал, че там открих точно това, което никъде другаде не съм успявал. Вярвам, че всеки е способен да открие нещо за себе си и да го приложи в това, което прави – без значение дали то е хардкор, пънк, метъл, рок, поп и прочие.

Как се роди идеята за този фестивал и през какво премина, за да го има и до днес?

Александър: Hardcore X-mass стартира през 1999-та, първоначално просто като „коледен“ концерт, събиращ няколкото млади тогава банди от невръстната по онова време българска хардкор сцена. Идеята беше, както семейството се събира за Коледа, така и ние (бандите и малката тогава общност) да се съберем и да отбележим края на годината по наш начин. В последствие това събитие от просто концерт се превърна в традиционен фестивал с основна концепция – винаги да включва най-активните и утвърдени групи, както и най-интересните нови имена, и специални гости понякога.

Естествено първите години бяха много трудни. В началото всички ние бяхме просто едни супер ентусиазирани хлапета, без никакъв опит. Хлапета които така или иначе нямаха особено голям избор, освен да си организират сами концерти на собствените групи. Така в един момент се стигна и до Hardcore X-mass.

Става ли по-лесно с годините?

Александър: Естествено с годините трупаш все повече опит – бих казал, че е по-лесно от тази гледна точка, а и от много други. Честно казано дори не ми се разказва през какво сме преминавали, за да стигнем до тук. Най-хубавото сега е, че вече имаме събитие с репутация, събитие, което се чака с нетърпение от много хора – хора, за които Hardcore X-mass е истинска традиция.  

Може би най-трудното днес е, че всички са много по-„разглезени“ и до голяма степен нещата, които се случват се приемат за даденост. Някои намират постоянно причини да се оплакват и да са недоволни – генерално за всичко, което се случва.

Ето например, често съм чувал коментари, че лайнъпът на Hardcore X-mass  е еднообразен, че всяка година се случвало едно и също. Но пък от друга страна точно това, което се случва всяка година по този начин е нещото, заради което идват повечето хора и се чака с нетърпение от мнозина. На мен ми звучи, все едно да се оплачеш, че семейната вечеря на Бъдни Вечер е идентична всяка година. Когато пък се опиташ да направиш нещо малко по-различно и разнообразно, веднага започват едни други коментари за това кой не бил за тук и кой не бил достатъчно хардкор за този фест и тн.

Някои хора забравят или въобще не си дават сметка, че това преди всичко е и социално събитие, а не просто концерт, на който се изреждат Х на брой групи. Други забравят, че светът се върти, а всяко следващо поколение идва със своите герои и вкусове. Ние сме тук, за да припомним всичко това и да намерим баланса.  За мен отдавна е ясно, че няма как, а и не трябва, да се съобразяваме с мнението на всеки. А и най-важното е, че имаме твърда и лоялна публика, която винаги подкрепя подобаващо цялото това начинание.

Има ли фестивална култура в България? И какво всъщност е истински фестивал?

Александър: Това е въпрос, чийто отговор може да тръгне минимум в 2 посоки. Генерално за фестивалите в България, мисля че започва да се заражда нещо такова, с много малки, бебешки стъпки. Но има още доста дълъг път да се извърви. И това се отнася и за организатори, и за публика. Естествено факторите за съществуване на фестивална култура са много. Финансовият не е за подценяване. До скоро в България за фестивали се самоопределяха много често събития, които представляваха просто концерт например с два основни хедлайнера, плюс още няколко групи, разделени в два поредни дни.

Борис: Отговорът на този въпрос е доста субективен. Не мога да скрия, че до преди няколко години в моите очи нещата изглеждаха много зле. Заради това аз самият като фен съм ходил последните години на много повече международни фестивали от колкото на български. И не защото не исках, а защото просто нямаше никакво предлагане в това отношение. Сега и аз като Чиката смея да твърдя, че има някакво раздвижване, но сме все още далеч от истината. Единственото, което можем да направим в тази посока е да работим непрестанно, за да променим това. По един или друг начин и всеки с каквото може, в неговата си област.

Вярно ли е, че и до днес много от клубовете не искат да са домакини на хардкор концерти заради предразсъдъци или, може би, заради реално доста по-бурната ви публика?

Александър: Така беше по-скоро в миналото. Това беше и основната причина, да започнем да си организираме концертите сами и по-специално, от един момент нататък, лично аз да се занимавам с всичко това. В днешно време по-скоро стои въпросът дали групите искат да свирят в даден клуб или не. Това разбира се се отнася най-вече за София и някои по-големи градове. Навсякъде другаде в България, ситуацията не се е променила особено много в последните 20 години.

Без широката общественост дори да подозира, като че ли хардкорът е стилът, който май най-добре изнасяме зад граница.

Александър: Честно казано, за мен е крайно маловажно какво подозира или не широката общественост. Хардкор сцената е убежище за много хора, които нямат желание да се асоциират с широката общественост. Поне така беше за нас още от самото начало.

Масовият поглед върху независимата култура и т.нар ъндърграунд, винаги е бил повърхностен. А в България това е още по-силно изразено. Имам дори лични впечатления. С моята група Last Hope още през 2003-та подписахме договор с немски лейбъл и отидохме на първото си европейско турне. След това последваха още много други турнета. Направили сме буквално стотици концерти извън България, свирили сме и сме турвали с едни от най-големите имена от нашата сцена, свирили сме на големи фестивали, но все извън България. Дори в Румъния свирим на поне един-два големи фестивала почти всяка година, но не и в България… Така или иначе, това не е проблем за нас, защото просто не можем  да се оплачем от липса на активности и сценична изява. Но го давам като пример как нещата, които се правят от такива като нас минават ниско под радара на широката музикална общественост у нас.

Кои са най-честите заблуди у нас относно хардкора?

Александър: Да кажем, че за един по-повърхностен поглед, хардкор сцената обикновено се асоциира със супер мачо и на моменти първичен имидж, което не е непременно задължително да е така. Би трябвало да е ясно, че това не е просто музикално течение. Хардкор е култура и общност, която освен своя кодекс, ценности и ярки белези на идентичност, защитава основни човешки ценности. Например, хардкор и пънк сцената винаги са били с много ясна и дори крайна позиция против расизъм, краен-национализъм, хомофобия и т.н. – все неща, за който сега е много популярно да се говори (и слава богу), но това не винаги е било така, особено в България.

Най-странното за мен е, че все още има хора, които се изненадват от всичко това. Сякаш е общоприето, че когато свириш или харесваш „агресивна музика“, или пък ходиш по такива концерти и си изкарваш емоциите по този начин, автоматично се превръщаш в някакъв неандерталец. Същото се отнася и за външния вид, но това вече е прекалено изтъркана тема.

Борис: Със сигурност е заблуда, че на хардкор концертите се случват някакви невиждани мелета, физическа агресия, неадекватно поведение. Напротив. Тези неща нямат и никога няма да имат място в хардкор сцената, нито ще са толерирани. Там има много ясно изразени правила и всеки, който не ги спазва под някаква форма му е показана врата за изход.

Хардкора за теб е първо музика или първо общност?

Александър: Абсолютно на първо място е общността – без никакво съмнение! Музиката, особено в днешно време, може да бъде в толкова различни диапазони, че става все по трудно да говорим за рамки. Разбира се, има все пак традиционно звучене, което може да бъде считано за основа и за „класическо“. От там тръгва всичко. Но без силата на общността и културата, която стои за нея, едва ли днес щяхме да си говорим за тази музика.

Борис: Със сигурност общност. Така се запознах и със самата музика. Първо се сблъсках с културата и общността и после заобичах музиката. Това е много повече от музика или концерт.