„Тъмни лица“ е песен, която щом излезе беше припозната от хората, жертви на домашно насилие. Красива, стряскащо откровена аларма за всичко онова, което се случва зад затворените врати. Парчето е на Алек Кирев и е част от новия му албум „Гравитация“, който се появи съвсем наскоро и грабна трайно ухото ни. Днес, в Деня срещу насилието над жени, 25 ноември, „Тъмни лица“ дебютира и с видео, като се надяваме да стигне до много повече хора, допълнена от красивата си визуална концепция дело на Ясен Григоров.
Малко преди тази видео премиера поговорихме с Алек за новата му музика, която звучи зряло, завършено и със собствен стил, който трудно се определя с думи. „Гравитация“ е вторият му самостоятелен албум след „Да или не“ (2018). Записан е с музикалния продуцент Георги Станев, основен виновник за звука на „Остава“, Gravity Co. и още, още качествена музика. Преди да се гмурне в солова кариера, в продължение на 10 години, Алек движеше група НЕМО. Така че прескачането през стиловете съвсем не му е чуждо – поп, рок, гръндж, инди… Резултатът се чува в „Гравитация“ – смесица от агресивността и бунта на рока, все по-малко шлифована с поп похвати, и откровенността и суровия звук на гръндж музиката.
Здравей, Алек. Казваш, че „Гравитация“ е стъпка към самия теб? Провокираш ме да те попитам какво е за теб музиката и за какво я използваш?
Да, в основата си, за мен, писането на песни е начин да изразявам себе си. В песен можеш да изкажеш гледна точка по въпроси, които в обикновена ситуация, може би е по-трудно да бъдат комуникирани. Не пиша песни от скоро и въпреки това в процеса на влизане навътре в себе си е интересно да виждам как всеки път падат пласт по пласт и как се обособяват “места” с надпис “Влизането забранено” или “Продължаваш на своя отговорност”. Интересно е!
Може ли музиката да е терапия?
Емоцията е и физически феномен. Всеки може да си спомни “тежестта в гърдите” или ”поникнаха ми крила”. Със създаването на песен, с текста специално, на тези усещания се придава форма, с което ги вадиш вън от себе си. Това е пречистващ процес, който, в зависимост от типа на емоцията, може да бъде доста бурен.
Какво откриваш като се търсиш в музиката?
Радост, тъга, меланхолия, воля за живот. Но и нещо друго. С написването на песента “Гравитация” открих, че тя не е писана за мен, а за моя позната, с която по това време имахме интензивна комуникация. В крайна сметка смятам, че артистите сме като антени и с нашата чувствителност, ако сме настроени на съответната честота, можем да прихванем вълните, които са около нас.
Новите ти песни звучат доста различно, по-алтернативно и по-малко поп. Каква е причината за промяната?
Аз харесвам гръндж, брит-рок, техно, трип-хоп, поп… и моята музика е една, може би, странна смесица от всичко това. За това е и трудно да бъда класифициран. За тези, които слушат рок, аз съм “поп” и обратно. Аз за себе си никога не съм бил “поп”. Просто имаше период, в който музиката ми имаше такъв елемент. Чуйте някои от песните на “Немо”. Въпреки че в аранжимента участвахме всички, песните като идеи, а и като първичен аранжимент, идваха от мен. Там поп-ове няма! Но и никога не съм могъл да “вляза в обувките” на типичния рокаджия, гръндж или каквото и да е. Странно животно съм, казвам ви!
По „Гравитация“ си работил с Георги Станев. Разкажи ми как се запознахте и как започнахте да работите заедно?
Записването на този албум започна още 2020 г, с друг човек като музикален продуцент, но там нещата не потръгнаха. Именно чрез него обаче стигнах до Георги Станев. С Гого комуникацията ни започна добре от самото начало. Първата песен, която записахме заедно беше “Тишина”. Веднага ми стана ясно, че съм намерил точния човек за този албум. С всяка от песните все повече се опознавахме. Гого успя да хване уникалността на всяко от парчетата и да го обогати. В миналото се е случвало, след като запиша някоя песен, после да искам пак да я направя, но в различен аранжимент. С нито една от песните в „Гравитация“ нямам такова усещане.
От колко време пишеш този албум и какво искаш хората да разберат от него?
В албума има 10 песни. Само една от тях – “Колко много исках”, е писана преди, може би, 15 години. Всички останали са от периода 2019-2022 г. И това не е всичко, което съм написал в този период! Честно казано, когато пиша песен, мисля за това какво чувствам в момента, стараейки се да го предам максимално цветно и разбираемо. Ако си си свършил работата добре, накрая изпитваш едно неподправено чувство на радост и се надяваш този, който слуша песента, да изпита същото.
Снимка: Илияна Григорова, Николай Желязков
Пишеш сам песните си. Какви условия са ти нужни, за да поканиш музата?
Имам нужда да остана сам и да си “човъркам”. Не мога да кажа как мисля нещата. Просто става… То е като да хванеш един малък, стърчащ конец от блузата ти. Тръгваш по него и дори не мислиш къде ще те изведе. Ако вземеш да мислиш, има голяма опасност да прецакаш нещо. Интуитивно е, но имаш пътеводна светлина – чувството на удовлетворение.
Част от текстовете ти предизвикват въпроси в мен. “Колко много исках” ме провокира да те попитам – страшна или приятна е самотата за артиста?
Самотата е нещо доста по-различно от това да си просто сам. Страшничко е. Болшинството от нас, хората, обичаме да усещаме присъствието на другите. Степента на присъствие варира за различните хора, но почти всички искаме някой да се навърта около нас, но както вече отбелязах – “контролирано разстояние”. (смее се)
А кое е нещото, което има най-силна гравитация върху теб?
В контекста на песента – влечението, което изпитвам, когато се увлека по друг човек със сигурност е едно от тези неща. Това буквално ме завлича и засмуква мислите ми, и изобщо цялото ми същество. Започвам да правя нещо и в един момент се усещам спрял, замръзнал във времето, а мисълта ми се върти безспирно “захапала опашката си”. Ако искам да прекратя подобно увлечение е много трудно. Иска се време и самонаблюдение.
След като слушах „Вече зная“ ми е любопитно – кога един край е начало за теб?
Винаги! То е въпрос на светоглед. Ако смяташ, че “нещата” започват с отварянето на очите ти и приключват със затварянето им – добре. Аз обаче не смятам така. За съжаление към момента това е по-скоро вяра, отколкото знание.
Какво чакаш? (от „Всеки ден“)
Чакам усещането за връзка със “всичкото” около нас. Тази връзка, която ще разкъса фината пелена на привидността около нас.
За какво ти е необходима тишината? (от „Тишина“)
За да си почина от образа, който изграждам или на който робувам всеки ден.
Коя любов е най-трайна в живота ти?
Към самия себе си! Вярвам, че не можеш да обичаш другите без да обичаш себе си. Разбира се, ядосвам си се, когато постфактум се усещам, че съм реагирал по инерция или упорито съм неглижирал даден сигнал. Но в крайна сметка продължавам нататък с мисълта, че съм научил още едно нещо за себе си и с надеждата, че това знание ще направи пътуването ми една идея по-леко.
Търсил си себе си в много различни стилове през годините? Това търсене приключи ли? Ще приключи ли и къде се чувстваш най-удобно?
Дали ще приключи не мога да кажа, но със сигурност сега не е. Мисля си, че песните, които се проявяват чрез мен имат общи характеристики, ако мога така да се изразя. Това, което търся е точното звучене и аранжимент за тях. В момента, мислейки за следващите песни, желанието ми е да опростявам звученето колкото мога повече.
Ако мога да те върна назад във времето – кога и как се влюби в музиката?
Първите ми спомени мъждукат от времето, когато бях на 7-8 години. Слушайки The Beatles, стъпил на стола в кухнята, долепил ухо на радио касетофона SANYO на баща ми и гледайки отражението си на огледалото в коридора на апартамента, правейки се, че свиря на китара. Аз съм самоук във всичко свързано с музиката, главно защото исках просто да си свиря на китарата и да си мисля песнички. Всичко друго го усещах като ограничение. За това и винаги съм учил нещата по трудния начин – чрез проба-грешка. Все още уча!
Преди да започнеш соловата си кариера ти беше част от група НЕМО. Разкажи ми как се събра групата? И защо вече не съществува?
До 2018 г, тоест до издаването на първия ми самостоятелен албум, винаги съм бил част от група. И винаги целта ми е била да създавам собствена музика. Група “Немо” просъществува, мисля, около 13 години. Имаме 2 албума и няколко сингъла извън тях. Имахме константен проблем с барабанистите. През бандата са минали поне 10 човека и винаги със следващия започваш от началото. Това е доста амортизиращо упражнение. Последният албум го издадохме 2018 г, точно когато издадох и самостоятелния си албум. Тогава бяхме останали само аз и Явката Разбойников (басиста). Китариста ни Теодосии Цингилев беше заявил желанието си да се оттегли, както и последния ни барабанист Дез. Тогава вече ми беше назряло желанието да променя нещо. Исках да тръгна към по-акустично звучене, тъй като се чувствах поизхабен. Предложих го на Явката, но той не се припозна в идеята и започнах сам, като експериментирах с луупър. В началото беше от чисто любопитство, но така ме увлече, че всяка мисъл за връщане към „Немо“ бе отхвърляна на мига! Така приключи групата.
Къде ти е по-удобно – в група или като самостоятелен артист?
С групата буквално имаш семейство! Хубаво е да си сред свои, а и динамиката е различна, тъй като всеки носи своите идеи и връзки. Но, както и при семейството, всеки дърпа към себе си и организацията да гледате в една посока е доста трудна. Когато си сам – зависиш от себе си. Като решиш нещо, просто ставаш и тръгваш да го правиш. Но си като този виц за футболиста, който сам си правил положенията, сам си вкарвал головете и накрая сам си се радвал! А ние, хората на изкуството имаме нужда от това да споделяме творбите си с другите иначе нещо много основно липсва. Когато си сам липсва и другата гледна точка. Има опасност да започнеш да се въртиш в кръг и да не можеш да видиш очевадни пропуски.
