fbpx

Да говорим силно за „Тихо наследство“ – интервю с Петя Накова

Петя Накова Снимка: Мира Дерменджиева

Само преди седмица, когато говорих с режисьора Петя Накова за „Тихо наследство“, тя ми сподели, че иска проектът й да не е само филм, а кауза. Не минаха и седем дни от тогава и тази мечта на Петя започва да се сбъдва с магическа пръчка. Два дни след премиерата на документалната лента в стрийминг гиганта HBO (на 23 март) всички български филми в платформата се сдобиха с български субтитри и вече са разбираеми за българските си зрители със слухови проблеми. А виновникът е емоцията, която този уж документален филм създава не само в хората, които го гледат, но и в екипа на HBO, които са копродуценти. Казвам „уж документален“, защото силно вярвам, че „Тихо наследство“ ще се превърне в кауза. Нужно е само правилните хора да отделят един час и да го гледат.

Петя Накова говори толкова леко за филма си, че на човек може да му се стори, че лентата се е случила лесно. А всъщност зад нея стоят сизифовски изпитания на човешкото тяло и труд. В кадрите ще видите как главната героиня Таня Димитрова, която всички добре познаваме от жестомимичния превод във включванията на Националния оперативен щаб, преминава през изпитанието рак и дъщеря й Кати е принудена да поеме работата с децата с кохлеарни импланти в центъра им за рехабилитация „Яника“. Зад кадрите – режисьорът Петя Накова също преминава успешно през страшната диагноза по време на подготовката на проекта. Но нищо от тази човешка и много лична мъка не тежи в „Тихо наследство“. Петя Накова и за миг не се изкушава да измести фокуса от основната тема – функционирането на центъра и резултатите, които постига с децата.

През филма прозира единствено сила и стремеж на един човек да направи по-добър свят за много хора. Точно там, в точката, в която личното и каузата се пресичат е подсъзнателната сила на филма. Допълва я красиво снимане. Да, документален филм може да се изгради с красиви кадри, въздействащи цветове и умел монтаж. Документалният филм не е и не трябва да бъде репортаж. Всъщност „Тихо наследство“ е точно толкова добре сниман, колкото и игрален филм, което провокира лично в мен желание да видя сюжета и на голям екран.

Здравей, Петя. Какво те провокира да разкажеш историята на един център за деца с увреден слух и неговата основателка Таня Димитрова?

Познавам Таня и сме приятелки от ученици. Покрай нея съм навътре в темата и тя ме вълнува. Родителите на Таня са глухи и аз съм свикнала да гледам жестовия език. Но когато навлязоха имплантите в България и тя започна да работи с имплантирани деца, видях колко усилия трябват от страна на рехабилитатора, за да може едно дете да започне да осъзнава какво чува с тази машинка в главата си, а после да се научи да възпроизвежда звуците, думичките, изреченията. Осъзнах колко усилия трябват и каква любов влагат Таня и рехабилитаторите.

Първоначалната ми идея беше да има малко политическа критика за това как нещата не се случват пълноценно от страна на държавата. В последствие обаче личната история измести политиката от филма и сега посланието е по-скоро е, че всеки има сила да промени нещо около себе си. В тази държава няма да се случат нещата, ако всеки не промени нещата, които са в негова власт.

Петя Накова Снимка: Мира Дерменджиева 2
Режисьорът на „Тихо наследство“ Петя Накова
Снимка: Мира Дерменджиева

Какво ви накара да не смените посоката на сюжета след като главната ви героиня получава диагнозата рак?

Имаше колебания как да продължа снимките и дали въобще да ги продължавам. Но не промених темата на „Тихо наследство“ заради две неща. Едното е лично – не исках да правя филм за рака, защото една година по-рано и аз преминах през тази болест и не ми се връщаше към нея. Второ – защото в такива моменти, когато животът на човек е заплашен, има нужда да се хване за нещо, за да продължи, да има надежда да се бори. И всъщност това, че помагаш на едни глухи деца е нещо, което може много да те крепи по време на битката с рака.

За да запазите темата в „Тихо наследство“ дори ви се налага да смените главния си герой и водещата роля отива при дъщерята на Таня – Кати. Как подготвихте младото момиче?

Особена подготовка нямаше. Вече бяхме снимали Кати покрай майка й. Така че тя прие да стане обект на по-голямо внимание и ние просто стояхме там, един малък екип с камера и гледахме хем да снимаме, хем да не пречим. Тя си вършеше работата и с времето свикна с камерата. Разбира се, извън снимките й помагахме с различни неща.

Голямата дъщеря на Таня Димитрова - Кати, поема децата в центъра докато майка й се лекува в САЩ
Голямата дъщеря на Таня Димитрова – Кати, поема децата в центъра докато майка й се лекува в САЩ

Кое е най-важното при снимането на подобен тип документални филми?

Има различни начини за правене на документално кино. Аз лично избрах този, наречен Наблюдение или Муха на стената. Не беше много трудно да се превърнем в тази муха. По-трудно беше да монтираме натрупания материал. Всичко е един голям баланс между това хем да заснемеш неща, хем да не навлезеш прекалено застрашаващо в личното пространство. Хем човекът да продължи да ти има доверие, хем да си документалист, чист пред съвестта си.

Всъщност какъв беше първоначалният сценарии на „Тихо наследство“?

Имах много ясно разписах сценарии, които започваше от това как главният ни герой Таня в тийнейджърски години мечтае да бъде дизайнер на дрехи. Как решава да стане слухово-речеви рехабилитатор. Как основава центъра. Щяхме да проследим как се опитва, ходи и се бори да получи финансова подкрепа за работата си от държавни институции. Паралелно с това щяхме да следим дечица, които са току-що имплантирани и тяхното развитие в продължение на няколко години. Исках да покажа контрастът между това какви хубави неща се случват с децата и какви трудности имат хората, които работят с тях, както и семействата им.

Таня Димитрова основава "Яника", за да рехабилитира деца с кохлеарни импланти и да ги научи дачуват и говорят
Таня Димитрова основава „Яника“, за да рехабилитира деца с кохлеарни импланти и да ги научи дачуват и говорят

Доколко пречеше и колко помагаше приятелството ти с Таня по време на работа?

Със сигурност помага за това много бързо да започна да снимам. За филма ни с Нина Пехливанова „Ром Кихот“, прекарахме месеци наред да изграждаме доверие в нашите герои. Просто ходехме да си говорим без камера дълго време.

Тук този етап не съществуваше. Но пък в някой моменти се чувствах леко шизофренично. Чудех се  аз приятелят ли съм, който да подкрепи и да успокои, или режисьорът, който трябва да заснеме случващото се. Има един момент в болницата, когато чуваме задкадров глас от Таня. Това беше истинският момент, в който тя си разбра диагнозата. Тогава се случи да сме с камера на снимки при децата в центъра и набързо отидохме в болницата. Тя стоеше в една стая затворена и плачеше. Чудеше се какво ще прави. Аз просто не можех да вляза с камерата и екипа. Затова влязох сама с едно микрофонче, закачено за мен. Тогава бях приятеля, с който тя говореше, но все пак с микрофончето записахме нейната емоция и тя влезе като задкадров глас във филма.

Как се прави от толкова тежка тема красиво изкуство?

Ключът е, че когато правиш нещо с любов, каквото и да е, то се получава. Благодарна съм на божествената намеса, че филмът имаше естествен красив край.

Кадър от "Тихо наследство"
Кадър от „Тихо наследство“

Защо според теб „Тихо наследство“ е първият български документален филм в последните 10 години, които е копродуциран от HBO? На какво ниво е родната документалистика?

Нищо й няма на нашата документалистика. Дори е много добра. Имаме страхотни професионалисти, филмите им са били на доста добри фестивали. Наистина не знам защо 10 години няма наш филм в HBO. Но пък много се радвам, че сега се случва и се надявам да отвори пътя на все повече наши филми в платформата.

А вие как успяхте да стигнете до HBO?

Труд, упорство и най-вече – ходихме на международни форуми. Там срещнахме изпълнителния продуцент за документални филми на НВО Европа Ханка Кастелицова. И тук трябва да кажа, че още през 2016 г., в рамките на програмата ZagrebDox Pro към Филмовият фестивал в Загреб, тя хареса проекта. В процеса на работа тя следеше до къде сме стигнали. Балканският документален център на Мартичка Божилова прави два много добри международни уъркшопи, единият е за идеи за документални филми, другият е за филми, на които предстои монтаж. Участвахме в този за монтаж –  Docu Rough Cut Botique. Този уъркшоп ни срещна отново с Ханка. И на този етап тя каза „Ще вземем филма!“

Ханка Кастелицова/Сараево филм фест 2019
Ханка Кастелицова/Сараево филм фест 2019

Какво в проекта ви спечели Ханка Кастелицова?

Тя сподели с нас нещо съвсем лично, човешко – дала си е сметка за колко много неща човек се притеснява, нервира, преуморява. А всъщност, кое е ценното в живота?!

Такова е и посланието на самата Таня Димитрова и тя го повтаря на няколко пъти във филма. А по какъв начин Ханка ви помогна в довършването на проекта и какви професионални съвети ви даде?

Тя имаше конкретни идеи за завършването като монтаж и музика. Преди малко ме попитахте как минахме от един главен герой – Таня на друг – Кати. По време на целите снимки Таня беше нашият главен герой. Едва на монтажа решихме да изведем Кати на преден план и това беше отчасти  и желание на Ханка. Най-важното обаче, което получихме от нея, целия й европейски екип и българския екип на HBO беше отношение. Видяхме, че в Европа много уважават труда и го показват по всякакъв начин. Дори когато ти предлагат да промениш нещо, преди това са изтъкнали куп положителни черти на работата ти. За мен това беше съвсем голяма новост в комуникацията.

Петя Накова в началото на снимките през 2015 г.
Петя Накова в началото на снимките през 2015 г.

Имате ли разговори за следващ проект с HBO?

Иска ми се да поживея малко повече с „Тихо наследство“, защото той е не само филм, но и кауза. Много ми се иска като получи такова разпространение каузата на глухите деца да намери повече привърженици. Защото рехабилитаторите и родителите винаги се движат по финансовия ръб на оцеляването, а в пандемията е още по-трудно. Много ми се иска този филм да изиграе роля и в тази посока и да се намери някой с възможности, който да прегърне каузата.

Четете още по темата