Яна Борисова е явление в съвременната българска драматургия. Така я определят не само колегите й, хората от най-близкия й творчески кръг, но и критиката. От десетилетие тя подарява на театралната публика чудни скрити оазиси на красота като “Малка пиеса за детска стая”, “Приятнострашно”, ”Хората от Оз”, “За теб”.
Преди седмица излезе и първият й роман – „Чудна лятна нощ“ (издателство „Книгомания“). Текст, който се поглъща алчно на един дъх, но ти оставя много глътки чист въздух, които да поемаш всеки път, щом си спомниш историята. Романтичен роман за талант и красота, с много музика, рисуващ картини в главата, на пук на реалността – тъмна, мрачна, пропита с гъст страх. „Книгата е много различна. А и на мен това ми се искаше – точно такива неща да се четат в мрачни времена, защото ако и литературата е мрачна, настроението наистина няма да бъде поправимо дълго време“. С тези думи Яна започна разговора ни, който проведохме час-два след брифинга на оперативния щам, обявяващ втори локдаун в Бъгария.
Разведрихме взаимно реалността си, докато обсъждахме красотата на изкуството – както в реалността, така и в замъка Шьонхайт от романа. Красота, която е закодирана дори в имената, защото във всяко можеш да откриеш допълнителен смисъл, щом го преведеш от немски.
-Здравейте, Яна. Правим това интервю в особена ситуация, в която хората са притиснати от страх и ограничения заради пандемията. Каква е ролята на изкуството в такива моменти?
– Изкуството, независимо какво се случва, има едно и също значение, смисъл и стойност. Не е негова задача да отразява реалността, а напротив – да я прави по-красива, по-поносима. Изобщо, той, светът, не е лесни място, нито пък животът. А изкуството съществува изобщо затова да направи живота по-поносим и света по-красив. Това е единствената му работа. Това е единственият лукс, който човечеството може да си позволи.
И в този смисъл изкуството не трябва да се третира като нещо, от което се печели или не. То е задължителна част от съществуването, защото без него светът ще заприлича на повърхността на Марс. Ако си представим
живота ни без никакво изкуство ще е страшна тъга
И всички, които правят изкуство са жизненонеобходими. Както са аптеките в момента. Много съжалявам, че се налага да продължаваме да го обясняваме на властимащите и непрекъснато да влизаме в оправдателен режи. Въобще, защо се налага да говорим за това, за нещо очевадно, което е като въздух?! В крайна сметка, ако унищожим хората на изкуството, с което някои много сериозно са се заели, то и небето над нас ще прилича на незавършена магистрала. Никакъв шанс няма човечеството, ако няма изкуство.
В момента конкретно, с това чудо, което се носи отвън, не само, че е задължително, ами трябва хората на изкуството два пъти повече да се заемат с това, което правят. А всички останали – два пъти повече да им дават възможност това да стига до хората. Наистина смятам, че е като лекарство.
-От къде намирате сили да продължавате и да намирате красивото при все, че и вие сте хора и имате близки, с които преживявате този кошмар в момента?
Снимка: Миряна Сливенска
-Много е трудно да се твори, когато човек го е страх. Да не говорим и на по-битово ниво – ако си гладен или ако нямаш с какво да си плащаш сметките, не говоря в случая за себе си, а по принцип. Ако хората на изкуството са изоставени да оцеляват то се отразява на това, което правят. Сили се намират от реакции на читатели, на зрители. Това е най-големият източник на енергия – когато видиш резултатът от това, което си направил. Аз обичам да разказвам една история.
Преди време имах здравословни проблеми и се наложи да вляза в болница. Бяхме в едно голямо помещение, където всички страдаха и всеки го болеше по негов си начин, но силно. Бяхме едни измъчени хора, които лежаха мълчаливо и им правеха някакви процедури. Изведнъж по радиото, което сестрите слушаха, пуснаха песен на Стефан Вълдобрев. Не мога да си спомня коя точно беше, но беше много позитивна. И изведнъж, от всички легла, всички тези хора, които изпитваха страшна болка, започнаха да си тактуват, да се усмихват, да си клатят главите. Това много мрачно помещение така се озари, стана приятно, и ние станахме компания от себеподобни. Е, не сме запяли като във филм, но вътрешното усещане беше такова.
Единственото, от което артистите имат нужда в момента, е това което правят да стига бързо до публиката им. Тя, публиката, сама се погрижва след това да ти даде достатъчен сигнал, че ти си смислен и вършиш нещо правилно.
-В романа ви „Чудна лятна нощ“ всичко е толкова крехко като от тънък порцелан – и вдъхновението, и сърцата на героите и отношенията помежду им. Толкова крехко ли е всъщност изкуството и вдъхновението, че може да бъде „счупено“ от едно „чуждо радио“ (в радиото е основен герои)?
Изкуството, само по себе си като произведение и като краен резултат, е може би най-устойчивото нещо на света, особено ако е талантливо
Крехък е процесът на създаването. И най-вече чувствителността на хората на изкуството. Те са деликатни, раними, чувствителни и, в повечето случаи, не вдигат шум около себе си. Тяхната задача е да се погрижат и да направят този така тревожен свят по-поносимо място и донякъде, ако не им се пречи, успяват. Аз лично изпитвам изключителна симпатия към артистите и към притеснителните хора, особено, ако става дума за съчетанието между двете. Те са моя слабост, а и аз по някакъв начин се числя към тази емоционална общност. Те също като всички останали изпитват силни чувства – любов, ревност, недоумение, смях, бяс, безсилие, възхищение. Но за разлика от всички останали – не могат да го изразят шумно.
Моите герои в книгата са такива – много талантливи и много притеснителни едновременно. Заради този свои дефект изглеждат мълчалива група и стават жертва на погрешно разбиране, че не изпитват нищо. А то не е така. Тази книга е посветена на хора, които ни се струват различни и толкова особени, че никой не им обръща внимание. Това е история за тихите чувства и за връзката им с таланта. В този смисъл, светът на тези артисти е особено чуплив, защото те самите са направени от непозната за останалите материя.
Също много харесвам хората, които се изчервяват от притеснение. На мен ми се е случвало много пъти. И разбрах, че като ти се случи като дете изглежда съвсем естествено. Когато ти се случи като възрастен – изглежда, че лъжеш и никой не си дава сметка, че ти ужасно се притесняваш и не можеш да направиш в момента абсолютно нищо по въпроса.
Искам да реабилитирам изчервяването на възрастните и категорично да заявя, че то не е само детско право
-А какво може да счупи твоето вдъхновение?
-Абсолютно всичко. Но да го обобщим така – почти всичко, което генерира грозота.
На български има много по-малко думи за красиво отколкото за грозно. За грозно сме царе. Ако искаш да обидиш някого или да обясниш точно нюанса на грозотата, може да си много точен и много жесток. За сметка на красотата – след петата-шестата дума се изчерпват възможностите. И аз, може би, ще се опитам нещо да направя по въпроса, но не ми е хрумнало какво освен да измислям нови думи.
-Често драматурзите пишат ролите за точно определени актьори. А при романите така ли е? Има ли проекции на реални хора в „Чудна лятна нощ“?
-В драматургията често пиша с мисъл за конкретен актьор. В историята от книгата не съм мислила за реални хора. Единствената категорична прилика, която аз не крия, е между мен и главната героиня Джована Бел и то основно в някои нейни характеропатии и произход. Всички останали са измислени, но няма как те да не притежават черти от характера на хора, които познавам, неща които на мен са ми се случвали. Книгата е силно автобиографична.
-В представянето на романа казвате, че вярвате в смисловите кръгове и творческите групи. Именно с такива хора сте оформили в цялост „Чудна лятна нощ“ – един композитор (Стефан Вълдобрев), един режисьор и писател (Димитър Коцев-Шошо), един сценограф и художник (Никола Тороманов) и един пианист, направил и оркестрациите (Милен Кукошаров). Вашият кръг малко прилича на умален вариант на замъка Шьонхайт…
-Според мен всеки активно творящ човек има своя замък Шьонхайт, което значи красота на немски. Заради времето, в което живеем – от една страна, тази зараза, която се носи и от друга – политическата обстановка в страната, към която съм особено чувствителна, аз смятам, че трябва да се обединяваме на малки групи, за да оцелеем. В моя случай са творчески групи. Тези хора са мое творческо семейство. Ние непрекъснато сме в копнеж за нещо ново или работим нещо. В момента имаме 5-6 следващи проекта. Вярвам в тези групи. Това са емоционални оазиси, където биваш разбран, подкрепян, обичан и намираш смисъл.
Тези хора ми помагат непрекъснато да намеря причина да продължа да пиша и, в случая, да издам книга
Мисля, че е чудна терапия, не само за хората на изкуството, а по принцип – за оцеляването на хора, които все още имат души.
-Стигайки до творческото ти семейство: Това е и първи български роман с музика към него, написана от Стефан Вълдобрев. Кога и под каква форма тази музика ще излезе от партитурите в книгата и ще види бял свят?
– Много ми се иска в най-скоро време да има представяне пред публика и то в концертно изпълнение, дирижирано от Стефан, а на рояла да бъде Милен Кукошаров, който е гениален пианист. Имах идея представянето на книгата да се случи по този начин, да се изсвири музиката, да четат актьори, беше много амбициозна и много моя идея – като представление го бях намислила. Но, за съжаление, ми се стори неуместно да събирам толкова хора на едно място. Твърде смело е да обмислям в момента концертно изпълнение, но си мечтая за Коледа да направим може би едно солово изпълнение само с роял, което да подаря на читателите може би през интернет. Обмислям го още.
-А как и какво разказахте на Стефан Вълдобрев, за да погъделичкате вдъхновението му в правилната посока?
-Направо му да дадох да прочете книгата и той много я хареса. Повече не се е налагало да го увещавам или насочвам, защото ние, заради това, че работим заедно от дълги години, много добре се усещаме (б.а.Стефан Вълдобрев играе в голяма част от пиесите на Яна Борисова). Аз нямах никакви притеснения за музиката. По-скоро се притеснявах дали ще му хареса текстът, защото Стефан много внимателно избира за кого и какво говори и какво пише. Слава богу, много му хареса.
-Това е първият ви роман. Защо чак сега решихте да го напишете и изпитвате ли нужда да продължите да се изразявате с този вид литература?
-Писането е лична необходимост, която или изпитваш или не. Никога не си подготвен какво ще ти се допише, кога, и дали ще ти се получи. Дали пишеш драматургия за сцена или роман е едно и също. И двете са литература. Просто едната е приложна. Разликата е единствено за публиката. Публиката в театъра получава посланието по много повече канали, с много повече сетива. Нарича се синестезия. В театъра участват артисти, екипът е по-голям и има зрители, тоест по-скоро е групово преживяване. При четенето на роман всичко е в ръцете на думите на автора и фантазията на читателя. Но и в двата случая за писателя е едно и също. Той пише винаги сам и в тишина. „Чудна лятна нощ“ по-скоро беше нужда да разкажа история, която ми е много интересна и се получи това.
-Заглавието на книгата и цялата искрена любов, в която ни оплитат героите ми носи усещане за Шекспир. Мислили ли сте да го поставите на театрална сцена?
-Моята фантазия е много по-бърза от мен самата и никога не съм можела да я контролирам. Работи на едро. Разбира се, че всичко съм си представяла, но според мен е по-удачно да се пресъздаде на филм. За театър не съм мислила, но може й да дойде такова предложение.
А за филм вече два пъти ми се обадиха хора, които са много вдъхновени и биха искали да го направят
Това също е една много, много смела мечта в момента.
-Сняг през лятото е много нестандартно хрумване за фон на действието.
-Снегът изразява, обяснява чудо. Как се описва чудо?! То трябва да се случи нещо извънмерно. Той е и метафора за вътрешен процес. По-скоро трябваше да се случи обстоятелство, което да промени абсолютно всичко и то да помогне на героите.
–„…думи, които някой в главата й диктуваше…“ Така пише вашата Джована Бел. А вие как пишете? Как се отдавате на вдъхновението? Със сърце или с разум?
-При мен е буквално и конкретно както съм го описала. Оставям се на това и винаги е било така. Нямам никаква представа как се пише с разум. Друга техника е. При мен историята, в мига, в който ми стане интересна, започва да се лее. И много често се шегувам с мои приятели, че пиша като гледачка, която получава нещо отгоре. Сядам на компютъра, нямам никаква връзка с това, което става около мен, и само пръстите ми работят. Понякога мисълта ми е на много по-бърза скорост от физическите възможности да го опиша. Така се гоня със самата мен, но нямам никаква представа как се пише по друг начин.
-А как всъщност започнахте да пишете? Имаше ли и при вас тази плахост и свян, които сте описала в главната си героиня?
-Нейната неувереност и плахост не е по отношение на писането. Тя е изумителна писателка, но изпитва такъв свян, че ако нямаше този късмет и беше останал в страната, в която живее като затворничка на личния си дефект, че се срамува и че не може да говори, че се изчервява и че й става лошо само като й се обърне внимание, това всичкото щеше да остане завинаги скрито. В книгата непрекъснато се случват чудеса и заради стечения на обстоятелства, които не зависят от теб, някак си съдбата се погрижва да избие този талант и светът да го види.
Аз имам абсолютно всички дефекти, които съм сложила като черти на Джована. За мен всяка изява извън приятелския ми кръг ми коства ужасно много. Започнах да пиша на около 35-36 години. До преди това се занимавах с друго. Моето семейство имаше картинна галерия и работих там. Това съм и завършила. Винаги съм била сред изкуство, но честно казано не ми беше хрумнало да пиша. Стана абсолютно случайно. Трябва да уточня, че много обичам театър, от много малка ходя и моята майка се е занимавала с това. Имаше историческа предпоставка да се случи, но не съм си представяла, че ще пиша. В момента, в който седнах, то някак си измести всичко останало.
На 35 открих това, което ми се прави, правя добре и изпитвам удоволствие, и най-важното – виждам личния си смисъл в него
Първото, което написах беше „Малкия пиеса за детска стая“. Мой приятел, актьорът Вежен Вълчовски, нахълта в галерията, в която работих и каза: „Има конкурс за театрална пиеса. Анонимен. Трябва да напишеш пиеса!“. А аз отговорих: „Ама аз не знам как се пише пиеса“. Той отвърна: „Не ме интересува, сядай да пишеш!“. Стана на шега и пак благодарение на хората около мен. Вежен е мои приятел и играе във всичките ми пиеси. Много, много добре ме познава. А когато познаваш някой в същината му, защото ние с него много сме пътували, живели сме заедно, е преценил, че имам качества да разказвам.
