Велислав Стоянов е от онези редки птици, които не спират да летят при всякакви условия – и дъжд, и пек, и градушка, само сменя размаха на крилете си. Истинско съкровище в българските брас среди с елегантно ампутирано усещане за величие. Не че няма пълните основания да се заметне с царствена мантия след всичката работа, която е свършил и ДНК-то, което носи. Но явно няма нужда от допълнителни тежести, а само от тромбона си – йерихонската си тръба. „Тромбонът е един ужасно елегантен инструмент, но и един от най-мъжествените. Бетовен казва, че звукът на тромбона е това, което той смята за най-близко до гласа на Бога“, както с любов ми го нарисува преди дни самият Вили Стоянов.
Поводът за разговора ни не беше само един. А много, наистина много. Пък и той, освен с музикален талант, е дарен и с красиво дар слово. Така че в крайна сметка се наложи да се фокусираме само върху най-последните му два големи проекта, родени и видели бял свят в пандемията. Фънк манията му придоби реални очертания в един виртуозен секстет – The Essential Funk Trombon (Велислав Стоянов – тромбон, Иван Йорданов – саксофон, Александър Васев – кийборд, Димитър Благоев – китара, Даниеле Феббо – бас китара, Виктор Викторов – ударни) и първия им едноименен албум с авторски композиции. Този албум носи толкова енергия, че буквално те помита, хваща те за ревера, завлачва те до гардероба, избира ти най-хубавите дрехи и най-удобните обувки, за да ти припомни, че си създаден да си щастлив, танцуващ и влюбен в живота човек. След поредното преместване на датата, в крайна сметка T.E.F.T. планират да представят албума на 8 май в клуб Singles в София.
Вили Стоянов започна и рицарска мисия да бъде „цар на припомнянето“, както сам ми каза, и даде старт на инициативата „Среща с деди Йожи“, посветена на музиката на дядо му Йосиф Цанков. В кратките разхлабвания на мерките успя да представи на няколко пъти и в различни форми своят прочит на музиката на великия композитор. Издаде и албума „Онзи вятър от първата среща“, в който е накарал тромбона си да „пее“ едни от най-красивите произведения на дядо му.
Вижте какво още ми разказа Вили:
Здравей, Вили. Събрал си страхотна фънк банда The Essential Funk Trombone. Първият ви албум също е станал бързо и леко. Как се почувства, когато всичките ти колеги толкова сърцато откликнаха на идеята за авторски албум?
Да направя този албум ми се стори, че е едно от най-нормалните неща. Емоцията, която ме тресе, когато става въпрос за фънк наистина е много сериозна. Това, че откликнаха толкова бързо ме направи доста щастлив, а видях, че и моите приятели, които помолих за музика, много се зарадваха.
Знам със сигурност, че тази пандемия и всичко, което се случи покрай нея, се явява някакъв вододел поне в моя живот. До този момент аз бях устремен да свърша всичката възможна работа, която може да се свърши с тромбона. С Мишо бяхме забъркали вече доста неща заедно. Поемахме различни инициативи, отговорност, покани и музикални предизвикателства. Но при мен, за разлика от Мишо, всичко беше на чисто изпълнителско ниво. Когато се съберат много неща, които трябва да изсвириш, много места, на които трябва да отидеш, това чисто физически те превръща в тираджия, без да обидя никого. Караш, пристигаш, свириш, ядеш, пийваш, лягаш, ставаш, караш и отново. Главата ми беше ангажирана предимно с това как да издържа на това темпо. Но ето какво изригна в главата ми в момента, в който казаха: „Всичко спира“. От пълен до края на 2020-а календар, изведнъж си останах вкъщи без никакви планове и ангажименти. За кратко бях объркан и се позачудих какво ще правя и след това започнаха да идват идеите. Осъзнах, че сега му е дошло времето и реших да се възползвам максимално.
Защо сега?! – Защото имах време да спра и да помисля точно кое и как искам да направя.
Нужно ли е да останеш насаме и да си поговориш със себе си?
Да, задължително.
Аз от малък съм ориентирам към живото свирене. Още откакто свирех на улицата с моите съученици и приятели. Мен това ме вълнува най-много – контактът. Мога да свиря кавъри цял живот особено, ако съм с добри музиканти. Както сме с Dirty Purchase – група на 25 години, в която съм 23 години. В един момент тя включваше Иван Лечев, Люси Стойнев, Николай Данев, Емо Минчев, Амалия, Мишо Йосифов, Денис Попстоев и моята скромна персона. Не само, че нямаше вариант за грешка, напротив възползвахме се от всеки един момент, защото всеки един от нас беше силен солист, всички се забавлявахме и танцувахме на сцената. Ние знаехме всички парчета на света. И ставаше страшно забавно – едни безкрайни нощи. На мен това ми доставя страшно голямо удоволствие. Развило ме е много като изпълнител, като интерпретатор. Но тогава нямах времето да помисля дали ми се аранжира, дали ми се композира.
Сега идеите идват една след друга и се наслаждавам на това.
Как реално се случи албумът на T.E.F.T.?
Албумът дойде по най-естествения възможен начин, защото тази банда звучи зловещо на живо – и в най-лошото и в най-доброто си свирене. Аз затова ги наричам „бандата на изтънчените глигани“, защото всеки сам по себе си е много фино и красиво човешко същество, обаче на сцената са абсолютно безпощадни, всеки един от тях. В лайфовете протича една огромна река от енергия, затова решихме, че и записът трябва да стане на живо. За съжаление се оказа, че трябва да се ограничим от времетраенето на стандартния аудионосител – CD-то. Затова и парчетата са само 12, иначе трябваше да са 16 или 17. Освен това се наложи и лекичко да ги посъкратим.
Е, на живо ще ги слушаме в пълните им варианти, нали?
Лошото е, че ние сме насъбрали твърде много енергия и аз леко се притеснявам, че нещо ще се взриви, ще падне и ще се счупи като излезем на живо. Ние сме като валяк, който набира скорост. Това е другата причина, поради която ги наричам глигани, защото тази група затича ли се е като стадо разярени глигани. За някои музики това не е добре. Но тук, понеже са изтънчени и всеки е с много хубаво възпитание и много хубава лична култура, всеки осъзнава къде да сложи границата. И го прави по много фин начин. Това е огромно съкровище – като пещерата на 40-те разбойника.
Каква е съдбата на композициите, които не са влезли в този първи албум на T.E.F.T.?
Всъщност основата на следващия албум е готова. Аз самият имам 4 парчета, които не влязоха, Митко Благоев има 2, Алекс Васев има 2, Даниеле Феббо има 1, Ванката Йорданов има още 2. Трябва да почнем да свирим само и много бързо ще стане готов и следващият албум.
Сякаш някой ви е казал „Старт!“
Някой е натиснал бутона ON. Да. Първата идея на групата беше просто да свирим фънк, дори бях подбрал двайсетина кавъри. Направих „грешката“ да занеса 2-3 мои авторски парчета на първа репетиция и може би това беше ON-а. После много бързо всички кавъри отпаднаха, защото осъзнахме, че това е възможно най-добрият начин да проектираме чрез музика всичко, което ни е в главите и в сърцата.
Мислиш ли, че късно идва композирането за теб?
Не. Идва абсолютно на време, защото сега знам повече, повече ми се търси, по-авантюристично съм настроен, повече неща ми се иска да правя отколкото преди. Преди, като че ли този живот ме задоволяваше. Сега искам да допълня, да надградя, да видя колко още мога, до къде мога да се разпростра, колко добре мога да го направя, дали мога да го направя толкова хубаво, колкото си представям. Въобще – това сега е друго нещо, друго забавление, друга игра, друг плейстейшън. Нов плейстейшън.
Какво прави фънкът с хората?
На мен ми харесва да намеря начина, по който да накарам хората отсреща леко да се раздвижат, да се отърсят. Говорим буквално за лекото поклащане, за малките стереотипни движения. Това е един от начините, човекът отсреща да ти покаже, че усеща това, което правиш, че го изживява. Ще цитирам не за пръв път Maceo Parker, който в албума Life on Planet Groove, може би най-въздействалия ми албум, казва: „This is known as happy music. Happy music is when you hear it, you start to movin’ and shaking something automatically. That’s what it is. And you smile a lot too…“ В това определение се съдържа всичко, коетo аз си представям, че трябва да се случи, когато свиря тази музика.
Като малък дълги години слушах рап и фънкът дойде като естествено продължение на това, слава Богу. Употребата на различни видове музика от недоусъвършенствали се музиканти, каквито бяхме ние тогава, не я прави винаги чак толкова добра за слушане и възприемане, но изгражда отношение. Майлс Дейвис казва: “It doesn’t matter what kind of jazz you play, what matters is what kind of mother f*cker are you on the stage”. Та мисля, че като малки създадохме правилното отношение без да сме били толкова добри.
Има ли фънк сцена у нас и има ли публика за нея?
Дълго време ще мине преди да се отърсим от доминацията на Канал 1 и Ефир 2, където ни се пускаха само музиката, която те са избрали. Музика на определени певци, композитори, аранжори. И в крайна сметка – това е едно огромно количество песни, набити в съзнанието на хората, само защото не са слушали друго. Но това е част от манталитета във всяка една държава, не само в България. Хубавото обаче е, че българската публика започна много да се разчупва и това, което тепърва ще се случи е много хубаво и за нея и за българския музикант. Защото в това време не само аз, но и доста голям брой мои колеги, тепърва ще издават нови продукти и ще създават нови банди и нови конфигурации. Много музиканти се разровиха из главите си, потърсиха и намериха. Оформи се една много хубава музикантска общност, която тепърва ще демонстрира въображението, интелекта и полета на мисълта.
Фънк сцена винаги е имало – от създаването на „Феротон“, после „Акага“, през Infinity, появата на Da New Generation, Southwick, Funky Miracle, SoulBmoll, Funkallero на Васил Спасов. Сцена има много, въпросът е кой и как вижда фънка. Този фънк, който ние правим, никой не прави и не може да прави.
И въпреки, че отдавна няма Канал 1 и Ефир 2, като че ли музиката в ефира продължава да е една и съща.
Но вече има интернет. За съжаление в България се оказахме твърде трудно модернизиращи се. И въпреки всичко аз съм доста позитивно настроен, защото всичко има своя залез. А точно тези безплодни прояви на простотия, те се изчерпват бързо. Младите започват да искат все повече и повече, търсят го и естествено го намират, защото и музикантите търсят всякакви пътеки към публиката.
Аз се занимавам с музика, която не пълни стадиони. Наясно съм с това. Но мен никога не ме е интересувало, защото това със стадионите се случва или на много сериозно изработени маркетингови продукти или на гении. Аз не съм гений, аз съм работник! И знам как да работя много здраво и много добре. Мога да забавлявам в границите на възможностите си. Правя го по най-пълноценния начин, предоставен ми от природата. Тези, които идват да ни слушат, да – не са много голяма публика, да – те се повтарят, да – те се увеличават, да – бавно се увеличават. Но повечето са редовни и така се получава голяма група от хора, които си изкарват добре и започват да намесват мисленето си в една посока.
Опитвал ли си се да събереш в думи защо се занимаваш с музика?
До скоро не можех, защото не съм тръгнал по желание да се занимавам с музика. Тръгнах заради майка ми. Израснал съм на ул. „Добруджа“, а на ул. „Славянска“ бяха уроците по пиано. В крайна сметка нещо не стана с това пиано. Учителката ми тогава каза: „На Велислав му се получават нещата, но ако не започне да свири поне по 4 часа, аз ще направя така, че да не влезе в Музикалното“. Майка ми се уплаши. Аз пък в този момент започнах да раздавам двойки по математика като салфетки в поп-фолк клуб. Тя се обади на Ангел Заберски-старши да помогне. Заведоха ме при моя професор Димитър Момчилов. Той каза: „А, ти имаш дълги ръце. Искаш ли да свириш на тромбон?“
Въобще не знаех какво е тромбон, но започнах да свиря. Как са ме приели в Музикалното не знам. Там пък като влязох станах отличник. Изведнъж тази математика тръгна и започнаха да летят шестици на общо основание. Възгордях се и тромбонът трябваше да изчака. И някъде около 11 клас, като започнах да свиря сериозно, усетих, че това нещо носи емоция, която не съм изпитвал до тогава. Започнах да я търся. Доста по-късно вече се идентифицирах с тромбона.
Преди това посвирихме на улицата, после в Swingin’ Hall, появи се “Уикеда”, влязох в Академията, приеха ме на 19 години в състава на Национална опера… И той – тромбонът, стана моят живот. Напуснах Операта и отидох при Росен Миланов, нашия диригент, който беше станал главен диригент на БНР. Явих се на конкурс за бас тромбон, спечелих го и със сигурност знаех, че много искам да се занимавам с това. Тогава взех и първото трудно решение спрямо начина, по който си бях изградил мисленето, тоест – че трябва да имам щатна работа. Винаги съм седял неотлъчно покрай Мишо Йосифов, защото за мен той е най-фантастичният български музикант от съвременниците ни. По онова време с него си говорехме, че обидните пари, които взимаме като заплата, вече ги изкарваме за 1 час свирене и няма смисъл да даваме нерви и време за институции, които привидно умират. Така спрях с щатните занимания, създадохме Брас Асоциация и се отпуших – започнах да свиря повече.
Така стигнах до миналата година, когато със сигурност разбрах, че искам да се занимавам с музиката на дядо ми и искам да имам фънк банда. Сега започвам работа по втори авторски албум с BrazzViliDJ, ще издам още един албум с музика на дядо ми, но този път в боса нова стил и с малко по-различни музиканти. Тези 20 миниатюри, които направих за четири тромбона отново по музика на Йосиф Цанков ми отвориха главата да мисля и в друга посока, зарових се в камерната музика, другата ми голяма любов. Имам още няколко идеи до края на годината, свързани с дядо ми. Всъщност главата ми се нареди миналата година. Тогава осъзнах точно какво искам да правя с тромбона и най-вече как.
Защо чак сега подхвана музиката на дядо ти?
Винаги съм се възприемал като брасаджия и може би твърде дълго чаках някой певец да се заинтересува и да изпее песните му. Естествено, имаше n на брой разочарования. Докато в един момент си казах: „Защо не ги изсвиря аз?!“ Просто трябваше в глава ми да щракне, че аз мога да го направя. Всъщност за това съм доволен, че давайки си шанс да се заровя в музиката на дядо ми, осъзнах, че който и певец да ги хване, няма да ги изпее така, както аз ще ги изсвиря. Една от целите на цялата инициатива „Среща с деди Йожи“ е да се опитам да запълня дупката в знанието и съзнанието на хората, която остава между 60-те години и сега. Защото сякаш музиката преди 1960-та никога не се е случвала. И понеже българите сме царе в това да забравяме, аз пък ще съм цар в това да припомням.
В начина си на интерпретиране на неговата музика съм се обърнал към прочита на Маргрет Николова, Мими Николова, Маргарита Радинска. Но до там. След това има един преломен момент. До 60-те звездата е композиторът, текстописецът, музикантът. След това изведнъж започва да се казва: „Знаеш ли я тази песен на Лили Иванова?“. Няма песен на Лили Иванова. Има песен, която тя е изпяла. С това обръщане се изтиква творецът назад. Без да подценявам това, което певецът дава на песента. Ето, дядо ми също е писал всички песни за някой, за определен певец. Но с тази замяна певецът започва да взима твърде голям превес, до момента, в който става 100%. И мисля, че там някъде музиката започва доста сериозно да губи. Далеч съм от мисълта, че мога да го обясня на всички, но ще правя това, което мога по най-добрия начин, който мога.
Докато работеше с музиката на дядо ти Йосиф Цанков за инициативата „Среща с деди Йожи“ и албума „Онзи вятър от първата среща“, как се срещна с него?
Това е основаната идея въобще на инициативата „Среща с Деди Йожи“. Много мои приятели бяха щастливци да имат баба и дядо някъде на село, които да им направят лютеница в буркан, да идеш да се разходиш на селската къща в двора, а там ябълките, крушите, тревичката, дишаш чист въздух, бягаш от София. Аз това го нямам. Но за разлика от повечето имам в наследство огромно количество музика. Затова чрез нея целя да се срещна с дядо ми. За албума „Онзи вятър от първата среща“, който е по аранжименти на Мишо Йосифов за Биг Бенд и мен като солист, успях да запиша всички тромбони, плюс солата и темите за по-малко от 4 часа. Просто много знаех какво трябва да стане.
Най-силната емоция и преживяване на среща с дядо ми се случва, когато свирим на живо със секстета, който направихме с Мишо, Борислав Петров на барабани, Милен Кукошаров на пианото, Даниеле Феббо на баса и Митко Льолев – саксофон. Там се получава най-голямата магия. Музиката на дядо ми е много честна, с много силни мелодии, но прозира и една колкото силно авантюристична, отворена за експерименти, така и безкрайно ранима душа. Нещо, което си представям като изключителен пример за българин. Защото не може да сме само боксьори и борци.
Другата програма, през която успявам да стигна до дядо ми е „20 миниатюри за 4 тромбона по музика на Йосиф Цанков“, която разписах аз.
Усеща се кипеж в музикантските среди в момента. Не само творчески, но като че ли започвате все по-категорично да си търсите мястото в системата. Събудиха ли се музикантите?
Ситуацията на музикантите в България винаги е била изключително странна. Много музиканти предпочетоха да останат на тъмно през годините. Има хора, които са на мнение: „На мен тази държава нищо не ми дава, защо аз трябва да й давам“. Аз лично, до този момент от професионалния ми живот, не съм бил зависим от Министерство на културата, не съм търсил тяхната помощ, защото няколкото пъти, в които ми се е наложило да я търся и то по презумпция, а не по собствена воля, не я открих за себе си. Сега обаче, като дойде тази ситуация, отново се обърнах към тях. Дали идеята ми е била добра, дали съм бил достатъчно узрял, за да я облека по правилния начин, не знам, но е факт, че получих тяхната подкрепа, за една от най-важните инициативи за мен – албумът „Онзи вятър от първата среща“.
Отделно съм пряк наблюдател на усилията на инициативните групи с външни експерти, с които Министерството работи, почти опълченският им опит да се справят с жестоката ситуация. Виждам резултатите, но също така съм и готов за рязко абдикиране на Министерството след изборите от ангажиментите, които са поели. Не за друго, а защото в България винаги като дойде някой нов той сякаш пада от небето и започва от начало. Това е зверски изморително.
Естествено разговорът с Министерството не може да стане, когато не си декларирал, че искаш да участваш в системата солидарно. Не можеш да искаш, ако не си дал. От друга страна, бих приел и мнението “Защо да не искам?!“. Разбира се, законово това не е аргумент. Но един артист, има друга добавена стойност – предимно творческа, и едва в последващ етап икономическа. Той създава, твори, прави го за България и от името на България, така че, това също е аргумент, който може да се развие. И, да – това събуждане ще доведе тепърва до нови разговори. За съжаление това е своеобразна битка. Не са неща, които стават елегантно и с разум. Стават с непрекъснато намилане и обясняване.
Ето, например, инициативата по възможно най-интелигентния и културен начин да се създаде регистър на независимите артисти, тече от една година. Ако Рут не се беше развилняла, може би нямаше да се постигне гласност в рамките на това управление. Очевидно зависи от общи усилия. Ситуацията успя да ни накара да се опитаме да работим заедно с Министерство на културата. Въпросът е дали всичко отново ще се промени само с едни избори или този разговор ще продължи. Ако разговорът продължи, това е една много голяма и много хубава крачка напред. Целта да се създаде регистър е хубава. За квотите българска музика в ефир – също. Но и двете неща могат да бъдат опорочени.
Когато беше публикувано отвореното писмо за компенсации в сектора имаше различни мнения, защото повечето музиканти, които познавам не бяха прочели всичко. В момента, в който го направиха, се консолидираха около идеята. Тези които не разбират и не са прочели говорят глупости. Хора, които имат твърде много влияние, говорят без да са чели. Но това е най-големият проблем по принцип в България, не само в гилдията.
