Ако искаш да направиш нещо готино – поръси го с малко хип-хоп
Тино, момчето с глас като от преизподнята, за който трябва да признаем заслугата на телевизионните формати, че ни го показаха, се завърна след повече от година отсъствие директно със сингъл и заявка за албум.
Новата му песен се казва „Повтаряш“ . Той е автор на текста, музиката, че дори режисира и видеото й. …и за две седмици достигна до 27 000 гледания само в YouTube – резултат като за поп-фолк хит. Освен всичко това, Тино ужасно изненада всички със стила, който е избрал. Или поне за това парче. А веднага след премиерата му обяви, че е готов с нов албум „Може ли да кажа нещо“, чиято премиера е на 12 декември.
Спокоен и ужасно точен, така срещнахме Тино преди няколко дни. Говори бавно, с глас като стена, зад която крие немирните си емоции и успява да предаде само тези, които иска, чрез чудесно дар слово и задълбочена философска мисъл. На няколко пъти ни се наложи да се вгледаме, за да се уверим, че наистина е на 25. А накрая дори го попитахме дали не мами за годините си. Не. Не го прави. Някои хора просто имат не само талантливи, но и доста стари, мъдри души. Точно такава срещнахме в Тино и вижте какво ни разказа, отвеждайки ни далеч извън музиката.
(Докато четете си пуснете музиката на Тино от ТУК!)
Здравей, Тино. Поздравления за новото ти парче „Повтаряш“! Много изненадващо звучи.
Благодаря. С „Повтаряш“ нямаше никакъв компромис, докато при всички предишни, като че ли малко бързах докато ги правех и малко егото ми говореше. Все чувах едно вътрешно гласче, което ми казваше „Тук, ако си дадеш повече време, по-добре ще стане“. С “Повтаряш” това вътрешно гласче го няма.
Да разбирам, че това е първото парче, в което показваш максимума си?
Да речем, че самото парче е максимално добре направено за момента от моето развитие, в който се намирам. Но то не моя максимум като цяло. Това, което забелязах в началото, правейки първите си авторски крачки, е че когато си прохождащ артист, хората все още се ориентират и си правят крайни изводи още от първото парче – бързат да те сложат в позната рамка, което е нормално. Затова и имах нужда да се затворя за известно време, да натрупам повече песни, да ги събера в албум и да представя един по-широк спектър.
А намери ли стила си?
Не мисля, че някога ще го намеря, а и не искам.
Добре, намери ли своя почерк, това, което ще те отличава?
Вече няколко души ми казват, че като чуят моя песен веднага се познава, че е на Тино. Може би е гласът. Не мога да кажа точно. Като музикант си го обяснявам с това, че лично аз не се затварям в конкретен стил и моите любими музиканти също не мога да им сложа етикет. Сякаш мръсно звучи да кажа, че Джак Уайт е конкретно рок или Depeche Mode е просто ню уейв. Те сами по себе си са цяло отделение в музиката с всичките си нюанси.
И въпреки всичко те са сложени в стилови рамки. Човек има нужда от определения.
Съгласен съм. Има нужда и от ограничения, за да консумира по-лесно. Също и за да твори ако се замислим. И като споменахме Джак Уайт (White Stripes), той изповядва тази философия. Още от началото на музикалния му път с първата му банда „Тапицерите“, която събира с колега от тапицерския цех, в който работят, той се ограничава до минимума, за да не се лута прекалено много. И в живота е така – многото избор води до лутане.
Изповядваш ли тази философия?
Не толкова стриктно, но моите ограничения идват от живота. Може би от избора ми да се занимавам изцяло с музика или от това, че често ми липсва План Б. В различните моменти, се опитвам да стоя в определена „кутийка“… Веднъж бях прочел една мисъл, сигурно будистка, от малка книжка на касата на книжарница, в която работех: „Най-много ще видиш от живота, ако гледаш през един прозорец“. За млад човек това звучи много противопоказно, особено с днешния начин на мислене. Но разбрах, че не се има предвид да не пътуваш или да не разглеждаш различни гледни точки. По-скоро се досетих, че тичайки от един прозорец на друг от лакомия, губим време и не опознаваме в дълбочина позицията и пътя си.
По начина, по който говориш, трудно ли комуникираш с връстниците си – съученици, състуденти?
В училище нямах много избор с кого да общувам. Имах „снобарски“, в междуличностните си отношения, период точно около 16-17-годишната си възраст, но го преборих за радост. След това открих какво е истинската любов към хората. Да общуваме с всеки и да виждаме всеки в себе си и себе си във всеки, това е любовта към ближния. Да усещаш, че всеки е можело да бъде теб и ти съдържаш всеки един вариант, който има на този свят за успех и провал – от най-гнусното човешко същество до най-великото го има в теб като вариант. Това като схващане не е трудно да го видиш, но е трудно да уловиш вълната, на която си способен да го приемеш.
Изглеждаш уравновесен, но в текстовете ти постоянно чувам вътрешни диалози – между демони и добро, правилно и неправилно. Къде си заключил демоните си, с какво ги храниш, пускаш ли ги?
Демони имам и то не за подценяване. При мен концепцията за това е по-развита, защото съм от християнско семейство и то не от тези, които само по празници палят свещ, а от онези с постите, църковния живот. От малък тази концепция за изкушаващия дявол и всеопрощаващия Бог е в мен. За добро или не, от малък ме изкушава изследването на собствените ми демони. Понякога се впускам към тъмните си мисли или действия с идеята да опозная нещо и вярвайки, че имам сила да се върна. Мисля си, че като сляза при тях ще намеря обратния път, което може би, е малко самовлюбено и самонадеяно, и честно казано всеки път е по-трудно, но до тук винаги е било и от голяма полза, заради която животът ми става все по-интересен и разгърнат.
Концепцията за добро и зло обаче е твърде рязко разграничена. Християнството недостатъчно признава едното в другото. Но и разбирам защо хората са създали такива ограничения, които в момента се разпадат много лесно. Всички тези устои са били нужни, за да съществува психичното здраве на хората. Изведнъж идва цялата тази информация с интернет. Живеем в невероятно време и се радвам, че съм тук сега, но то е и едно опасно и междинно време, изключително натоварващо за психиката.
В какви моменти пишеш. Или по-точно – има ли моменти, в които не можеш да пишеш?
Твърде често не пиша. Иска ми се да бях от тези музиканти, които обясняват в интервюта как постоянно пеят и пишат по 1000 песни за албума си. Ед Шийрън обикновено прави по 300-400 песни за албум, от които избира 15. Това означава че 90% не стават за нищо, но въпреки това той ги пише, за да излива. Аз не съм такъв. Вчера, например, пях за пръв път от седмици насам. Не пея ей така. Не свиря ей така. Рядко сядам с определена тема, която искам да разнищя. Не пиша текст, който предварително съм си казал, че искам. Първо пиша музиката. Винаги първо се появява тя и то, когато се забавлявам. Текстовете идват като изхвърлени думи, докато композирам. Вдъхновението, вълната ги изкарва от мен. Въобще не мисля, че сега ще пиша песен за любов, психология, човешки отношение или каквото и да е. Не насочвам аз процеса. В този момент съм като някаква антена.
Науката рано или късно ще обясни това, защото то е физика. Връзката между всички и всичко. Дали ще го обясни като божествен промисъл или като нещо друго…
Казваш, че „Повтаряш“ е обръщение към теб самия, но какво искаш да си кажеш с тази песен?
Основната подбуда не е да се обърна към себе си. Може би това е било искрата, но в съчетание с много други неща. Написах я в момент, в който допуснах един или два пъти компромис с качеството на нещото, което обичам най-много – да свиря на живо. Усещах ,че впечатлението, което правя като личност, изпреварва работата, която върша като артист и не оправдавам очакванията. Тоест – много приказки, но без покритие.
Всъщност основната подбуда беше затварянето ми вкъщи, когато гледах всичко през един екран и обръщах внимание на неща, които ме тормозят в световен аспект, особено в шоубизнеса – заглушаването на определени неща, политическа коректност, кенсъл културата, която за щастие не е навлязла още с такава сила в България, а и малко трудно ще навлезе, което е част от хубавите неща да живееш тук.
Граничните времена не са ли най-плодотворни за творците?
Мисля, че ни предстои ренесанс в музиката в България. Харесва ми, че поп и алтернативната сцена започнаха да се доближават в мисленето си. До скоро алтернативните музиканти не харесваха комерсиалното, всичко от което се правят пари. От другата страна беше поп музиката, която правеше хитове и създаваше впечатление, че единствената й цел е да изкарва печеливши еднодневки. Странейки една от друга тези две страни не си носеха нищо полезно. Сега обаче започват да се обединяват, защото алтернативната среда проглежда, че успехът в музиката може да е придружен и от финансов такъв, а на комерсиалните среди им се прииска да са все по-музикални и интересни, защото познатите формули се изчерпват.
За мен лично не виждам нищо мръсно в това да обединиш желанието си за материален успех с това, което обичаш да правиш. Материалното е част от причинините светът ни да е толкова красив. Все говорим за материалното с пренебрежение, когато се правим на духовни. Но ако я нямаше китарата, музика няма да излезе, ако я нямаше кожата ми нямаше да усетя допира на любимия човек. Чрез материалния свят изживяваме духовното и да го пренебрегваме, и да не живеем в синхрон с него е глупаво.
Първият ти албум се казва „Може ли да кажа нещо“. Защо питаш изобщо?
С иронична усмивка е това питане. Ще я има и на корицата. Обичам този начин на общуване – с лека ирония. Взето е от едноименната песен, която ще излезе като сингъл заедно с албума на 12 декември. Тя е малко като продължение на „Повтаряш“. Не обаче целият албум е на такава тематика. Заглавието е заявка за казване, споделяне, за изкрещяване дори в един момент.
До къде си в работата по него?
Работя по него. Крайният срок 12 декември е една от границите, която съм си поставил сам, за да се активизирам. Иска ми се да съм по-дисциплиниран и по-ползотворно да си използвам времето. Иска ми се да бях написал 300 песни и да си избера 10. Но аз съм написал 10 и ще издам 10. Ще има един ремикс и 1 или 2 колаборации, броят им не зависи само от мен, затова си оставям вратичка. Всяка песен в албума е различна и ме представя във светлина, в която не са ме виждали до сега. Едно от парчетата е чист хип-хоп. Аз съм голям хип-хоп фен. Намирам този стил за солта на всички други стилове. Ако искаш да направиш нещо готино, в който и да е стил, поръси малко хип-хоп.
Лесно ли ти се случват нещата, защото така изглежда? Изчезна за дълго, завърна се, пусна песен и тя веднага постигна впечатляващ резултат.
За мен това е доказателството, че публиката не може да бъде излъгана. Когато й се даде нещо искрено, върху което е работено, и артистът си е дал време да напипа правилния начин, по който да го поднесе, резултатите идват. Когато се опитах да е лесно, нещата започнаха да пропадат. Когато бързах да направя хит, когато нямах търпение песента ми да прави тези гледания – тя не ги правеше и нямаше този отзвук. Но, когато бях честен със себе си, дадох си време да изпипам песента и да си отговоря дали аз сам бих си я пуснал, тогава се случва и изглежда лесно.
Зад този лесен успех стои една година тишина и търпение, подтискане на стремежа към бърз успех, който всички ни изкушава. Особено в интернет среда, където знаеш, че направиш ли правилното нещо утре, можеш да имаш най-гледания Тик-Ток или най-споделяното стори. Такива бързи успехи, които така ти вдигат допамина и чувството за успех, че им ставаш роб. Но комерсиалният успех трябва да е следствие на добре свършената работа, а не самоцел. Не казвам, че не се стремя към комерсиален успех, но започнах да подтискам този момент, в който започвайки да пиша песен, на петата минута вече си представям как хората я слушат и избухват на нея. Започна ли да си мисля за това, излизам от песента, спирам да бъда тази антена. Започнах да възпитавам някакво смирение, че просто си върша работата.
Работа ли е за теб музиката?
Хората често гледат артистите с боготворене, а аз се чувствам много неудобно, когато ми се случи. Искам всеки да знае, че няма работа, която да е с нещо по-маловажна от друга. Моята позиция в целия баланс е също толкова важна, колкото на чистачката пред НДК. Аз не мога да съществувам без нея и тя без мен. Ако нейната работа е на мен да ми е чисто, то моята е тя, след дългия си работен ден, да се почувства добре. Това е моята работа. Никой артист и творец не бива да забравя, че трябва да е полезен с нещо, точно както всяка друга професия. Той има работа на този свят, която да върши.
Според теб музиката за забавление ли е или за да подтиква към размисъл?
И двете, и още много неща. Виждам как хората прибягват до музика във всеки момент на трудност. Интересно е, че като си тъжен не си пускаш щастлива музика. Като си ядосан не си пускаш медитативна. Тоест, музиката е като човек насреща, с който може да поговориш и да чуеш, че и друг е ядосан. С музиката не си сам, никога.