Уж всички свързваме италианеца Лео Бианки или с „Биг Брадър“, или с най-хубавата пица, или с някое веселяшко лятно парче, а понякога и с всички тези неща на куп, а се оказа, че зад публичния му образ стои един завидно мъдър и преживял случки като за 5 живота човек.
Нямаше и да разберем това, ако Лео не беше решил да напише автобиографична книга. Така или иначе, той е един от любимите ни позитивно заредени електрони, които гравитират в българското пространство вече 15 години. Донесе у нас топлината на средиземноморието и се превърна в неопровержимо позитивния „герои“ от екрана. Успя да изгради страхотен ресторантьорски бизнес без компромиси и наистина най-добрата пица е при него.
Затова посветихме един уикенд в изчитането на „живота му“. Точно за толкова време, ако не бързате, се поглъща „Моят път: Един италианец, намерил себе си в България“. Автобиография, пълна с наситени, стегнати истории на мъка и радост, без излишно разточителство на слово, но и с много поуки. Освен прецизното чувство на Лео за мярка, в тази сложна задача, да извади есенцията, е помогнал и Георги Тошев. В рамките на няколко часа тази книга успя да ни разсмее до сълзи и да ни разплаче.
Лео започва историята си още преди самото си раждане – със срещата между баща му и майка му, и я завършва в наши дни, в които признава, че се чувства повече българин. Не че му личи по езика. Все още не го е научил добре, но там му е чарът. В книгата дори са запазени някои от типичните му грешки при говорене на български, което я прави приятно автентична.
Освен хората, които харесват Лео като популярен образ, обаче, тази автобиография би била полезна на всеки човек, който иска да надскочи себе си и да следва мечтите си. В нея няма спестени нито един недостатък, порок или грешка на италианеца и семейството му. Направо не е за вярване какъв път е извървял до днес, когато спокойно се подписва като собственик на верига ресторанти, жури в Master Chef, водещ на рубрика по национална телевизия и какво ли още не.
Ето какво ни разказа самият Лео:
-Здравей, Лео. Как реши да напишеш книга?
-Още през 2015 г. имах идея да направя една книга, която да се казва „ЮбиLEO (от юбилей и Лео) – 10 години чужденец в България“. Но не успях, защото годината беше много успешна за музиката ми, правихме турнета, имах много ангажименти, децата ми бяха малки – само на 2 години. Просто не ми остана време. А после смисълът се изгуби. След това се запознах с Павел и Ива от AMG Books (б.а. Ива Цонева – главен редактор и Павлин Якимов – собственик на издателството), и споделих с тях идеята си за автобиографична книга. Планирах я да бъде мотивирана, амбициозна, да не е само за възрастни, а и за тинейджъри. Да има поуки. Исках да разкажа през какво съм минал, откъде съм тръгнал и до къде съм стигнал. Да покажа, че
открих мир със себе си в чуждата държава
-Как се промени идеята за книгата през тези 5 години?
-Освен, че сега съм малко по-мъдър като човек, получих възможността и да работя рамо до рамо с Геoрги Тошев. Двамата с него започнахме да работим преди няколко години в bTV за моята рубрика „Животът е прекрасен“ в предаването „Преди обед“ и така се запознахме. Тогава поисках съвет от него как вижда моя биографична книга. Но мислих, че няма как да се съгласи да работи с мен, защото той пише книги за много огромни, известни личности. Веднъж обаче седнахме в една стая в bTV, той взе диктофона и ми каза: „Разкажи ми малко повече за теб“. Аз започнах малко от дълбоко – когато бях дете, как влязох в тази улична банда baby gang, как се сблъсках с наркотиците, за смъртта на сестра ми и на майка ми.
Не можах да се овладея пред него и се разплаках, защото емоцията ми беше голяма да споделя толкова лични неща на човек, който познавам като известна личност. Но толкова му се доверих, че му се изповядах. И видях и в неговите очи сълзи. И си казах: „Ето, явно има емоция в моята история!“. Тогава той ми каза: „Лео, на мен ми харесва твоята история, много е лична“. После ме попита дали наистина искам да разкажа всички тези неща. Аз му отговорих, че не се срамувам от нищо и нямам причина да крия каквото и да било.
Моята история е нещо, с което всеки пети човек живее, но си го таи в себе си.
Не трябва да се срамуваме и страхуваме да разкажем
такива неща. Аз съм горд от това, което съм направил, и че не съм минал по пътя, по който са минали баща ми, брат ми и сестра ми. Мотивира ме да покажа, че съм бил силен, за да премина през толкова неща, и накрая да стана горд баща и да имам успешен бизнес.
–Как ти помогна Георги Тошев, за да разкриеш всичко по най-добрия начин?
-Жоро, освен че ми е приятел, че ме научи много неща в работата в телевизия, той започна, също като Лучия, да ме насочва в един по-правилен път. Той ми каза: „Лео, ти си професионалист в работата, ти си известен човек, но хората знаят, че си на 46 години и трябва да се държиш така“. Искам да благодаря на Жоро, че той ми помага да порасна и да стана по-сериозен. Той има тази сила да ти извади всичко от душата. Аз съм му дал ключа, разбира се.
-Колко време продължи подготовката за книгата?
-Имаме късмета, че работим заедно в „Живота е прекрасен“. Пътуваме заедно за снимки извън София и извън България. Когато свършим снимки, взимаме диктофона, сядаме някъде и говорим. Почти цялата книга е написана на път.
-Имаше ли притеснения да споделиш нещо?
-Мисля, че не. Разбира се, преди да напиша тази книга, седнах с брат ми и баща ми, и им разказах какво мисля да правя, за да получа тяхното одобрение. Мисля, че всички грешки, които сме направили, сме коригирали. Деликатни са обаче нещата, и затова трябваше всички да са съгласни да ги разкажа. Идеята е да покажа грешките си, грешките на моите роднини, но и това, че винаги сме ги коригирали. С две думи –
внимавайте какво правите, да не попаднете в ситуация, в която няма връщане обратно
Това е важно да научат не само моите деца, но и всички други деца.
Исках всичко да разкажа и хората тогава да преценят какъв съм аз. Затова нека първо да прочетат и разберат преди да съдят. Сестра ми, въпреки проблемите си с наркотиците, не почина от тях, както пишат. Аз никога не съм опитвал дори леки наркотици. Всичко това съм разказал, за да се знае, а не да се вярва, на написаното по медиите. Но аз не се интересувам от хорското мнение вече отдавна.
-Вярваш ли, че лошият пример от роднините ти ти е помогнал да не тръгнеш по лош път и ти?
-Разбира се. Аз съм разказал какво са видели очите ми като дете – неща, които не пожелавам никой да види. Когато си малък, на 10-11 години, да видиш хората, които са минали през къщата ти, да видиш майка ти да плаче за сестра ти, или в какво състояние се прибира тя, да видиш всичко това и с брат си. Мисля че това ме е накарало да избера различен път, за да не създавам още болка на майка ми. Бях твърде близо до тези ситуации и се отвратих. Затова и днес не съм толерантен към хората, които пият и се дрогират.
-Познавам те от години като един от най-лъчезарните хора, които съм срещала. Знам и част от трудните ти мигове, но сега научих колко труден всъщност е бил целият ти живот. Как запази тези очи, с които виждаш само позитивното?
Мисля, че най-важното, което са ме научили майка ми и баща ми, преди всичко е да уважаваш.
Както и, че дори и да ти направят лошо винаги може да се прости. Благодарение на Лучия пък се научих да правя нещата винаги точни, чисти и прозрачни. Да не правя глупостите, които съм правил като тийнейджър. Да не търся по-лесния път да спечеля пари, а да вложа любов в работата си. Да правя нещата по правилния начин.
-Няма как все пак да не ти се случва да изпитваш негативни чувства към някого. Как се справяш в такива ситуации?
-Винаги съм вярвал в кармата и ако случайно, някой има злоба към мен знам, че рано или късно ще му се върне. Аз лично не изпитвам злоба. Почти невъзможно е да му чуеш и да псувам, например. Имал съм моменти, в които наистина са ни прецаквали, опитвали са да ми вземат бизнеса, но не знам защо, както имате една хубава приказка „След лошото винаги идва добро“, винаги съм гледал по този начин на нещата.
Ето например, първото заведение на баща ми го затвориха с фалшиви документи през 1992 г., но пък благодарение на това отворихме друго, което беше още по-успешно. Не ми провървя с първото мое заведение в Созопол и го затворихме, но тогава пък дойде „Биг Брадър“ и второто ни заведение имаше голям успех. Тук в София също се опитаха да ми вземат бизнеса, откраднаха ми всичко, което имах в заведението, но пък тогава си преместих ресторанта и той тръгна много по-добре. Не мразя. Не ми е приятно, но не може нищо да се направи. После видях, че
винаги кармата ни е помагала
а на тези хора, които са ми направили лошо, после са се озовали в дори по-лоша от ситуацията, в която са вкарали мен. Човек ако е позитивен, винаги намира нещо позитивно.
-Ти си вярващ човек, мислиш ли че и Бог ти помага?
-От време на време с Лучия имаме такива казуси, в които се гледаме един друг, гледаме небето и сме сигурни, че отгоре има човек, който ме гледа внимателно – сестра ми, майка ми и падре Франческо (свещеник, който му е бил приятел и го е въвел във вярата). Когато бях малък ходех да помагам в църквата за литургията след училище. Другите отиваха да играят, а аз в църквата. Първоначално ходех, за да спечеля бонбон или сандвич. Но колкото по-дълбоко навлизах, толкова повече усещах вярата. От тогава всяка нощ се моля. Вече започвам да го възпитам и в моите деца, без да ги насилвам.
Светът се промени и мисля, че
не е толкова важно да отидеш в църквата и да се молиш, важното е ти да вярваш.
Когато майка ми беше болна, молитвата ми беше: „Боже, моля те да не изпитва болка“. Когато обаче видях, че състоянието й е необратимо, молитвите ми станаха различни и аз молих Бог да приеме майка ми, за да не се мъчи.
-Как виждаш сегашния си живот, след като заради книгата ти се е наложило толкова дълбоко да се заровиш отново в миналото?
-През последните 10-15 години живота ми се промени благодарение на Лучия. Може би, защото името й означава светлина. Без светлина е трудно да се върви. Тя направи всичко възможно да се променя към по-добро. Голямата отговорност, която дойде от ресторантите и бизнеса ми, както и от появата на децата ни Николо и Матия, също ме промениха много. Видях колко добре вървят нещата, когато живееш правилно. И най-важното е, когато се прибереш вкъщи, си легнеш спокойно да спиш, защото знаеш, че не си направил нищо лошо, че не си прецакал никого. Просто спиш спокойно!
-Като сметна годините излиза, че си живял повече в България, отколкото в Италия. Но всъщност първият ти сблъсък с България е бил челен.
-Когато видях за пръв път България тя беше много сива, не намерих нищо позитивно. Но 1994 г. дойдох отново, за да помогна на баща ми за новото му заведение, което отвори заедно с брат ми и сестра ми. Тогава дойдох с един приятел Карло, който предварително подготвих и му разказах, колко е неприятно в България. Щом пристигнахме в Бургас обаче видях една прекрасна и съвсем различна държава. Даже не искахме да си тръгваме. Затова се връщах още няколко пъти след това.
В Италия живеех нощем и спях по цял ден, губих си времето. А животът ми тук е по-интензивен. Истинско живеене. Дори вече усещам България повече като дом, отколкото Италия. В началото виждах толкова минуси, защото страната беше изостанала заради комунизма. А сега вече я защитавам. Всеки път, когато някой казва нещо неприятно за България, аз реагирам с: „Ти знаеш ли, че в България има това и онова? Знаеш ли колко е хубаво като идеш на Рилските езера“ и т.н.
-За какво мечтаеш?
-Мечтая един ден децата да поискат и да вземат бизнеса, а ние с Лучия да се пенсионираме някъде на топло и само по телефона да ги чуваме как върви. (смее се)
Вчера гледахме телевизия и попаднахме на една реклама, която върви по канала на Берлускони. В нея показваха колко елементарно и хубаво е било преди една година, преди този вирус. Аз имам много мечти, но ако трябва да избера една,
искам моите деца да живеят както ние сме живели – без рестрикции, без никога повече да виждаме тези маски
Този момент е най-труден за децата, защото те трябва да са свободни и спокойни.
Затова първото нещо, което ще направя, когато всичко приключи ще е да пътуваме. Имаме да им се реваншираме на Николо и Матиа. Те са родени на 30 октомври и точно на 30 октомври 2020 г. в ресторанта 5 човека дадоха положителен резултат за COVID-19. Това стана в 14 часа, а рождения им ден трябваше да започне в 17. Затворихме, направихме каквото трябва, отменихме празника. Затова, първото нещо е да направим един летен рожден ден за тях през юни или юли.
Мечтая и да ги прегръщам много отново. Сам се усещам, че не ги прегръщам много, защото се притеснявам основно да не ги заразя. А и те могат да ме заразят, ако са се разболeли в училище. Искам просто отново хората да се прегръщат.
