fbpx

Ще оцелеете ли след „Оцелелите“ на Алекс Шулман?!

Оцелелите на Алекс Шулман е вече и у нас (от издателство Сиела), след като за една година завладя 30 държави, а в родината си Швеция беше продадена в 100 000 тираж само в първите месеци след премиерата.

Нямаше как този факт да не ме заинтригува да зачета книгата, веднага щом излезе и у нас. Как така бързо успя да влезе в толкова домове? Какво толкова уникално послание носи, за да накара толкова хора да си я купят? Пък и скандинавска литература… Чудесна комбинация за силна мотивация в мое лице.

Да, още след първата страница с чудесния превод на Стефка Кожухарова, бях сигурна, че ще е от „бързочетящите се“ книги. Защо ли? Самата й структура не те оставя на мира. Не ти позволява да свършиш една глава и да затвориш историята между кориците да си почива. Бута те, понякога доста грубичко, да продължиш напред. Като за начало е разделена на две части – „Вилата“ и „Отвъд чакъления път“. Главите в тях са кратки. Половината са озаглавени просто с часовете в едно денонощие, а другата половина – с имена на спомени. И се редуват. Тези с имената-часове ни вкарват в настоящето, а другите – ни връщат в миналото. Динамиката на разказа е повече от водовъртежна.

На всичкото отгоре, този един актуален ден, разказан в главите-часове, върви отзад напред. А като за капак всяка глава завършва с точните думи, с които е започнала предходната, което заздравява нишката на лутащото се между спомени и настояще повествование до дебелината на корабно въже.

И така трябва да бъде, защото това корабно въже държи едни от най-крехките душевни проблеми на човек, за които е много важно да бъдат разбрани правилно и еднозначно.

Историята е привидно проста – трима братя от нездраво семейство се събират като възрастни, за да изпълнят волята на майка си и да разпръснат праха й на вилата, в която са прекарали детството си. Нилс, Бенямин и Пиер са безкрайно отдалечени, пораснали хора, свързани само от кръвта. С навлизането в спомените на момчетата, вилата край езерото се превръща в кула без вход и изход. В нея е зазидано цялото им детство и корена на всеки техен проблем днес.

„Той кара внимателно по стария чакълен път.Вижда как на задната седалка Нилс внезапно се накланя напред и приковава съсредоточен поглед в пътя. Чувството е сякаш се връщат на място, защитено от тайнствените покровители на семейството, вложили всичките си усилия да запазят вилата и околността недокоснати от времето, в случай, че те някога решат да се върнат. Пътят е неравен и колата се подрусва на същото място като преди. Крайпътните знаци са килнати на същата страна като преди. Дните и годините сменят ли се тук? Или са застинали в миналото. Може би се случва нещо с времето в гората и то не се държи както трябва…“

Оцелелите, Алекс Шулман

Отгледани са от майка, неспособна да дава любов и почти през цялото време незаинтересована от децата си. И баща, който постоянно пали вражди между момчетата като ги кара да се състезават за всичко. Същевременно той е инертен и подчинен на жена си. А по средата са трите момчета – така силно свързани като деца и толкова отдалечени като възрастни. И тогава и сега те подсъзнателно не могат да се справят с липсата на връзка с родителите си, със самотата, докато са заедно и с тишината, в която никой не говори с останалите.

„Двамата седяха там заедно, а навън ромонеше дъждец. Вероятно този последен разговор можеше да се оползотвори по по-добър начин. В последствие Бенямин се замисли колко неща е можел да каже или да попита. За спомени, които не можеше да подреди сам, или неща, които баща му беше казвал или правил отдавна, а той все още не ги разбираше. Но те не разговаряха за отминали събития, никога не го бяха правили, не го направиха и сега. Защото никой от тях не знаеше накъде ще ги отведе разговорът, а вероятно нямаше нужда от подобни приказки. Вероятно тази тишина бе най-красивото, което можеха да споделят заедно. Защото сега бяха само двамата, без мама, бяха чисти и свободни, далеч от обсега на нейната сила, като двама съкилийници, които са успели да избягат и сега се възстановяват след бягството и заедно вкусват тишината.“

Оцелелите, Алекс Шулман

В крайна сметка точно тази тишина е нанесла повече белези отколкото се вижда на повърхността. А, и една особено голяма травма, която Алекс Шулман ни разкрива едва на финала на книгата. Белязала е братята за цял живот и ги е обрекла на неуспешна битка в борбата за собственото си психично здраве.

„Не взе това решение съзнателно, дори не беше формулирал мисълта наум, не. Може би беше като с всички останали трудности, пропъждаше ги от съзнанието си, защото предпочиташе мозъкът му да е абсолютно празен, отколкото пълен с мисли, които не знае как да преработи.“

оцелелите, алекс шулман

„Оцелелите“ разбира се е история, изпълнена с крайности. Само така може да прикове читателя, а после да го накара да мисли. Но повечето читатели, дори и само подсъзнателно, ще се припознаят в поне една пукнатина по крехката стъклена сфера на семейството на Нилс, Бенямин, Пиер и родителите им.

Цялото това потъване в най-скритите и грижливо пазени тъмни ъгълчета на човешкото същество, Алекс Шулман преразказва по напевно-пъсторален начин, тотален опонент на грозната реалност. Описателният му език притъпява горчивината в устата. И в крайна сметка, всички съставки се сливат във великолепна книга, тайно бъркаща с бяла ръкавица в проблем, вълнуващ Човека, без значение от национална принадлежност, пол и народопсихология на региона. Може би точно затова цял свят говори днес за Алекс Шулман.

ПРОЧЕТЕТЕ ИНТЕРВЮТО НИ С АЛЕКС ШУЛМАН ТУК!

Четете още по темата