fbpx

“Оцелелите” на Алекс Шулман: Всяко семейство е счупено по един или друг начин

Alex Schulman copyright: Viktor Fremling

„Оцелелите“ на Алекс Шулман е перфектна дисекция на счупеното семейство и последствията от тишината и самотата, докато си обграден от роднини. За да разберем повече за историята отвъд редовете на романа (за който може да прочетете повече ТУК!) поговорихме с неговия автор Алекс Шулман (Благодаря на българските му издатели Сиела за възможността!). След този разговор не бих казала категорично дали интервюто е за книгата „Оцелелите“ или за оцелелия Алекс Шулман. Преценете сами.

Господин, Шулман, столетия наред човекът е учен, че семейството е упора и мястото, където са най-близките, най-доверените хора. Там те обичат безусловно. Така ли е реално обаче?

Разбира се, че не! Искам да кажа, има семейства, които работят по този начин, но съм научил – дори изпитал от личен опит – че детството може да бъде опасно време, а родният дом – опасно място. Също така може да бъде самотно. Аз отраснах с двамата ми родители и с двама братя. Винаги бяхме заедно, но все така чувствам, че детството ми бе самотно.

Мислите ли, че в съвремието кръвните връзки отслабват, за сметка на заздравяването на духовните връзки между хората, точно заради, задължаващия и често травматичен характер на кръвните семейни отношения?

Мисля, че семейството продължава да бъде загадка. Просто не го разбирам. Как сме успявали да живеем заедно през всички тези години? А от момента, в който вече не живеехме заедно, как сме успявали да се справим поотделно? Какво се случи? Какво ни раздели и защо? Мисля, че хората продължават да изпитват огромната нужда да поддържат контакт с родителите, братята и сестрите си, просто за да се наричат СЕМЕЙСТВО. Но понякога е толкова трудно. Защото може би много хора на по-късен етап осъзнават истината: никога не е трябвало да бъдем заедно. Били сме захвърлени в един и същи живот и единственото, което ни свързва, е кръвта. Но встрани от нея нямаме нищо общо. И това може да бъде болезнена за осъзнаване истина – поне за мен беше.

Колко крехка система е семейството? От една страна човек е научен, че винаги може да се облегне на негов трудност, от друга – една трудност успява да го счупи като тънко стъкло и то завинаги.

Семейството ти винаги е там. В този смисъл то е много НЕчупливо. Може да искаш да го счупиш на парчета, да го събориш и да го риташ . Може и да го направиш. Но когато прахта слегне, семейството продължава да е там. Иначе казано, обречен си. Но добре функциониращото семейство е много крехко нещо. Като бях малък, винаги си мечтаех да имам семейство като всички останали. Колкото повече остарявам, толкова повече осъзнавам, че всяко семейство е счупено по един или по друг начин.

Струва ми се, че книгата ви „Оцелелите“ поставя още един генерален въпрос  – какво да прави човек с демоните си и как да ги дресира?

Може би сте права. Прекарах целия си съзнателен живот в това да си задавам въпроса: какво се случи? Мисля за това всеки ден. Пиша книги по въпроса, всяко нещо, което правя, има в дъното си един и същи въпрос: какво се случи? И по какъв начин ми е повлияло?

Този ваш първи художествен роман, носи толкова реална болка от скъсаните семейни връзки. Намират ли героите ви основи/прототипи в действителността?

До много голяма степен. Бяхме трима братя в детството ми и съм изпитвал върху себе си същата болка в осъзнаването, че като възрастни сме се отчуждили. И много от сцените в книгата са всъщност вдъхновени от собствения ми живот, такъв, какъвто го живяхме в къщата до езерото сред горите на северна Швеция.

Alex Schulman Оцелелите copyright: Viktor Fremling
Снимка: Viktor Fremling

„Оцелелите“ звучи и като вик към родителите да внимават какви последствия и травми ще нанесат на днешните деца отдавайки се на собствената си болка и слабости. Може ли човек като порасне да намери лек за големите грешки на родителите си?

Борбата е да не допускаш това да се предаде нататък през поколенията. Главната цел е да успееш да го спреш. Това е най-голямото предизвикателство като родител. И най-голяма мъка изпитвам, когато направя нещо като баща, което ми е било причинявано като дете. Има една сцена в „Туин Пийкс“, където великанът се появява на празната сцена в бара и казва „Всичко се случва отново. Всичко се случва отново.“ Често се сещам за великана, когато осъзная, че понякога няма значение колко се боря да бъда различен – нося го в себе си, отровен съм от него и не мога да направя абсолютно нищо.

Двамата родитeли в книгата са лоши но по различен начин. Майка, която е неспособна да даде любов на децата си и властен баща, който ги поставя в конкуренция постоянно, насъсква ги един срещу друг. А двамата заедно са нехайни родители, които не се грижат дори за физическите им нужди. Коя от тези родителски грешки всъщност е най-фаталната?

Винаги е този родител, който не показва любов, защото когато си дете, любовта е всичко за теб. Въпреки че бащата в моята история е слаб, той същевременно е този, който дава необходимия кислород на децата си, защото те усещат, че той ги обича. Това чувство, въпреки че се появява само от време на време, може да ги отнесе далеч.

Вие обаче, като че ли не съдите тези двама родители в романа „Оцелелите“. Те безспорно са лоши, но вие загатвате и моменти от миналото им, в които дават признаци на истински човеци с чувства. Кога един човек се превръща в студена скала? Кога ампутира чувствата си?

В моя случай това не се случи. Имах ужасяващо детство с майка алкохоличка, която не ми показа никаква любов. И баща, който зависеше от нея твърде много и беше холерик. Но едно дете никога не се отказва от надеждата да бъде обичано. Това е най-тъжното, но същевременно най-красивото.

Alex Schulman Оцелелите
Снимка: Thron Ullberg

Как е възможно да изпратиш синовете си да плуват по тъмно в езеро и да не ги дочакаш а на финала да се озадачиш, че са се прибрали?

Това всъщност се случи на мен и братята ми една лятна нощ. Мисля, че е резултат от нестабилността на родителската грижа, тя е на приливи и отливи. В единия момент имахме усещането, че родителите ни се грижеха за нас, в следващия момент, знаехме, че не ги интересуваше.

Запознавате ни с едно голямо семейство. Но те хем са заедно, хем всеки се чувства сам сред многото. Освен сам, всеки герои е обгърнат и от тишина – няма споделяне, не говорят. Кое е по-травматично, кое оставя последствия за цял живот – самотата или тишината?

Това е добър въпрос. За мен двете неща винаги вървяха ръка за ръка в моето детство. Можех да седя с цялото семейство на вечеря, бяхме заедно, но докато седяхме смълчани, се усещах сякаш съм сам на масата. Докато растях, носех в себе си поравно страх от тишината и страх от самотата. Но може би това е истинското предизвикателство – да се научиш как да извличаш удоволствие от тишината и да не се страхуваш от нея.

Какво според вас предизвика този интерес към „Оцелелите“, че за година е преведена на 30 езика?

Това е много трудно да се каже, но мисля, че може би читателите са заинтригувани от смесицата на жанрове. Книгата е семейна драма, но аз я написах почти като детективска мистерия, като трилър. Целта ми беше читателят да отгръща страниците и да не може да остави историята, докато не разбере финала.

Четете още по темата