Сергей Лебедев е интересен съвременен руски писател, бихме го нарекли дори хронист. Въпреки че романите му (два от които вече са на български в превод на Денис Коробко, от изд. Кръг – „Предел на забравата“ и „Дебютант“) са изцяло художествени, той отвътре надига воала и показва истинското лице на Русия както преди, така и днес.
След началото на войната в Украйна, Лебедев окончателно се премести да живее в Берлин, и без това недолюбван от властта и интелигенцията в родината си, заради радикалните си възгледи и смелостта да показва публично малките „семейни“ тайни.
Преди седмица Сергей Лебедев беше в София за среща с читатели и медии, малко след като на пазара се появи последният написан от него роман „Дебютант“.
(Прочети още: Ампутираният от системата морал в “Дебютант” на Сергей Лебедев)
Успяхме да поговорим с писателя с широк поглед върху международната ситуация в момента и историята на конфликтите на Русия. Той обяснява всеки детайл от иначе художествените си романи с конкретни модели и реални случаи в родината си. Това превръща разговорите с него в по-скоро политическо беседване, отколкото в литературно такова. Без значение на коя територия се намира, за да представя книгите си, той е радикален в изказванията си, които прави спокойно, тихо и хладнокръвно. „Руската интелигенция е виновна, че не е следила как Путин се превръща от авторитарен лидер в луд тиранин“, заяви Лебедев при посещението си в София. И точно руската интелигенция и руската власт са неговата мишена, а не народа и родината му.
– Здравейте, г-н Лебедев. Казвате, че руската власт разчита на късата памет на обществото. Писането на книги ли е вашият начин да запазите и припомняте истините?
– На това се надявам. Но едновременно с това мисля, че дори най-либералните кръгове не искат да помнят. През последните 15-20 години въпросът за отговорниците за Чеченската война така и не се разгледа. Никога. Обичаме да говорим за Сталин, но за Чечения е различно. Всичко случило се там е добре документирано от журналисти правозащитници. Хората отговорни за онзи ужас са живи. Но е поразително как за 20 години никой не постави този въпрос, като основен за опозиционните възгледи, например. Никой не говори как през 1994 г. Елцин избра танковете пред преговорите. Затова на Русия тепърва ѝ предстои големият преход – признаване на миналото.
Същевременно моите книги са насочени и към съхраняване на руския език. Той е узурпиран от руската държава. Превърна се в език на пропаганда и война. Мисля, че за да се спаси нашият език, на него трябва да бъдат казани точно тези истини, за които аз пиша.
– Освен всичко видно на първо четене, за мен „Дебютант“ е и книга за морала. Как се ампутира морал от една цяла политическа система?
– Нашият опит по време на перестройката показва как не може. Ако спекулираме относно бъдещето, то ще видим, че много голяма част от руското общество и държавния апарат са свързани днес с войната в Украйна и участват в нея. За сега не виждам политическа идея и сила, която да ги измести. Мисля, че единствено психологически е възможно да се случи това, при пълно поражение на Русия.
От една страна по време на перестройката стана ясно, че комунистическата идея се е изчерпала. От друга, обаче, в началото на 90-те и с многомилионните демонстрации на комунистите ясно се видя чувството на носталгия по съветското време. Та по някакъв начин комунизмът не изчезна, той продължи да съществува в друг вид. Поражението в Студената война, вместо да направи тази психологическа промяна, за която говорим, то бе използвано за засилване на носталгията по отминалия социализъм.
За разлика от Русия, в Германия промените дойдоха именно с поражението. През 1945 г. държавата им обяви пълна капитулация. Случаят през 1989 г. беше друг, но тогава те стъпиха върху много силното дисидентско движение, което искаше уреждане на сметките с миналото. Западните немци не искаха това и не искаха да се отварят архивите на Щази, но източните бяха тези, които надделяха и законите за лустрация бяха случени в процеса на обединението на Берлин. За мои ужас в момента, не виждам възможност Русия да претърпи пълно поражение, нито пък тези промени да се случат в обществото.
– Щом в центъра на моралната система на руския човек не стои ценността на живот, както ясно подчертавате и в книгите си, какво стои там тогава?
– Лоялност към държавата в широк смисъл. И ако дори не говорим за войни, това, което се случи по време на епидемията от Ковид в Русия показва, че реално човешкият живот не представлява кой знае какво. Взимаха се много мерки, които предполагаха някаква солидарност между хората, способност да мислиш за другия. Но се получи пълно разминаване. Русия даде около 1 милион жертви на епидемията, хора, които просто изчезнаха. На въпроса – хората на битово ниво нямат кой знае каква вяра на властта и правителството, но едновременно, на ниво високи абстракции, те са способни да са солидарни. Но това не е солидарност между човек и човек, а солидарност с абстрактни цели, които се намират някъде горе, по върховете на властта. Солидарност, която минава през червената звезда на кремълския площад.
– Как приемат гледна точка, която заявявате в книгите и интервютата си, хората, властта и медиите в Русия?
– Не се знае кой, как и какво възприема, защото публичната сфера там фактически не съществува. Тоест, обсъждането на подобни книги в публичното пространство, с изключение на социалните мрежи, е практически невъзможно. Мен никога не са ме обичали нито журналистите, нито властта, защото моите книги и възгледи им се струват прекалено радикални.
– Представям си днес как им се струват.
– В продължение на много години руската интелигенция се занимава със самозалъгване, описвайки Русия като нормална държава, но с известни проблеми. Известен авторитаризъм, но нищо страшно. И хората, които казваха, че тук всичко е страшно, бяха изключвани от дискусията. Те разваляха общата хармонична картина. Затова и има много голяма разлика между това как четат книгите ми в Германия и Америка, и как – в Русия и бившия съветски блок.
– Вие как виждате тези разлики?
– Страните от бившия соц. лагер, които са усетили какво е ръката на Русия, четат по съвсем различен начин от Италия, Франция, Западния свят. Те знаят за какво става дума и разбират прекрасно тази реалност на романите ми. Докато във Франция, например, хората имат представата, че Русия е държава, в която има много страшни неща, но и толкова много прекрасни, че е достатъчно да отвориш вратичката и да се озовеш там. Ако питаме обаче поляците – те съвсем не мислят така. Много голяма и очевидна е разлика в разбирането на материята между Западните държави и бившите социалистически държави.
– Всъщност, как ви приемат днес, в този момент, в Русия? Връщате ли се изобщо в родината си?
– Не.
– Това решение по ваша воля ли е?
– Такива са обстоятелства. Има много проста причина – аз съм мъж, който може да бъде мобилизиран.
– Значи сте напуснал страната не заради книгите и възгледите си?
– И заради това също.