Италианците правят много неща добре – храна, вино, любов, музика, литература, кино. Особената сензитивност на този народ, обвеян от топлия вятър на Средиземно море, прониква толкова дълбоко в изкуството, че споделяйки го с публика, италианските творци са способни да накарат всеки да вибрира в точно определена емоционална честота. Някои владеят това до съвършенство и точно един от тези магьосници беше в България преди седмица. Режисьорът, сценарист и писател Паоло Дженовезе гостува в София, за да направи премиера на най-новия си филм „Първият ден от моя живот“ и на едноименната си книга, както и на предишната си лента „Супергерои“, която също е по едноименния негов роман.
Не можем да не ви припомним, че точно негов е и шедьовърът „Съвършено непознати“ (ако сте изпуснали да го гледате, попълнете този пропуск, няма да съжалявате).
56-годишният римлянин е точно като филмите си – чувствителен, но и категоричен, безупречен в минималистичния си стил, като с вродена лекота води разговор, смело вади на показ дълбочините на личната си житейска философия без за това да прави видимо усилие. И срещата с неговата личност е като срещата с филмите му – емоционална. Благодарение на българските му издатели „Колибри“, имахме кратко време, в което успяхме да поговорим за някои големи въпроси, поставени от живота и през филмите му стигнахме до големите отговори.
Г-н, Дженовезе, във филма си „Супергерои“ сте избрали нетрадиционен поглед към любовта между двама души – изследвали сте как времето променя отношенията. Кога то ни е съюзник и кога – враг?
Паоло Дженовезе: Времето играе две различни роли в любовта. Негативна, когато превръща връзката в навик и страстта избледнява, но и позитивна, защото започвате да се опознавате добре и пишете историята си заедно. Придобивате опитност заедно. В историите на различните двойки времето играе и различна роля.
В днешни дни супергеройство ли е да запазиш истинската любов завинаги?
Паоло Дженовезе: Да, днес, със сигурност. Защото това общество се различава много от поколението на нашите родители, например. Тогава хората са се женили и са оставали заедно. Това е било достатъчно. От гледна точка на общественото мнение, не е било добре прието да се разведеш, дори е било срамно. Специално в Италия, мисля че до около 1975-та разводът не е съществувал. А сега има дълбока промяна в обществото и вече е нормално да се разделиш с половинката си, да си сам с или без дете. Вече е много по-лесно да разделиш една двойка.
Всъщност свободата да избираме ли прави любовта нестабилна?
Паоло Дженовезе: Със сигурност. Свободата понякога разрушава връзката. В момента трябва направо да воюваш, за да останете заедно и може би суперсилата днес е да разбереш начина да поддържаш щастието във връзката за по-дълго. Лично за мен не е необходимо двама души да са заедно въпреки всичко, просто за да са заедно. Хората казват „Трябва да издържиш!“. Не. Мисля, че ако ти се налага да издържаш, да стоиш насила с някого, всъщност не трябва да го правиш.
А вие самият как възприемате времето – като линейна величина или по друг начин? Съществува ли изобщо времето според вас (б.а. едно от твърденията на главния герой в „Супергерои“ е, че времето не съществува)?
Паоло Дженовезе: Времето съществува. Със сигурност. В „Супергерои“ излагам една философска теза, че то не съществува, защото миналото не съществува – има го само в главите ни, а бъдещето – също, защото още не е настъпило. Но това е много философско виждане. В края на филма обаче главният герои казва, че разбираш, че времето съществува, когато осъзнаеш, че нямаш повече време. Разбираш, че съществува, защото искаш да го удължиш, а не можеш.
Тези думи на главния ви герой припокриват ли се с вашите лични разбирания?
Паоло Дженовезе: Да, абсолютно. Като писател не винаги мисля по начина, по който героите ми. Но в този случай абсолютно се припокриваме.
Доста от филмите ви са по вашите романи. Кои са основните трудности да адаптирате книгите си за голям екран?
Паоло Дженовезе: Не е толкова трудно, защото, докато пиша книга си представям всичко. Всъщност снимам фима в ума си. Докато пиша разполагам само с думите, за да покажа на читателя си всичко – цветове, звуци, миризми, характери. И когато завърша книгата си, всъщност познавам вече много добре и надълбоко историята. След това, когато започна сценария, просто трябва да избера коя част искам да променя. Тоест цялата работа е да избирам.
Аз съм режисьор не писател. Така че първо си представям цялата схема на историята и след това я описвам. Представям си локацията, кадъра, музиката, всичко, от което се нуждае един филм.
В най-новия ви филм “Първият ден от моя живот” разказвате историята на четирима човека решили сами да сложат край на живота си по коренно различни причини, докато не се появява един специален непознат, които им дава втори шанс и друг поглед към ситуацията. Има ли силите човек сам да се „спаси“, без помощ отвън?
Паоло Дженовезе: Понякога може да се спасим сами, но понякога наистина се нуждаем някой да ни помогне да преминем по пътя. Просто да ни побутне, да е на наша страна или да ни даде друга гледна точка.
Колко важно е да имаме очи да видим този Някой или Нещо и как да го различим?
Паоло Дженовезе: Как ще го видим?! Зависи. Както ви казах, ние сме способни да видим сами решението, когато искаме да го видим, но понякога животът ни е стигнал до дъното и тогава не искаме да виждаме нищо. Живеем със затворени очи. Точно в този случай се нуждаем от някакво чудо, за да ги отворим.
