Skunk Anansie бяха една от бандите, които оставиха най-силна следа на последното издание на фестивала Hills Of Rock 2025. Природната стихия Skin изведе групата напълно заредена и във върхова форма, скрила в ръкава си част от парчетата от новия албум „The Painful Truth“, който излезе в края на май 2025 г. Актуалното им турне е посветено именно на него и на промяната, която носи.
(ВИЖ ОЩЕ: ФОТОГАЛЕРИЯ ОТ ДЕН I НА HILLS OF ROCK 2025)
Неповторимата страст на Skunk Anansie е канализирана в нови и неизследвани от тях до момента музикални стилове. Риск, който им спечели обратно не само старите фенове, но и още много нови. Близо 10 години след последната им тава, „The Painful Truth“ сменя посоката им и отразява личностите, в които са се превърнали днес Skin, Ace, Cass и Mark Richardson. Всеки от тях премина през големи промени в личния си живот – Skin стана родител, Cass и Mark Richardon пребориха сериозни здравословни проблеми. И ето, денят е 25 юли и те са тук, в Пловдив, готови да се качат на сцената. Часове преди това, под убийственото пловдивско слънце, организаторите на фестивала – Fest Team, ни дадоха възможност за разговор с китариста на бандата Ace. Освен един от двигателите на бандата, Ace е и креативен директор на the Academy of Contemporary Music в Лондон, в която и преподава.
Здравей! Как си. Как се чувстваш отново в България?
Всъщност, много добре. Имахме няколко дни почивка, които прекарахме тук. Не ми пречи жегата. Не че мога много дълго да функционирам на такива температури, но определено обичам места където е горещо, затова и тук в Пловдив ми харесва. Разпуснахме, разходихме се, направихме си снимки. Не успяхме за съжаление да отидем до Стария град, но обикаляхме около хотела.
На актуалното ви турне свирите много от песните от новия албум “The Painful Truth”. Как публиката реагира на тях? Вие как се чувствате, докато ги свирите?
Всъщност реакциите са много добри. Всичко е благодарение на стрийминга, защото хората ги чуват още в деня, в който са издадени. Албумът го пускахме бавно, сингъл по сингъл, така че на турнето вече много хора знаят песните и ги пеят с нас. А и тези парчета паснаха много добре в сетлиста за концертите. Има ги и в началото и в средата и в края на сетовете ни.
Снимка:Licata.bg/ Rumina Georgieva
Много ми допадна името – “The Painful Truth”, и ме провокира да те питам, в кои случаи ти лично предпочиташ да получиш болезнената истина?
В никои. Не искам болезнена истина. Старая се да се предпазя да се случват неща, които водят до болезнена истина. Аз съм човек, които наблюдава останалите и се уча от чуждите грешки. Болезнената истина идва, за да те изправи пред нещата, които е необходимо да промениш. Но определено не предпочитам тази болезнена истина. Предпочитам сладките лъжи. (смее се)
Да, разбирам те, и аз предпочитам мъжът ми да ми казва: “Толкова си отслабнала!“.
“The Painful Truth” освен всичко е и много различен от предишните ви. Откъде идва тази разлика?
Още докато записвахме албума бяхме решили, че искаме да е различен. Започнахме да го пишем, отново заедно, но по различен начин. Просто експериментирахме с новата музика. Когато отидохме в Америка и се срещнахме с продуцентa David Sitek, той беше много радикален. Изхвърли всичко, разглоби го на съставните му части и започна да го реконструира заедно с нас. Ето от там идва голямата разлика, заради неговата гледна точка. Той също е музикант. След като презаписахме всички парчета, те започнаха да звучат напълно различно от това, което бяхме написали в началото.
Има голяма пауза между този и предишния ви албум. Вие променихте ли се като хора през това време? И това отрази ли се на работата ви?
Разбира се. Когато пишем нова музика, тя е отражение на всичко случващо се около нас. Ако правим този албум сега, той е за сега, за този даден момент от живота ни и какво се случва по света и около нас, какво правят политиците. Нямаше как да напишем “The Painful Truth” преди 5 години, защото тогава щяха да се появят песни, които щяха да са отражение на онзи даден момент. След предишния албум направихме турне, после отбелязахме 25-тата си годишнина, и после дойде Ковид и всичко се промени. Много хора започнаха да работят от вкъщи, много хора смениха работата си, дори професията си, променяха се взаимоотношения, хората се разделяха или умираха. Нещастието беше навсякъде. Та времето преди Ковид и времето след Ковид е напълно различно за всички, включително и за групите. Ние почти банкрутирахме след Ковид и се налагаше да решим дали да продължим или да се откажем. Начинът да продължим беше да го направим по напълно различен начин. Затова скочихме в предизвикателството и поехме риска на тази пълна промяна.
Понякога публиката не обича големи промени.
Да, но за щастие хората харесаха албума. Ако се замислиш за албуми, които радикално са променили групите, такива, които са ги направили големи звезди или пък са ги накарали да се разделят, всички те са албуми на големите промени. Като при Red Hot Chili Pеppers и техния “Blood Sugar Sex Magik” с песни, като “Under The Bridge”, които бяха напълно различни от всичко, което бяха пускали. Този албум се превърна в техния крайъгълен камък. Същият е и “Achtung Baby” за U2, които се превърна в най-големият им албум. Просто грабваш шанса, защото в крайна сметка няма какво да губиш. Направихме го и ние и проработи и за нас.
Cass и Mark Richardson имаха сериозни здравословни проблеми в последните години, а сега ги виждаме на турнето и много ни радва това. Каква е тази сила, която може да те накара да избереш да си на сцена всяка вечер, пред това да си в домашния си комфорт и да мислиш за здравето си?
Е, те останаха вкъщи и се грижеха за себе си достатъчно дълго. Но музиката е лечебна сила. Това не е като да се върнеш на работа в офиса, в онази стресова среда и да трябва да работиш от 8:00 до 17:00, което може да те разболее отново. Когато става дума за музика, тя те вдига, енергизира те. Хората около теб са щастливи да те чуят да свириш, това ти дава цел. Всички тези неща един вид ти помагат да се възстановиш. Това казват и Mark и Cass. Марк първоначално каза, че няма да може да направи този тур с нас. Оперира се и 6 седмици по-късно вече беше в тур буса. И всъщност се възстановява доста добре. Това е, защото е заобиколен от позитивни хора, позитивна енергия, а и прави това, което обича. Това може би е най-доброто лекарство.
В едно интервю за българска медия отпреди седмица, Skin каза, че групата е нейното най-стабилно семейство. Въпреки че има партньор и дъщеря, усеща бандата като своето сигурно място. Може би е такова и за Mark и Cass, и се надявам да се възстановят скоро напълно. За теб обаче това твърдение валидно ли е?
Определено. В последните 30 години съм прекарал повече време с групата, отколкото със семейството си. Пътуваме по шест месеца, в които се прибирам за по 5 дни при семейството си. През останалото време съм с групата и то не само докато сме на сцена, ами и живеем заедно, ядем заедно, дори спим заедно в един и същи бус или самолет. Това са 24 часа в денонощие заедно.
Снимка: Licata.bg/ Ivanichka Kyuchukova
За нас, обикновените хора, това е много интересен и необикновен начин на живот.
Той е такъв. Затова и се грижим да го съхраним, защото много ни харесва. Бих могъл да работя и в някой офис в Лондон, където да правя много пари, но в крайна сметка това какво удоволствие ще ми носи. Ето ти един хубав пример. Направихме един концерт с приятели в музикалното ни училище. Този концерт изискваше огромни усилия и изгубихме много пари, но ние го направихме. На края на деня децата бяха много щастливи. Ние приключихме, събрахме цялото оборудване, всички се прегърнахме и се поздравихме един друг за добрата работа, с големи усмивки на лицата. И знаеш ли какво, това няма да го видиш на края на деня в никой офис. В 17:30 ч. никой няма да те прегърне и да каже “Това беше страхотен ден, въпреки че си изгубихме парите”.
Като заговорихме за твоето поприще на преподавател, какво е първото нещо, което учиш децата?
Забавлявай се, докато свириш. Не го мисли, като нещо, което трябва да научиш. Не мисли: “Трябва да се науча да свиря на китара, защото искам да съм в банда“. Не. Просто се забавлявай, докато свириш и всичко останало идва след това. Това е едно от основните неща.
Другото е: “Не взимай нещата много на сериозно!”. Никой няма да умре, ако изсвириш грешна нота. Виждал съм толкова много малки деца, които дори се разплакват, ако не свирят достатъчно добре. Но да свириш безгрешно всъщност няма значение, има значение само забавлението на сцена. Затова казвам на всички, които идват в класа ми: “Ела на сцената и свири. Тук ще ти е много по-забавно, отколкото, ако стоиш там на стола”.
Всичко се свежда до любовта към музиката. Тя е най-важна. Но в крайна сметка не се ли свежда всичко до страстта, с която правим нещата, без значение какви са те!?
Това е доста добър съвет като цял за начина, по който да живеем живота си, без значение дали някой е миньор, шофьор или музикант.
Снимка:Licata.bg/ Rumina Georgieva
Кой момент или събитие в живота ти те направиха човекът, който си сега?
Когато бях на 12, брат ми ме заведе на концерт на Motorhead, първият концерт в живота ми. Нямах идея какво да очаквам, но бях толкова превъзбуден. Гледах и не можех да повярвам, че подобно нещо съществува. Не можех да повярвам, че този свят на хевиметъл и музика на живо дори съществува. Бях напълно омагьосан и изцяло трансформиран. Като излязох от залата си казах: “Ето това искам да правя!”.
Страхотно. Попаднал си на може би най-добрия възможен учител – Леми.
С него бяхме приятели в продължение на 20 години, до самата му смърт.
Предполагам, че имаш добри спомени с него.
Да, 20 години пълни с добри спомени.
А научи ли нещо от него?
Да. Много неща. Спомням си един път дойде зад кулисите и ме попита “Може ли да пуша тук?”. По това време тъкмо беше влязла забраната за пушене на закрито и ние бяхме забранили цигарите на нашите концерти. Казах му: “Промениха закона и вече не може да се пуши на закрито”. А той ме погледна и каза: “Това са техните правила. Какви са твоите?” Тогава си помислих колко добре го каза! Отговорих му: “Прави каквото искаш, човече”.
Спомням си друг път, в който карахме към хотела и се отбихме в един антикварят. Той е голям фен на антики от Втората световна война. Влязохме в магазина и той похарчи няколко хиляди паунда за няколко саби. Обърна се и ми каза: “В рокендрола няма пенсии”. Точно това правеше той в антикварята, подсигуряваше пенсията си. Беше уникален. Може би най-уникалният човек, който съм познавал.
А ти познаваше ли се Ози, човекът, за когото цял свят говори в момента?
Леми и Ози бяха много добри приятели и Леми често ми е разказвал за него. Знам, че Леми му е написал “Mama, I’m Coming Home” и “No More Tears”. Казвал ми е, че прави повече пари да пише песни за Ози, отколкото за Motorhead. Те се познаваха дълги години и мисля, че причината да бъдат приятели беше, че и двамата бяха уникални и неповторими. В света няма много хора, толкова необикновени като тях. Абсолютен синоним на рокендорл. Правеха само това, което искат. И дори да излязат пред 13 човека, винаги оставаха честни към тях. Докато Ози казваше “Майната му на това или онова”, Леми казваше “Майната ти, ще правя каквото си искам”. Леми беше много мил човек всъщност и мисля, че и Ози е бил такъв. Мисля, че бяха толкова обичани, точно защото бяха толкова неповторими. Струва ми се, че Ози беше по-обичан, единствено защото беше по популярен по света. Хората го познаваха от телевизията, от риалитито му по MTV. Затова и дните след смъртта му са са наистина тъжни за целия свят.
Музиката на Skunk Anansie често е приемана като бунт. Бунт срещу какво е последният албум?
“The Painful Truth” е за промяната, за различията. Tой е протест, но и борба за правата ни, за общностите, в който вярваме и искаме да предпазим. Той също е и за любовта, и за загубата… За всичко. Всъщност този албум е за нас, за хората в днешния свят с всичките му страхотни, но и лоши неща. Всичко това, събрано в един запис. Точно това е този албум – снимка на един момент от времето.
Коя песен от “The Painful Truth” е най-лична за теб?
Не знам. Но тази, която определено много харесвам е “An Artist is An Artist”, защото е толкова откачена, много различна, а и текстът ѝ е много необикновен.
След толкова години на бунт, чувстваш ли се понякога малко умoрен?
Мисля, че ако бунтът е вътре в теб, ще го правиш без значение дали имаш или нямаш енергия. Бунтът не е само, докато си в бандата, той изпълва целия ти живот, просто защото си такъв тип човек. И това не може да ме умори. По-скоро понякога ме разочарова, защото нещата, срещу които се бунтувам, не се променят. Изпял си песен за расизъм и национализъм преди 30 години, а сега е още по-зле. Очаквал си светът да върви към по-добро, а не става така. Ако сега пееш за хомофобия, не знаеш дали след 30 години няма да е още по-зле. И това е разочароващо. Не бунтът, а нещата, които не се променят.
Снимка:Licata.bg/ Rumina Georgieva
