Тази седмица се посветих на световете от думите на Теодора Димова. И то с повод – утре, 13 март, е официалната премиера на следващия ѝ роман „Не ви познавам“, който отново излиза от издателство „Сиела“. И за да се потопя напълно в него, си припомних великолепния „Поразените“, носител на френската награда „Фрагонар“ през 2022 г., „Роман на годината“ у нас за 2019г., награда „Перото“ в категория „Проза“ през 2020 г. и най-важното – предистория на „Не ви познавам“. Наградите са едно много малко и понякога изкривено отражение на достойнствата и важността на една книга. А „Поразените“ дори не е книга, тя е мисия.
МИСИЯ ПАМЕТ
Всяка дума в този роман е подпечатана с клеймото на срама от отсъстващата истина в днешния дни. Всяка дума има предопределението да запази паметта, заметена като ненужен, дори опасен отпадък в продължение на дълги години, а днес – просто неудобна. „Поколението на моята баба, което имаше памет за истината, отдавна е напуснало този свят. Нашето поколение е на границата, на която можем да предадем паметта за истината на тези, които ще живеят след нас. За да не живеят в унизителния свят на лъжата“, пише самата Теодора Димова в послеслова на „Поразените“.
СЮЖЕТ
В романа се преплитат три отделни, индивидуални истории на три жени и едно момиче. Преплита ги и ги свързва смъртта и една килия – последен дом на тримата им мъже, част от цвета на българската интелигенция преди 9 септември, превърнали се за една нощ във врагове на народа. Теодора Димова създава всичките тези светове, навлиза в тях и ги предава толкова дълбоко, че да усетим физически студа през страниците, страха и отвращението, подчинена на собствената си цел, която обаче е по-висока от самата нея – да бъде казана истината, единственият начин да се излекува днешното ни общество, признавайки миналото във всичките му цветове.
Докато съдбите на тези силни, умни, одухотворени жени Райна, Екатерина, Виктория и дъщеря ѝ Магдалена, се разгръщат пред читателя със стихийната сила на женското начало, дълбоко в съзнанието прониква истинската история на България, която все още я няма в учебниците. Като живи холограми изплуват от страниците всички онези напредничави, талантливи, интелигентни мъже – творци, предприемачи, духовници, устремили поглед към модерния свят, надянали доброволно ярема, с който да издърпат България към свободния живот. А насреща им застава Комунизма и неговите хиляди лица, които досущ си приличат и се сливат в едно.
„Комунистите, казваше баща ви, отричат съществуването на Бога и в същото време се поставят на мястото на Бога, като смятат, че творението, историята и човешката душа могат да бъдат подвластни на тях, да бъдат парцелирани и видоизменени спрямо тяхната воля. Комунизмът е новото въплъщение на Сатаната, който някога също така поиска да седне на мястото на Бога. Злото никога не е пасивно, то приема само различни форми и е опаковано в красиви и ефектни фрази, които прикриват истинската му същност.“ Така пише една от героините Екатерина, жената на отец Мина, в писмо до тримата си невръстни синове, дни преди смъртта си.
МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ, БЪДЕЩЕ
Между кориците на „Поразените“ майсторското перо на Теодора Димова дава плът и кръв на развявани днес като политически дъвки клишета от миналото – Народния съд, изселването, конфискациите, ударните отряди на партията и прочистването от реакционни елементи, врагове на народа, „руската армия освободителка“. Те придобиват толкова универсален образ, че водят към неминуеми паралели с днешния ден – неизлекувани рани, превърнали се в язви, които продължават да прояждат обществото. „Загубите, които България била претърпяла тогава (след Европейската война), се били превърнали в дълбинни травми, с които неговите герои не намирали нито силите, нито куража да се справят. Обществените стигми, се превръщат в лична трагедия, това ще стане с нашето поколение, Райно, чийто разцвет също е покосен от тази война, която очакваме вече час по-скоро да свърши. Онова, което веднъж се е случило, по един или друг начин неизменно ще се повтори“, казва друг от героите – писателят и журналист Никола Тодоров.
И този порочен кръг от вечно повтарящо се нещастие може да бъде прекъснат единствено от паметта. Паметта за истината чрез учебниците, паметта за истината чрез литературата, в политическото говорене, в позициите на силните на деня. Днес. „Паметта е единственият начин да спрем порочната верига на поразени – поколение след поколение. Единственият“, пише Димова и дава своя лепта с „Поразените“.
НЕОСЪЩЕСТВЕНИЯТ ПРЕХОД
За същата тази памет или по-скоро нейната липса, или пък угодническото забравяне, съвсем наскоро говорихме и с руския писател Сергей Лебедев. Авторът на „Предел на забравата“ и „Дебютант“, нарисува картина на съвременния руски интелектуален елит, който доброволно е решил да не помни миналото. А то е така тясно обвързано с България и с темите, които и Теодора Димова засяга в „Поразените“. „Затова на Русия тепърва ѝ предстои големият преход – признаване на миналото“, каза Лебедев. Затова и Прехода в България не просто не може да завърши вече повече от 30 години. Той не може да започне все още пълноценно.
(Прочети още: Сергей Лебедев: На Русия тепърва ѝ предстои големият преход – признаване на миналото)
Затова и „Поразените“ е ценна книга, красив и зловещ „учебник по история“, написан, за да бъде памет, но и създаващ живи художествени светове, населявани от пълнокръвни, силни и характерни герои с мисия и смисъл. Една изящна смесица от висока литература и низостите на историята ни.
