Когато любовта и тъгата, не са единствените главни герои на емоционалния пласт на литературата, тогава пристига Олив Китридж с внушителната си осанка, поостаряло тяло и чепат характер. Злобата, завистта, страхът, срамът, съревнованието, предразсъдъците се качват на сцената, за да партнират на главната героиня в едноименния роман на носителката на „Пулицър“ Елизабет Страут (изд. Кръг).
МАЛКИТЕ ЕКСПЛОЗИИ
Затворен между кориците, в 420 страници, е роман за най-обикновен живот на една обикновена жена и нейните обикновени съграждани с обикновени проблеми, описани в такава емоционална дълбочина, която прави разказа напълно необикновен. Тринайсет истории за „малки експлозии“ както ги нарича Олив.
„При тази мисъл Олив бавно поклаща глава, както е легнала в леглото. Тя знае, че самотата може да убие човек – по най-различни начини тя действително може да причини смърт. Личното мнение на Олив е, че животът зависи от това, което тя нарича „големи експлозии“ и „малки експлозии“. Големите експлозии са неща като брак или деца, интимности, които те поддържат на повърхността, но тези големи експлозии съдържат опасности, невидими подмолни течения. Поради което човек има нужда и от малките експлозии също: добронамерен служител в универсалния магазин например или сервитьорката в „Дънкин Донътс“, която помни как си пиеш кафето.“
Олив Китридж е главна героиня в само един от тези 13 разказа, но в целия роман нейното присъствие преобръща действието. Макар и минимално, поява само за миг, то катализира случките. И най-важното – вади на повърхността, без никакво колебание, най-дълбоките психологически катаклизми, които се случват в главата на всеки човек. И то предизвикани не от „големи експлозии“, от важни събития или драматични моменти, а от онези малки, ежедневни неща – реплика от момичето в пощата, разкрита тайна, неосъществени помисли, или както при един от героите – Хармън – избили капчици пот при разказа за трагедия на едно напълно непознато момиче.
ОГОЛЕН НЕРВ
Всички герои в романа са разсъблечени, докато от тях не остава само оголен нерв, който авторката Елизабет Страут ни показва как вибрира на различни дразнители.
„Не й харесваше да е сама. Но пък не й беше приятно да е и сред други хора. Настръхваше докато седеше в миниатюрната трапезария на Дейзи Фостър и пиеше чай. -Посетих една от проклетите му, глупави групи за скърбящи – сподели тя с Дейзи. – И там ми казаха, че е нормално да съм гневна. Боже, колко са тъпи хората! Защо, за бога, да се чувствам гневна? Всички знаем, че това време ще дойде. Не са много късметлиите, които просто умират в съня си. -Хората реагират по различен начин, предполагам – отвърна Дейзи с приятния си глас. „Няма си нищо друго освен приятен глас“, помисли Олив, защото точно това беше тя – приятна. Всичко да върви по дяволите. Каза й, че кучето я чака, и остави чая си недопит. Такова беше положението – не можеше да трае никого. На всеки няколко дни ходеше в пощата и това също й беше противно.“
ОСТАРЯВАНЕ С ХАРАКТЕР
„Олив Китридж“ е и роман за остаряването. Той проследява една средностатистическа жена, учител по математика в малко градче, която от жизнена и енергична властителка на дома, с корави принципи и краен характер, се превръща във възрастна дама с нестабилни емоционални състояния, които се менят постоянно. Заливат я постоянни мисли за смъртта, подвластна е на завистта, осъзнавайки че повечето е минало и остава още малко. Характерът й не позволява да потърси помощ. Олив Китридж може да крещи за спасение само наум, но писъкът й никога не пробива коравата обвивка.
„Кристофър се обаждаше веднъж седмично. -Кристофър, какво мога да направя за теб? – питаше го тя, с което искаше да му каже: Направи нещо за мен!“
Историите в такъв детайл вадят всяко ежедневно усещане, лутането между силни емоции под повърхността на душата, че на финала затваряш книгата с „Ох, значи всички живеят с това!“ Ежедневието, дори и със своята безкрайна повтаряемост, е също толкова разтърсващо за чувствителното сърце, колкото и големите преломи в човешкия живот.
Снимка: HBO
БЕЗ РОМАНТИКА
И може би най-важният резултат от тази книга е, че успешно ампутира всички романтични представи за старостта – как човек става мъдър, спокоен, облагородява се и се наслаждава на малките радости. Не. Изключително полезно и дори здравословно е това премахване на романтизма от старостта. Показването й такава, каквото е – със същите мисли, чувства и терзания, но и с осъзнатост, че не можеш да им откликнеш, защото възрастта на тялото не отговаря на възрастта на душата ти.
„Онова, което младите хора не знаят – помисли си тя, легнала до този мъж, положил длан върху рамото й, върху ръката й – ох, онова, което младите не знаят...“ те не знаеха, че едрите, остарели и сбръчкани телеса изпитват същите нужди като техните млади и стегнати тела, че любовта не бива с лека ръка да се отхвърля, сякаш е торта върху поднос и я подмятат от ръка на ръка.
Препускайки през годините на една жена, която на края на живота си може да се зарадва (или поне да понесе) единствено разходката от три мили в едната и три мили в другата посока покрай реката в 6 сутринта, Елизабет Страут препуска през нашите животи дори да не искаме да си го признаем. Ще надигнем завесата само за миг, за да споделим, че все пак финалът на романа е щастлив. Олив заслужава точно такъв, въпреки всичко. Всеки заслужава такъв, въпреки всичко!
Преводът е на Анелия Данилова, а от издателство Кръг обещават още на български от литературното богатство на авторката.
