Някога ще бъде вече беше: Пиша, защото искам да ме има

Иван Тотев и Димитър С. Стефанов не са типичните писатели. Изпитвам съмнения дори, че самите те биха се нарекли така. Какво значение обаче им колко написани книги има зад гърба си автора, щом тази, която е в ръцете ти те увлича, води те в различни светове, кара те да мислиш, позволява ти да се гмурнеш под повърхността, а не да се плъзгаш по нея. Точна такава е тяхната „Някога ще бъде вече беше“, издадена от „Мусагена“ като част от проекта им за подкрепа на талантливи и нови български автори.

Всъщност това е втора книга за Иван и Димитър, след като през 2019 г. издадоха първия си сборник – „5 изречения“. Всички разкази в него бяха само от по пет изречения (много смело за дебют), но за него самите те разказват малко по-надолу.

В 179 страници са заключени 25 истории, които започва с разказа „Някога ще бъде“ и завършват с – „Вече беше“. А през редовете им се боричкат абсурдът, крайният реализъм, актуални социални теми, история, фантастика и… един Ботев.

„Завършихме „5 изречения“ със запетая на последната страница. А това са изреченията след запетаята“, казват момчетата, които в свободното си време се занимават с реклама. Грешка! Рекламистите, които в свободното си време пишат разкази!

Не пишат обаче заедно, а поотделно и за предпочитане в самота. Докато четете „Някога ще бъде вече беше“  няма да откриете кой разказ на кого принадлежи. „Нарочно написахме накрая съдържанието, за да видим хората дали четат“, шегуват се Иван и Димитър. Имат тънко, на моменти пронизващо чувство за хумор. Такова, типично за интелигентния човек. То е и едно от нещата, които ги правят хомогенна сплав, с което „се удрят един друг под кръста“ и „лека ирония, с която съблазняват хората“, както сами признават. В неособено дългия ни разговор на чист и твърде студен софийски въздух, двамата полека-лека разкриха и колко диаметрално различни са. Особено в стила си на писане и създаване. В разказите им обаче няма много хумор. Напротив, даже горчат като отрова на моменти.

ЗАГЛАВИЕТО

Преди да отворите книгата, първото нещо, което ще видите е корицата и заглавието й „Някога ще бъде вече беше“. И ще го разберете едва когато затворите последната страница.

И да разкодираме посланието: заглавието е измислено за първия им сборник с кратки разкази, който в крайна сметка се казва „5 изречения“. „Тогава глупаво си мислихме, че трябва да има нещо по-интересно в заглавието“, смее се Димитър отстрани, а Иван го балансира като продължава сериозно и обстойно. „По някакво стечение на обстоятелствата, темата и мотивите на повечето разкази тук са свързани с времето и начина, по който се движи, не се движи, върви наобратно.“

„Този текст пиша на ръка върху последните листове хартия, които съществуват на планетата.

Отне ми месеци да ги открия, защото от векове никой не е използвал нито хартия, нито ръцете си за да пише. Научих се на ръкопис сам, мастилото и перото си направих сам. Пиша, защото искам да ме има. Искам да остана жив. Да живея поне още малко, след като последният ми дъх напусне тялото. Искам да помня и да бъда запомнен. Да помня поне още малко, след като и последната ми клетка угасне.

Пиша, защото искам някой да прочете.

Защото аз съм последният, който знае.“

Ето така започва краят на книгата, последният разказ „Вече беше“. Той е една чудесна, кратка и много болезнена фантастика. Едновременно с това крие в себе си безкрайната времева линия, по която се движат авторите в цялата книга – от древността до необозримото бъдеще. И през цялото това време е жива единствено една едничка човешка мотивация: „да бъда запомнен“. В цялото това пътешествие на Иван и Димитър техен навигатор е Георги Бърдаров. Човек, който също не нарича себе си писател въпреки двата си романа „Аз още броя дните“ и новия „Absolvo te“, които са сред най-четените книги у нас.

АБСУРДЪТ

В „Някога ще бъде вече беше“ има една особена подправка, която не е особено позната по нашите географски ширини, а ако някой я използва – често не е на място. Абсурдът. Разказът се казва „Канализация“ и е на Иван Тотев. Толкова фрапиращ абсурд за извиращ ориз от сифона на банята, че ще отвори зениците ви до размера на двулевки и няма да може да премигнете, докато не прочетете края. Направо не ни се вярва колко естествено е излязъл под перото му. „По действителен случай е“, казва Иван и това обяснява всичко. Не е имало напъни на фантазията, а просто реализъм от вида „всичко е възможно“. 

„Живея в една от по-старите кооперации в центъра на София и там водопроводите са свърани по доста странен начин. Просто една вечер си стоях във всекидневната и, докато пералнята върти, от канала в тоалетната започна да блика ориз“, разказва Иван. Каква по-хубава муза да напишеш разказ, който накрая съвсем не те кара да се смееш. Както вече ви казах – комедийният момент в книгата отсъства.

САМОТАТА

За сметка на смеха, самотата е в големи дози. Повечето герои са сами. Или се чувстват сами. Или страдат, защото са сами сред множеството.

Има доста разкази, в които има много от нас. Някои герои са просто измислица, но други се припокриват с нас

Затова и самотата ги занимава така всеобхващащо.

„Голяма част от тези разкази са писани доста отдавна, преди „5 изречения“, преди дори да познавам Иван. Тогава явно съм бил в такъв период от живота си, когато съм се чувствал сам. В момента не е така“, споделя Димитър и много бърза да уточни, че всъщност харесва самотата, дори я обича, има нужда от нея и за него може да е много хубаво нещо. „Харесва ми да стоя сам с мислите си. Затова пиша нощем, когато никакъв шум не може да ме разсее и само мониторът свети“, допълва той а ние разпознаваме един от безимените му героите – този от „Наопаки“.

За Иван пък самотата в думите му, излезли на хартия, е нещо малко по-различно. Тя е един от провокаторите на нуждата да излее всичко в разказ, да го използва за собствен катарзис.

ЖЕНАТА

Какво друго освен жената да е централен образ в творчеството на двама мъже. Рядко обаче тя е обектът на желания или любимата. Много по-често е майката, светицата, дори антагонистът в историите им. В първия разказ „Някога ще бъде“ дори е собствената майка на Иван. „Този разказ е напълно реален“, разкрива той, а аз не мисля да ви разкривам нищо повече, защото е повече от интересен за четене. Само ще добавя, че детето в разказа е самият Иван.

Женският образ, който се впи с нокти в гърлото ми обаче беше този на Зори от разказа „Вселена“. Жена, като всяка българка. Или по-точно като всяка четвърта българка. Жертва на насилие. Дала своя живот и съхранила този на дъщеря си, благодарение на една измислена история за надеждата, която се намира някъде там между пръстените на Сатурн. И винаги ще бъде там за малкото си момиченце, дори когато вече я няма. „Трябва да се говори за това, за да може все повече хора да имат отношение“, убеден е авторът Димитър. „Примитивно е да посегнеш. Знак на безсилие е да посегнеш. Особено на някой физически по-слаб. Това засяга всички ни“, категоричен е той.

Не за пръв път дава сили и енергия по тази ужасно болезнена тема. През 2019 г  заедно с Иван са част от кампанията по излизането на стихосбирката „3/4 любов“ на издателство „Жанет 45“, в която свои творби дават Георги Господинов, Димана Йорданова, Димитър Кенаров, Иван Ланджев, Лилия Йовнова, Надежда Радулова, Петър Чухов, Рене Карабаш. Всеки автор участва с по 4 стихотворения – 3 за любов и 1 за онази другата, тъмната страна, която насилниците наричат любов.

БОТЕВ

Един между всички 25 разказа обаче може да предизвика истинска буря. Това е „MDCCCLXXVI“ (б.а. 1876). Той е смела смесица между фантастика и българска история, в която главният герой Борис се връща с машина на времето в 1876 г. Заедно с Ботевата чета е на кораба Радецки, а после става и единствен „свидетел“ на смъртта на революционера.

Изключително внимателно се пипа българската история

категоричен е Димитър, който го е писал преди доста време. От малък се увлича по историята и съвсем логично – фигурите на Левски и Ботев му представляват най-голям интерес. Но колкото повече чете в учебниците идеализираните им образи толкова повече иска да усети и разбере какви хора са били реално. „Сигурен съм, че ако се върнеш назад във времето, както съм си представял много пъти, че правя, тези личности са идеализирани. Все пак доста от хората, които пишат историята им се възхищават. Имало е нужда от идеали и продължава да има. Затова Ботев и Левски са останали и до днес непокътнати, защото това, което идеализираме в тях винаги ще бъде актуално“, размишлява на глас Димитър и ясно осъзнава опасността да бъде „разпънат на кръст“ заради този разказ.

5 ИЗРЕЧЕНИЯ

Склонността на Иван и Димитър към експерименти не е нещо ново за тях. Предизвикателството на проекти, които не са правени у нас или непопулярни гледни точки, всъщност е половината от успеха им.

Двамата са екип от преди да започнат да пишат проза. Работят заедно в рекламна агенция. Така се ражда идеята им за „5 изречения“, която първоначално разполагат в онлайн пространството. Става толкова популярна в социалните медии (само страницата им във фесйбук има над 11 хиляди последователи), че заедно с издателство „Мусагена“ я пренасят в книга. „Това че се занимаваме с реклама  ни е научило да се изразяваме по-кратко. За себе си дори бих казал, че ми е много по-трудно да пиша в дълъг формат“, признава Иван. А Димитър отново обръща всичко на шега и заявява: „Като прохождащи пишещи хора можехме много лесно да скрием липсата на един майсторлък на думите, който го владеят тези, които пишат отдавна и са сладкодумни“. „Майсторски прикриваме липсата на майсторство“, обобщава Иван влизайки в тона на колегата си.

ПИСАНЕТО

Оказва се, че нито Иван, нито Димитър пишат от вчера. Не че това не си личи и в книгите им. И въпреки че в момента не подготвят нищо ново, са сигурни, че няма да спрат да се изразяват с думи. „Дали с книги или в киното…“, загатва Иван, но оставя темата отворена. Признават, че са мислили и за още по-дълга формати като роман. Но, когато дойде този момент, почти сигурно ще се разделят, защото „това е друг вид писане“, както казва Димитър.

Но дали обичат повече да пишат или повече да ги четат?

„Комбинация от двете. Може би докато пишеш го правиш за себе си, но после …“, започва Иван, а Димитър го продължава: „вече като се върнеш да го четеш втори път и да редактираш е заради другите. Защо иначе би го правил, ако е само за теб?!“

И тук, в начина им на писане, личат най-много различията на характерите им. Димитър не обича да редактира, не се връща да чете, след като е излял това, което е било в главата му. Дори често, докато пише, няма ясна идея къде ще завърши разказа му. „Не обичам да редактирам, защото сякаш убивам някаква част от себе си, която съм оставил на листа“, категоричен е той.

Иван пък има точно обратния стил. „Изключително много чета и редактирам. Има ползи от това, но ми създава и проблеми, защото по-трудно завършван нещата, които пиша“.

В крайна сметка, когато отворите „Някога ще бъде вече беше“ и за миг няма да губите време да си мислите колко пъти авторът е пренаписвал някой разказ, а ще го използвате само да четете.