Моно Николов и неговият стерео свят

Раннофевруарски софийски улици, с усещане за отминаващ април. Слънцето вече е взело решение и е помахало за сбогом на зимата. В закътаната в ъгъла маса на малкото кафе „Париж“ в центъра на София седи млад мъж. Всички останали маси са пълни с групи от хора, които говорят оживено. Той се е съсредоточил над чаша чай. Косата му е буйна и тъмна, очите – огромни и светещи под масивни вежди. Лицето му е изключително характерно и разпознаваемо. Просто идеално за сцена. И от скоро наистина е там, на сцената, където му е мястото. Но не заради характерните му черти, а заради талант, който не може да се пипне и види, а само да се чуе, и най-вече – да се усети.

С Моно Николов, фротнменът на съвсем новата българска инди банди Mono and the Stereos, най-накрая се срещаме, след два условни уговорки в последната година и половина. Открих го случайно в мрежата през лятото на 2024 г., с втория му солов сингъл „Skyway Bridge“. Песен, за която самият той изненадващо ми заяви: „Като цяло не я харесвам много. Но хората я харесват!“.  Парчето обаче има чисто нова версия, дело на цялата група Mono and the Stereos и ще бъде една от песните, която ще влезе в бъдещия първи дългосвирещ албум на групата. Но за него – по-късно.

От Студентски дом до Sofia Live Club

Малко след това чух изпълнението на парчето и на живо. Беше избрал, точно „Skyway Bridge“, за да се яви на конкурс за нова песен в Студентския дом в края на същата година . Излезе на сцена с един фантастичен цигулар – Теодор Стоянов, с който съвсем малко след това щяха да създадат Mono and the Stereos. В петте минути, които имаха в Студентски дом, дуото ме накара да им повярвам. Веднага след края на изпълнението побързах да ги настигна и с Моно разменихме контакт с уговорката „Искам да ми разкажеш повече за себе си и музиката си“. Е, тази среща беше отложена „малко“, до този февруари. 

Дни след концерта на Mono and the Stereos на 24 януари 2026 г. в Sofia Live Club, не спирах да мисля за високоокановата енергия, която тази група произведа на сцена. Чух я по нов начин, много различен от записите. Но най-важното – вече бях убедена, че трябва да разкажа това изключително интересно момче, което води тази изключително интересна нова банда, пред читателите ни.

И както очаквах, Моно Николов носи в ръкава си огромно количество изненади, но не бърза да ги вади. Те се промъкват като съвсем обикновени изречения през целия следобед, който прекарахме заедно. 

Едно Gen Z, влюбено в Дилън

На 28 години, ярък представител на Gen Z, той не спира да говори с блеснали очи за Дилън, Макартни и Ленън. Разказва с примери за вдъхновението, което музиката и живота им му носят. Обосновава собствената си гледна точка към изкуството с тях. Още в началото на разговора категорично заявява, че не се смята за музикант, защото не се занимава само с това (всъщност работи на две места, коренно различни от музиката). 

„Знаеш ли, че когато Beatles са започвали, Ленън е ходел след Макартни и постоянно го е разубеждавал да не започва работа при баща си, за да се посветят заедно само на музиката? Тоест изборът е – или си музикант, или работник“, заявява той. Но бързо се връща в 2026 г., време в което на всички е ясно, че тези избори принадлежат само на миналото. „А знаеш ли какво казва Дилън, като го питат какъв мечтае да бъде? – Музикант, който се храни“, разтяга отново голяма усмивка Моно. 

В следващите часове тази усмивка се появява на всяко споменаване на Дилън. Американският битник е един от основните виновници за формирането на музикалния вкус на Моно Николов, но и на изборите, които прави в собствената си кариера. Цигулката на Теодор Стоянов, която съпътства Моно почти от самото му начало като солов артист, всъщност се корени подсъзнателно в негов любим албум на Дилън – “Desire” от 1976 г. В него легендата работи много тясно с цигуларката Scarlet Rivera.

Не е нужно много време, нито много обяснения, за да стане ясно на всеки, че Моно Николов е пуснал дълбоки корени в музиката и културата от 60-те и 70-те, и с любопитство е погълнал фактите от историята на онази епоха. С всички тези знания и интереси, с които ме заля буквално след първото ни „Здрасти“, съвсем не ми беше лесно да повярвам в поредната изненада, която извади от ръкава си 28-годишният Моно – всъщност музиката влиза в живота му забележително късно.

Футбол от София, през Испания и Италия, чак до САЩ

До 21 годишен Моно Николов никога не е свирил или пял, камо ли да пише песни. Всъщност от 5-годишен цялото му време е било заето с футбол и тренировки. На 15 заминава да играе в Испания за 3 години, а образованието си завършва в британско училище там. После за още 2 години се мести да играе в Италия. Но една контузия, когато е на 20, го връща в България.

Точно тогава по-големият му брат тиква в ръцете му списание Rolling Stone с основна тема – великите Rolling Stones. Рехабилитацията си върви, а той не спира да слуша Wild Horses. Буквално потъва в света на музиката, и на епохата. Футболът обаче стои все още на първо място. Трудно е толкова бързо да зачеркнеш един цял живот, посветен на този спорт. След 6 месеца почивка в България се отправя към Щатите, където всъщност е роден. 

Не помни нищо от „родната“ Флорида, защото е прекарал твърде малко време там. Родителите му, българи, решават да се върнат в София малко след като той се появява на бял свят. 

Денис Ризов се намесва в историята

Вече пораснал се връща в САЩ, защото може би ще се отвори възможност да играе футбол зад Океана. Оказва се, че тази възможност съвсем не е апетитна, а и вътрешният му компас започва все по-стремително да се променя и да го насочва към музиката. Остава да живее при вуйчо си във Флорида и да му помага в бизнеса. Но вуйчо му не е кой да е, а самият Денис Ризов от „Ахат“.

Почти няма да се намери човек, който при тази реплика да не помисли „Ето кой е дал силен старт на момчето!“

Налага се обаче да подържа тази мисъл в главата си цяла драматична минута, в която Моно е станал, за да си поръча кафе, при сговорчивият собственик и барман на кафе „Париж“, домакин на софийската бохема повече от 30 години. Щом се връща в разговора, Моно развенчава бързо тези мисли. Не отрича, че роднинската среда е артистична. И най-вероятно е можела да му помогне, ако първите му 20 години не минават единствено в мисъл за футбола. 

Е, получава побутване покрай вуйчо си с един неочакван подарък, но не от него а от покойния Юри Коцев от „Ахат“. Именно той му дава първата акустична китара, докато гостуване на Денис в Щатите. „Юри ме е наблюдавал как в продължение на повече от час и половина аз съм потънал във видеозапис на концерт на Rolling Stones. После ми връчи китарата и тя стоя 6 месеца в един ъгъл без да я пипна“, спомня си Моно. 

3 месеца от първите акорди до първата песен

Започва да се учи да свири сам с помощта на клипчета в мрежат. Само че бързо му писва. Неговото голямо желание е да пише собствени песни. И започва да го прави само 3-4 месеца след като за пръв път е пипнал китарата. Може би тук Денис Ризов дава малък тласък с подхвърленото „Лесно е да гледаш в YouTube и да повтаряш, трудно е да го измислиш сам“.

Най-добрият приятел – самотата

Времето му в Щатите е самотно. Няма приятели там, а малкото, които са в България са далеко. Моно превръща свиренето в медитация, а композирането идва неусетно и естествено: „Стоиш ли на балкона, мислиш си, гледаш небето и си подрънкваш, и в един момент започваш да измисляш свои неща, а не да повтаряш чужди“. Така идват и най-добрите му музикални идеи – неусетно, още щом хване китарата. 

Всъщност той вече мечтае само за това – да е автор-изпълнител. Да е като Дилън, като Макартни, да развива песента като форма, а не да усъвършенства техниката си. Колкото повече пише обаче, осъзнава, че не всички идеи идват като мълния. Някои отнемат много време и работа, за да се появят на бял свят. „В крайна сметка аз искам да пиша песни. А за да пиша песни, трябва да мога да пиша във всякакви моменти. В противен случай добрите идеи биха били просто случайност“, заявява с особена увереност, култивирана от спортната дисциплина.

Много от песните му, които излязоха и под собственото му име, и със замразения към момента проект Ouch Blanket, и сега  със собствената му група Mono and The Stereos, водят началото си от самотните периоди в Щатите. В продължение на повече от 3 години Моно живее между двата континента – работи 4-5 месеца в Щатите и се връща за месец в България. Така събира архив от над 700 идеи, записани на телефона му. „Ако не бях в Щатите, а тук, където винаги се случва нещо интересно и вече имам адски много и готини приятели, дисциплината ми трябва да е десет пъти повече, за да свиря и пиша“, сигурен е Моно.

От млад човек, изживял юношеските си години в различни държави, основно тренирайки със стриктен режим и без много възможност за силни приятелства, днес Моно е влязъл дълбоко в сплотеното общество на новата българска независима сцена. Спечелил е много приятели и съмишленици.

На чисто в България

За да направи първата крачка обаче му помагат група Woomb. Запознава се с фронтмена на групата Христо Йорданов, покрай гаджето си. А в последствие и с Георги Линев и останалите. Woomb го канят да ги подгрява на концерт в Чистилището в София през 2023 г. Така ускоряват и музикалния му дебют. Моно признава, че не му е много по вкуса условието, че да се качиш на сцена трябва да имаш издадена музика и видео клип. Предпочита нещата да се случват, както е било преди години – първо печелиш публика на живо, после записваш песните си. 

Но времената днес го изискват и той го прави.  Издава първия си сингъл „Without Your Love”. “Не бях готов да записвам тогава”, категоричен е днес той. Но резултатът е добър. Привлича внимание. Особено това на Георги Линев. Именно той е човекът, който го мотивира да пусне и втори самостоятелен сингъл „Skyway Bridge“. За да го подготвят се събират в дома на Моно за кратък джем. „Превърна се в петчасово свирене, от което се родиха 4 песни. На следващия ден Георги ми звънна и предложи да направим нещо с тях. Така се роди общата ни банда Ouch Blanket, защото още нямах собствена група“, разказва Моно. 

А междувременно тези близки отношения между Моно, Георги и тогавашният китарист на Woomb Иво Димитров, води и до създаването на Самодива – обединение на съвсем млади групи, което в момента набира голяма популярност. Моно бързо се отказва от тази инициатива, защото „в моите очи няма нужда подобно обединение да се официализира, и не виждам смисъл да се превръща в НПО“. Но „Самодива“ и самият Линев са безспорен генератор на млади и интересни артисти, който разчупи родната независима сцена в последно време.

Ефектът на пеперудата

Целият този вихър от познанства, записи, нови музикални проекти, обединения, ново обкръжение, куп приятели в артистичните среди, се завърта около Моно от има няма 2-3 години. Като ефекта на пеперудата е. Някъде там, малко преди да се прибере окончателно в България и да промени живота си, стои едно запознанство с едно момиче в един бар, докато гледат един мач от световното първенство по футбол в Катар в края на 2022 г. Тя се казва Бела и е последната прашинка, натежала на кантара на решението му да си дойде. Тя е и човекът, който първоначално го запознава със своите артистични приятели като Христо Йорданов.

За генерирането и улавянето на енергия

Откакто е хванал онази китара от Юри, обаче, Моно мечтае да пише песни и да има група. Собствена група. Работи целенасочено в тази посока, дори без да го знае. Основата слага с общата си работа с цигуларя Теодор Стоянов. Оказва се, че двамата са доведени братовчеди. Теодор е класически музикант, роден в семейство с много солидни музикални традиции – майка му е флейтистка, а баща му свири на фагот във Филхармонията. „С Тео кликнахме много. Той дърпа като магнит хората. Много е талантлив и интересен. Добър е в това да се отпусне и да сложи в пространството една енергия, която да кипи. Аз пък съм добър да хвана тази енергия“, обяснява Моно. Събира в думи точно това, което се усеща от сцената, когато Mono and the Stereos са на нея. Групата е едва на година, но излъчват увереност и химия, присъща на стари банди.

Телефонното обаждане, което дава старт на Mono and the Stereos

За да се съберат финално Mono and The Stereos е било нужно само едно телефонно обаждане. То идва от братовчедката на Моно – Вики Ризова (да, дъщерята на Денис Ризов). Нейната група Mostly Harmless, трябвало да представят албум и искали Моно и Тео да направи кратък сет преди тях в клуб Микстейп. Двамата обаче вече експериментират музикално с още хора с братята Светозар и Кирил Славчеви, съответно басист и барабанист, с които се запознали покрай младите банди в обединението „Самодива“. Явно групата вече се оформя, само ѝ трябва старт. И Вики Ризиова им го дава на 24 ноември 2024 г. „Точно една година преди да пуснем първия си краткосвирещ албум She’s a Bird“, отбелязва Моно. Последен към Mono and the Stereos се присъединява китаристът Иво Димитров, след като се е разделил с предишната си банда Woomb. 

От тогава колелото толкова бързо се завърта за Mono and the Stereos, че фронтменът им казва: „За годината откакто ни има, имахме толкова много концерти, че имах чувството, че само репетираме за тях. А на нас ни се пише. Кипим за тези творчески периоди!“ И времето за записи явно е дошло, защото Моно бързо вмъква едно голямо обещание – до края на годината ще изкараме дългосвирещ албум. И едно по-малко – “Мисля да пусна и солов албум скоро“.

Границите са условност

Мисля че вече на всички е ясно, кой е двигателят на бандата. Кой бута колата в определена посока. Кой звъни по фестивали и за участия. „Не съм типичният отвеян артист. Напротив. Може би дисциплината от 15-години в спорта ме е изградила такъв“, заявява Моно. Този характер дава ясни резултати и то с още съвсем младата група Mono and the Stereos. За изминалата 2025 г. те наистина записаха много концерти, участия в няколко фестивала и шоукейси, а само преди дни се върнаха от един от най-големите – МЕНТ в Любляна. „Ще се радваме да свирим повече в чужбина, даже може би това ни е целта за 2026 г“, споделя лидерът на групата.

Що се отнася до творческият процес обаче – там всички са равни. Да, Моно носи повечето вече готови идеи. Но всички заедно ги променят и оформят в песни. А последния им, и може би най-успешен до сега сингъл, Yellow Dusty Road е написана от всички. „С Тео просто си джемихме един ден, когато басистът ни Зари дойде и ме сложи пред микрофона. Започнах да пея думите yellow dusty road, и се появиха спомени от детството ми в Бистрица и Плана планина. Там има точно такива прашни пътища, на които пък после отидохме да снимаме клипа“, разказва Моно. 

Да си призная, мислех, че точно този е поредния сингъл, който Николов си е донесъл от самотните месеци в Щатите. Не само заради рефрена и асоциацията с прашните безкрайни пътища в холивудските филми, а и заради кънтри привкуса в музиката.

Ремарк, артистите и нуждата от техния глас

Февруарският следобед изтича неусетно с невероятните истории на Моно в уютното кафе „Париж“. Но следващите задачи не можеха вече да чакат и трябваше да напуснем комфортната масичка в ъгъла и да се влеем в следобедната суматоха от забързани хора и звънящи трамваи. 

Отметнали основните теми и въпроси по биографията на Моно, неусетно се впуснахме в разговор за литература, докато вървяхме по бул. „Христо Ботев“. Обсъдихме книгите на Ремарк, на които и двамата сме фенове и неусетно, покрай „Триумфалната арка“ и усещането за предстоящо зло, което води сюжета, но води и днешното ни ежедневие, стигнахме до актуалните в България обществени теми за поредните предстоящи избори, протести, нереформирана съдебна система и т.н. Моно Николов се оказа още едно доказателство, че гласът на артистите от независимата сцена, трябва да бъде намесван в обществения дебат. Защото, освен че има какво да кажат по важните теми, те притежават и онази особена чувствителност да долавят и предават важни послания.

 

Настоящата публикация е създадена в рамките на проект „Слушам те“. Проектът се осъществява благодарение на най-голямата социално отговорна инициатива на Лидл България „Ти и Lidl“, в партньорство с Фондация „Работилница за граждански инициативи“, Български дарителски форум и Асоциация на европейските журналисти. Отговорността за съдържанието е на Licata.bg и по никакъв начин не отразява официалните позиции на финансиращите организации.