Да чета биографиите на известни артисти за мен е нещо като сверяване на часовника в едно с поглед от кухнята. Автобиографиите обаче са нещо съвсем различно. И лично. Това е истинският живот на истинските хора, които носят най-известните имена в музиката. Хора, които сме свикнали да приемаме като звук, а не като личности. Затова и посмъртните мемоари на Рони Джеймс Дио „Rainbow in the Dark“ (изд. Сиела) бяха една от най-чаканите от мен книги тази година.
Всъщност чакам тази книга от много години, но както в света, така и в България, тя излезе едва сега. 260-те страници са написани от самия Дио приживе, когато е искал да увековечи живота и кариерата си на хартия. Времето на земята обаче не му стига и книгата е събрана и допълнена от съпругата му Уенди Дио в съавторство със семейния им приятел и журналист Мик Уол.
Притесненията ми от намесата на Уенди в спомените на Дио бързо се разсеяха веднага щом хванах томът в ръцете си. Много честно и достойно тя е отделила собствените си включвания в разказа с различен шрифт и ясно упоменаване, че това са нейни думи.
КАКВО СЪДЪРЖА КНИГАТА
Rainbow in the Dark обхваща живота на Дио от раждането му до 1986 г. Тогава, със собствената си банда DIO, сбъдва най-голямата си мечта – да разпродаде „Медисън Скуеър Гардън“. Преди това го е правил с Black Sabbath, но най-накрая вижда собственото си име изписано над входа на залата. Всъщност разказът му започва от онази вечер. От мислите му в гримьорната, преди да излезе на сцена. „Вие ще сте ми свидетели, че дори утре да умра, няма да съжалявам, защото изживях живота си на максимум“, пише той за онази епична вечер. Но това е едно малко отклонение, или както сам той е кръстил уводната глава – Прелюдия. С нея Дио се концентрира върху важността на момента, който ще ни разкаже подробно на финала на книгата. Иначе мемоарите му вървят напълно хронологично и подкрепени с много конкретна фактология и интересни лични случки. Буквално ни отваря парадния вход към целия си живот.
УЕНДИ ДИО
Голямата любов, съпруга и мениджър на Рони – Уенди Дио, е жената, която отупва от прахта старите тефтери на музиканта, написани на ръка, и събира тези мемоари. Неин е и предговорът, в който описва брилянтно тази автобиография с едно изречение:
„Тази книга е прощалната му реч, написана открито и от сърце, защото Рони правеше нещата по този начин – това беше неговият кодекс на честта“.
И наистина, стилът на писане на музиканта е лек, приятен, достатъчно цветен и описателен, за да те държи в разказа неотменно. Подправен е и с доста от прекрасното му „британско“ чувство за хумор. Точно като текстовете на песните си, той успява да изгради цели светове с думи.
ДА СВИРИ ИЛИ ДА ПЕЕ
Първата половина на мемоарите е посветена на музикалните търсения на Рони Джеймс Дио от дете. „Баща ми ме попита на какъв музикален инструмент искам да се науча да свиря, за да се превърна в по-добър човек“, това е въпросът, който ще преобърне живота на малкото момче с италиански корени. Определено изборът му е необичаен, но пък съдбовен. „…познаването на устройството на инструмента много ми помогнаха по-късно, когато станах певец – бях се научил да дишам и познавах специфичния глас и фразиране“, отбелязва той.
Умишлено няма да ви разкрием инструмента, който е избрал, и на който свири дори след като сформира първите си гимназиални групи. За сметка на това, в мемоарите му е отредено голямо внимание. Този инструмент обаче трудно се съчетава с рок банда, затова Рони хваща баса по необходимост. Точно по същата необходимост, заради смяна на членове на групата, на него му се налага да опита и да пее. И, о, чудо! Получава се повече от добре.
Трудно е да се изпише в колко групи с колко музиканти се е пробвал в началото Рони. Може би първият му по-сериозен музикален проект е Vegas Kings, която по-късно става Ronnie Dio and the Prophets, след това – Electric Elves, а накрая – само ELF. Неизброими са провалите, през които минават, а успехите им се броят на пръстите на ръката, но Дио не се предава.
„Наречете ме стар романтик, но никога не съм пял за пари“, неколкократно повтаря Рони в тази книга и го доказва с историята си и решенията, които взима – винаги от музикална, а не финансова гледна точка. Или поне докато не събира своята собствена банда DIO.
RAINBOW и BLACK SABBATH
Достойно място е отделено и на престоя му в легендарните RAINBOW и BLACK SABBATH, с които заедно написват някои от най-известните албуми в рока.
В мемоарите ще прочетете подробно за първата му среща с Ричи Блекмор и за първата им съвместна композиция Sixteenth Century Greensleeves. Тя се оказва и първата, но не и последна, с фантастична тематика на брилянтния текстописец Дио.
Разказва увлекателно за една случайна среща с Тони Айоми от Black Sabbath в любимия му клуб „Рейнбоу“, няколко часа след която вече двамата пишат Children of the Sea.
Не пести нито един плюс или минус на рок динозаврите с които работи, и за които се носят десетки легенди за необичайния им нрав.
Именно поставен пред трудността да скочи до нивото на Айоми, или по-точно до сценичното ниво на Ози Озбърн, на чието място застава в Black Sabbath, Дио въвежда Дяволския знак, който и до днес е идентификация за рок феновете. От къде знае обаче този знак, който на италиански се казва Мано Корнуто?! Ще разберете естествено от личната история на самия Дио и неговото семейство в Rainbow in the Dark.
От престоя си в двете големи банди Дио извлича огромна полза. Развива се не само като текстописец, но надгражда неимоверно и сценичното си поведение. Просто е принуден от обстоятелствата. Но и ясно осъзнава, че това е възможност, която не бива да изпуска. „Тук не ставаше въпрос просто да си прекараме добре. Когато сега излезех на сцена и запеех, обичах да си представям, че поглеждам в очите на всеки един човек в публиката и че пея специално за него“, така самият той описва първите си опити да промени мисленето си като фронтмен.
БРАК ИЛИ БИЗНЕС
Не липсва и подробната история на връзката между Уенди и Дио – един от най-силните бракове в шоубизнеса. От любовна, тя прераства в бизнес, след като Дио напуска Sabbath и остава без мениджър. Тогава той предлага на Уенди да стане негов мениджър:
„Обясних ѝ, че предпочитам да чукам мениджъра си, а не той мен“,
намигва музикантът.
Кой мислите запознава Малкия човек с големия глас с русокосата англичанка емигрирала в Ел Ей?! Ричи Блекмор, разбира се. Още докато са заедно в Rainbow те ходят редовно в клуб „Рейнбоу“, където Уенди е сервитьорка. Веднага след като се запознават, Рони я кани в Мюнхен за старта на първото турне на бандата и Уенди остава завинаги с него.
УРОЦИ ЗА МЛАДИ МУЗИКАНТИ
Дио не е забравил да остави и ценно наследство за всички млади музиканти, които се опитват сега да пробият. Дори е написал цяла една глава, озаглавена „Ние разтърсваме“, в която, през личната си история, подробно обяснява как работи музикалния бизнес и музикалните компании. „Сега ще ви разкажа как работят музикалните компании, защото може да сте някое хлапе в банда, което чете историята ми и мечтае за деня, в който ще напише името си на пунктираната линия, за да получи слава и богатства“, пише той. Бих добавила – надали лейбълите са били много доволни да прочетат това в биографията на Дио. Но пък, типично в негов стил, той слага на масата наравно доброто и лошото от музикалния бизнес и го поднася наготово на наследниците си.
Дио е един от най-интересните рок легенди. Неговият глас е безпогрешно разпознаваем без значение сред кои музиканти ще го поставиш. Усетът му към музиката е природно явление и помага на не една група да се изкачи до върха на пирамидата. Самият той беше един от на-земните и светли музиканти, за щастие посещавал България многократно.
Никога не бих забравила и онова лято на 2006 г. в Каварна, когато той пристигна с преродената, преформирана и прекръстена от Black Sabbath на Heaven and Hell група. Кацна на летището във Варна в 2 след полунощ и въпреки всички предупреждения на организатори и умората спря и поздрави феновете. Дори поговори с единствения журналист там – с мен. Дори да ви звучат силно преувеличени думите му в „Rainbow in the Dark“, че остава след концерт до 5 сутринта да раздава автографи, те не са. Не са били преувеличени нито, когато е бил в разцвета на силите си, нито, когато пред прага му стоеше болестта. А щом подобни крайни твърдения са абсолютно точни, няма повод за съмнение, че всеки ред в тези мемоари отразява авсолютно действителността.
