“The noblest art is that of making others happy”* – една от най-силните реплики във филм, чието заглавие – The Greatest Showman, лепва на Robbie Williams като добре скроен стар балтон. Месеци преди да се завърне в България, следях как тече турнето му – грандиозно, пищно, с костюми, с балет и голяма банда, с интересна сцена, страхотно осветление и много динамичен сценарии. И колкото повече наближаваше 28 септември, толкова по-силно вътрешният ми глас ми подвикваше “Леле, какво те чака!”. Това ме държеше в кондиция и с ясна мисъл, че съм подготвена. Днес бих казала: “Ами, изобщо не бях!”
Няма как да се подготвиш за подобно изживяване. Да, споделените снимки, видеа, сторита, репортажи в медиите могат да ти дадат почти пълна представа за това как изглежда тази огромна и впечатляваща продукция. Но нищо не може да те подготви, за това колко щастие може да ти даде един артист. Лично на теб, да. Да си го занесеш у дома, да си го прибереш в някое дълбоко чекмедже на подсъзнанието, след като 5 дни те е държала еуфорията след концерта, и да го вадиш, когато имаш нужда от малко щастие. И тази способност на артиста не идва от големината на продукцията му, въпреки че тя много помага. Идва от собствения му багаж. Колкото повече има, толкова повече може да дава. А специално за Robbie Williams спокойно мога да кажа, че си влачи цяла влакова композиция след себе си.
Кое беше най-впечатляващо в шоуто?
Кое беше ли? Беше любопитството на Robbie – да пипне, да прегърне българските си фенове, да мине покрай тях, да попеят заедно, лично да провери дали е обичан в тази далечна балканска страна. Беше и нуждата да дава и да получава любов, да си позволи да е тактилен – да докосва, да има пълен контакт. Почти съм убедена, че 40 000 на Националния стадион ще запомнят най-ясно неговата обиколка в публиката. Той направи пълен кръг до средата на терена, като тръгна от главната сцена, премина през сектор В, за да стигне по средата на терена на по-малка сцена. Там изпя няколко парчета и за “Something Beautiful” се върна пак през публиката, но покрай сектор А. Всяка от посоките на тази обиколка отнемаше по една песен време, защото той постоянно се спираше сред хората и най-често при децата и охранителите.
Всичко това е частта от шоуто, която няма как да влезе в сценария на турнето и всяка вечер да я изпълняваш, ако не усещаш лична необходимост да го правиш. Много ясно личи искреността на артиста, когато е близо до публиката си. Отделно от това, любопитството му го беше отвело по-рано през деня до залата за баскетбол на Буба баскет, която е на територията на стадиона. Там, заедно с екипа си и с треньор от школата са подхвърляли малко за кеф. А си представям колко още не знаем, че е правил, докато е бил в София.
Второто, което можеше да направи този концерт велик и без цялата сценография, костюми и балет, беше невероятно чувство за хумор. Автоиронията на Robbie Williams. Съчетана с изключително лични и откровени моменти, които той смело споделяше пред десетки хиляди. Цялото шоу беше едно откровение. От признанието, че е открил себе си, чак когато е срещнал съпругата си, с която имат 4 деца (“My kids, my Family didn’t save the pop star, they saved Robert Peter Williams”). През AI генерирания разговор със своето 17-годишно Аз. До споделянето на подробности за смъртта на баба му, за паркинсона на баща му, който не е излизал от къщи от 6 години, и рака на доведената му майка. Това откровение, малко преди да ни разплаче, завърши с “Remember, we are not promised tomorrow, we are not promised even this evening”.
Бързам да ви спра да си направите заключение, че шоуто е било сантиментално. Не! Не беше. Беше изключително забавно, защото беше гарнирано с пиперливия хумор на британеца. Караше с шегите наедро и на свой гръб – за бившите му зависимости, за мъжествеността му, неувереността му, парите, Coldplay… Дори помоли, и то два пъти, публиката да го научи как се казва на български “shit”.
Тези две неща – контактът с публиката и силния емоционален заряд на артиста, направиха концерта на Robbie Williams един от най-добрите спектакли, на които съм присъствала. И както казва главният герой от филма, с който започнах The Greatest Showman – P.T. Barnum: “Hyperbole isn’t the worst crime. Men suffer more from imagining too little than too much”. Затова и не се притеснявам, ако на някого се стори, че прекалявам с високата оценка.
Световно шоу
Да, знам, че честичко, направо за всеки стадионен концерт или такъв в голяма зала, повтаряме като мантра – “шоу от световна величина”. И да, не всяко е такова. Да не кажа, че много малко от идващите продукции в България са такива. Че дори и тези, който в Западна Европа се разгръщат в пълната си мощ, у нас идват с намален капацитет. Но Robbie Williams дойде със световно шоу. Пълна продукция. Изключително малко елементи от тези, които показва в държави с голям музикален пазар, липсваха у нас. И то незначителни, като например, липсваха части от реквизита.
Концертът разполагаше с три сцени. Една основна и пред нея една изнесена напред в публиката като език. А най-малката беше най-интересна. Тя се намираше в средата на терена, между тълпата фенове. Основната сцена разполагаше с огромно количество видеостени на гърба си. За разлика от дежурното излъчване само на образ от снимащите лайв камери, този път те бяха много умело използвани и като реквизит със специална мултимедия на определени песни. От улични надписи, през личните снимки на Robbie, жена му и децата, негови кадри от младини и на роднините му, до фон за кабаретната последна част от шоуто. От тавана на сцената висеше конструкция, наподобяваща долната част на ракета, с инициалите RW. Именно от нея в началото, по време на откриващото парче “Rocket”, британецът скочи с главата надолу, прикрепен на въжета. Няколко пъти тази конструкция се спуска и качва, а през всичкото останало време беше част от пищното осветление.
Самата главна сцена беше на няколко нива и по тях бяха разположени бендът, трите беквокалистки и балета. Robbie тичаше през нивата на сцената, слизаше от нея до огражденията с фенове отпред, качваше се, подскачаш. Не спря и за минута. На 51 години демонстрира изумителна физическа форма. И гордо я показваше с избора си на костюми. Задължителен елемент от облеклото му беше потникът и “големите зърна”, както сам отбеляза. Както и тесните панталони. Всички те в искрящи цветове – алено и цикламено. А на финала – бял костюм, отново с потник и сако посипано с камъни. Тук е мястото да споделя как при цялата тази помпозност, съзнанието ми непрестанно правеше неволни връзки с образа на друг легендарен британец – сър Елтън Джон, the Rocketman.
От дискотека до кабаре
Сетлистът беше подбран като за шоу във Вегас. Само хитове. От първото до последното парче. За да може цялата публика да пее. За щастие, в дългогодишната си кариера Robbie има толкова много, че се наложи някои от тях да събере в медли, изпълнявайки само малки части. Други обаче се разгръщаха в грандиозен спектакъл. Вече споменах за въжетата и скока от върха на сцената на “Rocket”, специално за който беше облечен в скафандър на космонавт. Друго такова изпълнение беше “Millennium”, за което балета се появи облечен в златно, стъпил върху високи платформи. Дългите златни поли паднаха и под тях останаха къси кабаретни трика, за да може все пак да танцуват. За “Road to Mandalay” балерините излязоха с огромни кошници с цветя върху главата. А за финала, сложен от “My Way” на Синатра, естествено кабарето беше в класическия си вид с много пера и сексапил.
По сцената се появяваха транспаранти със закачливи надписи като “Bulgaria welcomed Brit Star” и “Is Robbie the greatest entertainer?”. Всъщност с последния въпрос той не спря да се шегува и да се връща към него цяла вечер. Така успя да намеси и кариерата си като член на култовата бой банда Take That и отношенията вътре в нея, особено с Gary Barlow. Като един истински шоумен не пропусна да представи и бандата си. Всеки музикант изсвири част от парче, с което сам да демонстрира възможностите си. Така прозвучаха неочакваните “Ace of Spades” на Motorhead, “Another One Bites the Dust” на Queen, “Enter Sandman” на Metallica, “Hey Jude” на The Beatles, “Sweet Dreams” на Eurythmics. Леле, как само Robbie пее Lemmy! И сега не мога да повярвам какво чух.
Разбира се, финалът не е финал без бис. А доброто шоу е гарантирано, когато се движи по добър и точен сценарии. Та за бис бяха оставени двете може би най-известни парчета на британеца – “Angel” и “Feel”. С последните акорди ракетата на сцената се спусна с пищни пироефекти, артистът се качи по стълба до нея, изпя финалните си фрази и си тръгна.
Българи юнаци и байраци
Не, няма да забравя за личното отношение, което прояви към страната ни. То беше демонстрирано освен с дежурните, но гарнирани с чувство за хумор реплики и комплименти към българската публика, но и с един трибагреник взет от публиката и качен на сцената. Това, което спечели сърцата на всички обаче беше поздравът към българския национален отбор по волейбол, който няколко часа по-рано стана сребърен медалист на Световното първенство. Тази проява на интерес към територията, на която се намира беше едновременно много мила, но и индикация за артист, който все още не се е уморил твърде много да обикаля света и да раздава радост.
Гери
Не, и Гери няма да я забравя. Във всяка държава, преди изпълнението на песента “She’s the One”, Robbie си избира по една дама от първия ред пред сцената и пее тази песен за нея. В София това беше щастливката Гери. По време на половината изпълнение двамата бяха прегърнати, а тази жена определено искаше да изживее мига си, защото дори не си извади телефона да се снима с него. Просто се гушна в артиста, който е гледала 7 пъти из цяла Европа. После Robbie разкри как я избрал. “Очите ти се усмихват. Винаги търся очи, които се усмихват от първия ред”.
И аз се усмихвам. Трети ден след концерта не спирам да се усмихвам, защото наистина “Най-благородното изкуство е да правиш другите щастливи”*. В това отношение Robbie Williams е истински благородник със синя кръв.
Robbie Williams:
Lottery Winners:
ЛИЦАТА на концерта:
