Фестивални дневници: REBEL REBEL – 5 години свобода

Две седмици отминаха, а сякаш са два месеца. Не, две години! Сякаш онези два дни музикална свобода, които фестивалът Rebel Rebel ни подари на 13 и 14 септември, са толкова далечни с жаркото си слънце, потниците, децата на групички, които подскачаха пред сцената и по целия терен на Vidas Art Arena, свободни и необременени в последните дни на лятната ваканция. Днес всичко е различно – облаци са надвиснали над София и ситен есенен дъжд вали злобно, колкото да изкаля краката на кучето. Погледите на хлапетата са натежали под задълженията, домашните, уроците, изпитванията и контролните. Душите на възрастните са се свили още повече в менгемето на ежедневието. Или така ми се струва, заради навъсеното време, което може да носи само меланхолия.

Но винаги има изход. И той е точно там, зад ъгъла на най-прясната гънка на мозъка, където се крие спомена за нещо светло и силно емоционално. Затова и днес извиках спомена за Rebel Rebel – един от любимите ми фестивали, идеалистично организиран и поддържан вече пето лято от обединението на независими банди Projector Plus. Не, на този фестивал не гостуват Korn и Metallica, все банди, които обичам. До миналата година той беше място за среща на добрите български алтернативни групи и публика, изградена от съмишленици. Пространство, в което щом пристъпиш се чувстваш, като сред приятели. А дистанцията между артисти и фенове не съществува. С изключение на времето, когато са на сцена, всички заедно пеят, танцуват и се забавляват, подкрепяйки усилията и таланта на шепа български банди, които няма да откриеш в национален ефир (с малки изключения), а си струват.

Но като всяко нещо и на Rebel Rebel му беше време да порасне. Тази година стана на 5 и го отпразнува, канейки за първи път две чуждестранни банди за хедлайнери. На 13 септември бяха напълно лудите рап метъл машини Clawfinger, а на 14 септември – мрачният и меланхоличен култ The Sisters of Mercy. 

Clawfinger & The Sisters of Mercy

И двата хедлайнера адски ми харесаха. Скачах и беснях със Zak Tell, пях всяка дума от песните, които знам, и вирих ръце да стигна небето. Свалих му невидимата си шапка за енергията, с която обладаваше сцената. И, въпреки нередовното туриране на бандата, която е активна само на приливи и отливи, той, а и цялата група, се свързаха с феновете още от първата минута. Дотолкова, че Zak се гмурна напълно безотговорно не само в първите редове, а обиколи и половината фенове към края на сета им.

(ПРОЧЕТИ ОЩЕ: Clawfinger: Никога не ни е пукало за политическата коректност!)

The Sisters of Mercy бяха другата крайност в емоцията. Предизвикаха транс, призоваха заклетите си привърженици да сложат дебелия черен молив около очите, да тупират косите и да надянат погребалните одежди. Посяха мрак и пожънаха възбуда. Но за двата хедлайнера искам да спра още тук. Първо, защото са достатъчно опитни в тази игра и знаят как да направят голям концерт, имената им са разпознаваеми в цял свят и публиката навсякъде ги посреща така. И второ, защото за мен акцентът на Rebel Rebel винаги ще останат българските групи. И не, това не е шовинизъм. Просто на тази другарска сбирка, веднъж годишно си сверявам часовника коя от групите до къде е стигнала. Пък и съм забелязала, че всички те дават повече от себе си точно на този фестивал. Тоест – отишла бях за най-доброто.

(ВИЖ ОЩЕ: Ben Christo (The Sisters Of Mercy): Успехът е да създадеш връзка с хората)

ДЕН 1

ФОТОГАЛЕРИЯ ОТ REBEL REBEL ДЕН 1

Hellion Stone

А то ме заля още от старта на първия ден, който беше даден в 17:30 ч от Hellion Stone. Една от най-мощните ни банди, която, когато вади, вади адски добра продукция – и като качество на парчетата, и като видеа към синглите. Момчетата обаче рядко се качват на сцена и в този смисъл ги причислявам направо към бутиковите банди.

Та, Rebel Rebel беше една от малкото възможности в последните 12 месеца да чуя гласа на Иво Попов, който е като черна дупка и засмуква всичко около себе си, китарите на Иван и на Стефан, които често са в такава конкуренция, че не знам кой от двамата печели, но определено аз обирам рестото, и баса на Атанас Пангев да ми припомни къде ми е диафрагмата, докато Мануел Малешков ми намества чакрите, налагайки барабаните. Социални, понякога похотливи, но силни текстове леко се промъкват през парчетата им. И малко от кухнята – скоро би трябвало да излезе нов сингъл, поне един, защото Hellion Stone бачкат здраво, но задкулисно.

Цар Плъх

Цар Плъх са точно обратното – те набират такава скорост, турират из България и обявяват нови клубни дати. Тази година изкараха дебютния си албум, който е истински фурор сред младата публика. Дори имаше момент, в който 4 песни от него се бяха озовали в Топ 50 на Spotify за България между хитовете на Галена, Меди и Молец. Истинско чудо за алтернативна банда.

Радвам им се много, защото с всеки следващ техен концерт виждам колко са мислили сценичното си присъствие, как го променят и подобряват. Дори преди няколко месеца лидерът на бандата Коста Коларов завеща китарата на новия член Цветан Шангов, за да гради още по-спокойно имиджа на групата си на сцена. А тази китара му е в ръцете откакто се е хванал с музика. Но виждам и че може да бъде спокоен. Цветан влиза стремително в тона на групата, а и има стабилен гръб от баса на Димитър Димов, с който изградиха, а после и закриха предишната си банда Bloodrush, и виртуозните барабани на Теодор Чирпанлиев. Ако не сте гледали Теодор зад барабаните само си представете улица Сезам и солото на барабани на Животното.

No More Many More

Точно преди Clawfinger и лично избрани от тях, излязоха No More Many More. Зрели, мощни и адски обичани от публиката. Методи Кръстев и момчетата готвят нов албум, но създадоха истинска приливна вълна, като по пълнолуние, с най-популярните си парчета. Ясно, целта беше всички да пеем, да се отпусне, да танцуваме, да извадим от себе си всичко и да се пречистим. Това е групата на индивидуалностите – Методи е двигателят и от него може да се очаква всичко на живо. На един концерт може да скача и да се мята, на следващия – да бъде статичен и обран и само с по 2-3 реплики между песните да манипулира множеството пред сцената.

Този път се наложи да влезе във втория сюжет, но май не по собствено желание. Просто беше на сцена със счупен пръст на крака. Адреналинът обаче не прощава. За последните парчета пружините в петите му се отпуснаха и той се присъедини към втория вокалист на бандата – Радо, за серия от подскоци. Уж на един крак, ама в крайна сметка – кой ги брои. За сметка на това Гриша Георгиев и неговия бас къдреха положението през цялото време – Гришата със запазените си френетични движения ала Flea от RHCP, а басът… той си знае как. Към No More Many More за една песен време се присъедини и режисьорът и техен съмишленик Валери Йорданов, с когото изпълниха общата си песен “Няма бивши хъшове”. 

Добре че публиката е проверена и правилна, защото всяка друга, след тези три групи, нямаше да има сили да вдигне оборотите за Clawfinger. Шведите определено изискват пълния потенциал на човек. Но потта е нищо друго освен положителна реакция на тялото към температурата и си остана така незабележима и без статус на фактор за когото и да било на 13 септември. 

ДЕН 2

ФОТОГАЛЕРИЯ ОТ REBEL REBEL ДЕН 2

Lek City Case

Втората вечер на Rebel Rebel стартира почти като първата – с подобен тежък звук и щастие от гледката на банда, която рядко виждаме… в София. Lek City Case бяха дошли от Бургас ден по-рано, за да подкрепят приятелите си, за да премерят голямата сцена на Vidas Art Arena, която между другото им отива, и да си тръгнат веднага след края, защото и те имат деца, които трябва да изпратят на училище на 15 септември. Дадоха всичко, което носеха, изстискаха се и си тръгнаха с усмивка. Е, част от тях се върнаха втори път на сцената с Ali, но за това съвсем след малко.

ALI

Днес, в деня, в който Калоян Димитров обяви, че оставя мястото на басист в Ali вакантно и ще бъде вече само фен на бандата, въпреки че през всички години освен музикант, той беше и техния вълшебен музикален продуцент, си спомням някак по-ярко тяхното участие на Rebel Rebel. Всъщност, последното с Кало в състава. Бандата е силна, креативна и извън рамката. Надявам се момчетата да преодолеят това и да продължат. Но и съм сигурна, че Ali няма как да е същата група.

На 14 септември обаче те бяха в най-добрата си форма. Това не е учудващо, защото на всеки следващ концерт Ali се стремят да са в най-добрата си форма, просто защото винаги се опитват да се надграждат. Чухме песните от дебютния им албум Introverse, който ни цапардоса приятно в началото на 2025 г. Видяхме Али Абдала още по-танцуващ, а останалите – с големи усмивки. “Дойдоха от бъдещето”, потопиха ни в най-гнусната социална мръсотия и после ни вдигнаха на крилете на любовта през текстовете си. Мултивселена в 40 минути. За изпълнението на Freedom до Али зад микрофона застана вокала на Lek City Case Иван Петков. Малко преди това към Орлин Станчев на ударни се присъедини барабанистът на “леките” Иван Янков.

Me And My Devil

И точно като в холивудски сценарий – най-силният момент е оставен за края. Me And My Devil са група, която не надгражда с всеки концерт, те просто са коренно различна банда на всяко излизане на сцена. Никога не знаеш какво да очакваш от тях. Дали ще ги вали дъжд и полиция ще им спре сета (като през 2022 г.) или пък, като в случая, микрофонът на Ангел Каспарянов ще го саботира в първото парче – винаги се случва нещо. Този микрофон обаче сякаш беше тригер за последвалите 40 минути на пълен музикален хедонизъм. Дали публиката танцува като луда, защото Ангел не спира по сцената, или Ангел танцува така, защото е залят от вълната на публиката, не може да се каже. Водят се високонаучни спорове между експерти по темата.

Истината обаче е, че бандата рядко се е разюздала чак толкова, като на това издание на Rebel Rebel. Бяха истински дяволи – похотливи, провокативни, сочещи с пръст “мръсотията” и опитващи се да ни повлекат в нея. Дадохме се без никаква съпротива. Последните бариери паднаха, или по-точно бяха свалени от Васил Първановски, който прегази публиката с китарата си от ръба на огражденията. В мен живее силното убеждение, че ако кабелът на инструмента му не се беше заплел, Васко щеше да се гмурне сред хората и да ги хипнотизира. 

С наближаването на края на този мрачен 26 септември, дойде и краят на този текст. Хората сме все по-склонни да не намираме време за бавно живеене и дълго четене. Затова, поклон пред всички, стигнали до това изречение. Всяка дума е повлияна от моята лична емоция на този фестивал и, въпреки че бях там и видях всичко с очите си, напомням, че обективната истина не съществува. Затова и фотогалерията този път е на публиката. Всяко лице в нея има своята истина. Но всички те са щастливи. Вижте:

ФОТОГАЛЕРИЯ: