„Времето“ на Джени Офил е една доста необичайна книга. По-скоро женска, въпреки че поставя големите теми на днешния ден, валидни за всеки човек. Те обаче са погледнати през малките, ежедневни случки, мисли и тревоги на една средностатистическа жена и са пречупени през изцяло женската психология.
Книгата е на пазара от по-малко от месец, благодарение на издателство „Кръг“, след като е включена в 13 световни класации за най-добра книга на 2020 г. Преводът, които сме убедени, че поради фрагментарността на писане, е бил истинско предизвикателство, е на Бистра Андреева. Искаме да отбележим обаче българската корица, която е наистина впечатляваща (разгледахме кориците на всички преводи на „Времето“) и е дело на Ина Христова. Тази корица определено може да ви накара да грабнете книгата от рафта в книжарницата или библиотеката. Нека бъде библиотеката, за да влезете от воле в разказа на главната героиня Лизи – библиотекарка в университетска библиотека.
Сюжетът
Лизи не носи типичните черти на главен герой в роман. До края няма да изпъкне с нищо забележително, което да я отличи от масата. И това може би е търсен ефект, за да се слее тя напълно с мен, теб и всеки обикновен човек по цялото загиващо земно кълбо. Да, ние хората сме подкарали на пета предавка климатичните проблеми и водим Земята към нейния край. Тази мисъл вълнува изцяло Лизи, която не спира да чете научни статии по темата, както и да се информира за хора, строящи бункери и очакващи края на света.
И Лизи, както повечето хора, е имала много по-големи мечти и цели. Дори е имала потенциала да ги изпълни. Но в крайна сметка я откриваме като жена на средна възраст със здрав брак и дете, живееща под наем в неособено престижен квартал, работеща съвсем обикновена работа. Има наркозависим брат, на който се чувства длъжна да помогне. Има и достатъчно собствени страхове, които я преследват с напредването на годините. Отскоро се е хванала на втора работа – да отговаря на слушатели на подкаст, свързан с климатичните промени.
Пиши кратко – мисли бързо
Истинско предизвикателство е да се проследи всяка сюжетна линия – историята с брата наркоман, взаимоотношенията със съпруга, тревогите от майчинството, ангажираността със загиващата природа, отношенията със и към самата себе си.
„Купувам си телескоп, защото искам да виждам. Купувам си обувки за тичане, защото искам да тичам. Тази пресечка мирише на боклук. Завий наляво за по-зелени улици. Да, по-добре е. Опитвам се да изтичам цялото разстояние до парка, но тия обувки никаква работа не вършат.“
Разказите се преплитат и прескачат, разделени в шестте части на книгата в кратки глави, често по-кратки от половин страница, които нито започват, нито завършват логично. Те са само фрагменти от мислите на Лизи, които сами трябва да сглобим. Но пък са пълни с тънък хумор, много самоирония и изключителна адекватност към големите теми днес (политика, климат, образование…), изведени през малките случки от ежедневието.
„- Дали да не си купим оръжие? – пита Бен. Но това е Америка. Даже по новините не те дават, ако застреляш по-малко от трима души. В смисъл, това не е ли последното право, което ще отнемат?“
Бързо четене
„Времето“ на Джени Офил е книга за бързо четене. Не само поради обема си от около 200 страници, нито само заради структурата си, а най-вече заради задъхания си фрагментиран разказ, напомнящ повече на неподредени мисли в личен дневник.
Затова от читателя се изисква да бъде креативен, за да подреди и сглоби сам основните сюжетни линии. На финала доволно ще потрива ръце пред голямата картина на ежедневието на Лизи, зад която прозира моят, твоят, денят на всеки човек на тази земя.
Препускайки през страниците ще се сблъскате със забързан, хаотичен, нелогичен свят, пълен с големи и малки проблеми и тяхното решение или пълна липса на такова. От страха от зъболекар, до необратимото влияние на човека върху природата. От политическите новини, кото се леят от телевизора, до образованието на детето и проблемите на брата наркоман, който е на път да стане татко. Съпругът ѝ кара живота си по инерция, но междувременно забелязва, че тя присъства в колата само тялом. Работи на няколко места, вечно не достигат пари, кварталът и съседите не са за предпочитане, лятната почивка е невъзможна… Стига съм изброявала – знам, че ви звучи познато.
„Не знам какво ми има. Нещо не мога да спра да взимам грешни решения. Странното е, че те не ме издебват. Напротив – виждам ги как се задават отдалеч.“
Да, това е нашият свят, вашият също, както и този на Лизи, която разказва от първо лице единствено число общата ни история. Разказва „Времето“, в което живеем – разпокъсано, нелогично, объркващо. Точно като стила, който американската писателка Джени Офил е избрала , за да представи тази история.