„Стъкленият хотел“ (издателство Сиела) е втората книга на Емили Сейнт Джон Мандел, която излиза на български след антиутопията ѝ „Станция Единайсет“. В новия роман Мандел поставя в основата на сюжета реални факти от на най-голямата финансова измама в историята – аферата „Бърнард Мадоф“ – финансова пирамида, която поглъща близо 65 милиарда долара и живота на хиляди инвеститори през 2008 г.
СЮЖЕТЪТ
„Стъкленият хотел“ обаче съвсем не е бографична справка за Мадоф. Върху фактите, писателката надгражда фина плетеница от фикция, за да я превърне в универсална история за чупливия модерен свят, издигнат върху преследването на финансово щастие.
Знаеш ли какво научих за парите? Опитвах се да разбера защо животът ми малко или много беше еднакъв в Сингапур и Лондон, и тогава осъзнах, че парите са държава сами по себе си.
Мирея
За онези изтънчени измамници и техните „жертви“. В същото време обаче, не е и история за моралните граници, тях всеки ги има (дори и серийните убийци). И всеки мисли, че е поставил тези граници високо, според собственото си мнение. Историята по-скоро е за метъра, с който мерим това „високо“. За заблудата да вярваш, че си добър, но мерилката, с която отмерваш доброта да е нищожна. За живота в заблуда, породена от собственото ти его. И за крехкостта на тази заблуда, която с едно миниатюрно камъче може да срине стените на целия ти „стъклен хотел“.
ЗАГЛАВИЕТО
В този ред на мисли, заглавието на романа на Мандел е ненатрапчива, елегантна препратка, към основната тема, която я вълнува в книгата – кулите от карти, които всеки от нас строи. Едни са по-високи, други по-ниски, трети са цели небостъргачи, които щом рухнат, могат да заринат живота на много „невинни“ хора. Но как изкусно само Мандел е показала вината на невинните. Да вземаш глупави решения, да си безкрайно доверчив, да си алчен за неща, които могат да се пипнат – всичко това е собствената вина на „невинните“ герои.
В нито един момент обаче авторката няма да ви помогне в личното ви претегляне на морал и доброта, докато навлизате в героите и действията им. Тя остава напълно безпристрастна към образите и ситуациите, въпреки че ги е изградила в плътност и дълбочина, създавайки около всеки отделна вселена.
ГЕРОИТЕ
Винсънт е млада, красива, подтисната и недоволна от нереализирания си живот барманка в луксозен хотел от стъкло в канадската пустош. Носеща удобно тинейджърското си недоволство от света, който никога не е бил справедлив към нея (според собственото ѝ усещане). Тази усамотена луксозна обител на име „Кайет“ е собственост на изтънчен богат мъж на име Джонатан Алкайтис. Изкусен лъжец, персонаж доказателство, че да бъдеш добър в лъжите, трябва сам да си повярваш. Срещата им променя света на Винсент завинаги. Или поне физическия ѝ свят.
„Онова, което я задържаше в царството (б.а. на парите), беше допреди това немислимото състояние, при което не ѝ се налагаше да мисли за пари, защото парите дават на човека точно това: свободата да спре да мисли за пари.“
Романът е пълен с още второстепенни, но изключително пълнокръвни герои с чудесно изтъкани лични истории. Всички те си приличат по едно – безнадеждността, преляла в животите им, през които се носят като призраци. Те са тягостни, нещастливи и без изход от недоволството си. Мандел изпъстря сюжета с историите на роднините на Винсът, покойната съпруга на Алкайтис, няколко от служителите на пирамидата му, на хотел му „Кайет“ и някои от жертвите му. Между тях няма нито един „супергерой“, нито един, който да е безспорно добър или безспорно лош. Всички те, включително Джонатан Алкайтис (вдъхновението на авторката от Бърнард Мадоф), са хора, които може да намразиш, но и хора, които да обичаш, според това от коя гледна точка ги гледаш.
СТРУКТУРА
Структурата на „Стъкленият хотел“ е стройна и задъхана. Главите са кратки и разделени допълнително на части, което дава невероятна динамика на действието. За една страница време авторката успява да смени декора, без да накъсва действието. Повествованието върви хронологично с малки изключения – ретроспекции, поставени точно на място и дозирани в минимални количества. Точно така започва и книгата – от финала на историята. От финала на Винсънт, описан кратко и загадъчно, за да започне Мандел от там да разплита нишките на съдбата системно и последователно.
Езикът е изчистен, почти аскетски. Лек, но много точен. Липсва претенция, липсва и демонстрация на способности и самодоказване пред читателя. С този изказ, който тече като чиста река, авторката успява да изгради пълнокръвен и много реалистичен свят, в който няма да откриете нищо прекалено. Истинско майсторство е в простотата да изградиш нещо толкова реално. И тук трябва да отбележим чудесната работа на преводача Евелина Пенева, напълно влязла в стила на Мандел. Защото, за да заживее една книга нов живот на чужд език, половината отговорност има не авторът, а преводачът.
Корицата е дело на Фиделия Косева.
