„Самотният бегач на дълго разстояние“, знаковият сборник с разкази на британския писател Алън Силитоу, от няколко месеца е с ново издание и корица от издателство „Кръг“. Какво по добро време, политическа и социална ситуация, от днешните, за преиздаване на класиката на „сърдития млад човек“ Силитоу?!
Още преди да разлистя книгата, очите ми се приковаха в корицата на Дамян Дамянов и неговия безлик образ от заглавния разказ. Безлик, затова и универсален, за всички герои бунтари или маргинали, зависи от гледната точка, в творбите на писателя.
Сборникът събира девет разказа и всички те са посветени на обикновените, незабележими хора от предградията, тънещи в бедност в средата на 20 век. Учители, работници, хулигани, домакини, алкохолици, самотници, самоубийци, дребни хитреци, такива персонажи населяват редовете, изписани от Силитоу.
„Най-важното в тоя живот е да надхитриш другия, но и там трябва да се внимава“.
„Самотният бегач на дълго разстояние“
Без значение дали пише от първо или трето лице, без задължително да е подчертано толкова дебело като в едноименния разказ „Самотният бегач на дълго разстояние“, светът, който гради писателят, се дели недвусмислено на „те“ и „ние“. „Те“ ограничават свободата, поставят правила, „ние“ ще си я вземем насила или ще умрем. Тази свобода води героите му, а другото ѝ лице е анархията.
„А иначе те наистина са хиляди – плъзнали по цялата проядена от пороци страна, из магазини, канцеларии, гари, коли, къщи, кръчми – „праведниците“ като тебе и тях, настръхнали да дебнат „грешниците“ като мене и нас и готови да дръннат на ченгетата при първата ни грешна стъпка. Така ще бъде до края на света, честна дума, но и аз не се отказвам от грешните стъпки, няма да се откажа, докато не хвърля топа.“
„Самотният бегач на дълго разстояние“
Езикът е суров, също като героите на Силитоу. Уличен, идващ от там, където се ражда вдъхновението му. Езикът е умишлено „беден“ по същата причина. Персонажите са с ограничен речник, изказват мислите си с едни и същи думи, сленгове, възклицания, пренасят те там, на мръсния тротоар, в бедния квартал, където хлапетата събират угарки от цигари, а бащите са най-тъжната и отчайваща гледка.
И всеки един от тези герои, без значение дали е джебчия мислител като в „Самотния бегач…“, учител воайор като „Мистър Рейнър, учителят“ или загубеняк педофил като в „Позорът на Джим Скарфдейл“, е непроменим, неразрушим и цялостен във всичките си недостатъци. Тъжно непроменим. „И пак ще вървя по този път, дори ако попадна отново в мрежата на любопитните полицаи“, казва главният герои юноша в „Самотният бегач…“.
Заради тази хармония между език, характери на герои и обстоятелства, в които са поставени, разказите на британеца оживяват и стават толкова пълнокръвни. Но за това има още една причина. Силитоу често вплита биографични елементи в творбите си. Самият той произхожда от работническо семейство и му се налага да загърби училище още на 14, а по-късно става един от така наречените „Сърдити млади хора“, движение на писатели и драматурзи на Острова през 50-те. Дори и за кратко, движението има силно влияние в обществото. Творбите на неговите представители са гневни, често анархистични, сочещи неравенствата и лицемерието в обществото. Те имат своя правда, своя мяра за честност, и силно пренебрежение към „праведниците“.
„Когато разговаряме и аз го гледам право във фелдфебелската морда, разбиран, че аз съм жив, а той – мъртъв… Но за сега мъртвите типове като него командват момчетата като мене и аз съм почти напълно сигурен, че така ще бъде винаги. И все пак, бога ми, предпочитам да остана това, което съм – вечно да бягам и да разбивам магазините за пакет цигари или буркан конфитюр, – вместо да командвам другите и да съм жив труп. А може би щом добиеш власт над хората, непременно умираш?“
„Самотният бегач на дълго разстояние“
И въпреки че е лято, този иначе култов и толкова британски сборник с разкази не е четиво за плажа. Не му отива пясък, а по-скоро самота и тишина.
