„Разказвачът“ на Дейв Грол е една от книгите, които цялото алтернативно музикално войнство в България очакваше в продължение на година, след като през октомври 2021 г. направи премиерата си на английски. У нас от скоро е по книжарниците в чудесния превод на Коста Сивов и благодарение на издателство Сиела. По-дяволите, това не е биография на Грол, а е биография на алтернативната сцена в Америка от пред дигиталната ера!
На създателя на Foo Fighters и барабанист на Nirvana трябва да се признае едно – наистина е добър разказвач. И не само, защото животът му е поднесъл стотици невероятни сюжети, а защото има леко и оригинално перо, с което води читателя през трагични и комични моменти от собствения си път, а и от историята на 90-те като цяло.
„Разказвачът“ не е книга, която проследява хронологично живота на Дейв Грол, а щипва оттук и оттам моментни проблясъци, запечатали се в паметта му като важни спомени. Ту ни връща към детството на едно щуро хлапе аутсайдер, ту прескача до днешни дни, после се фокусира върху периода с Nirvana. И така криволичи като влакче в атракцион. Всяка една от историите на Грол обаче започва със случка в настоящето, нещо, което го връща към ярък спомен от миналото.
ДЕТСТВО
В собственото си детство музикантът влиза през истории с децата си. За това как е започнал да свири на „барабани“ (всъщност възглавници) разказва, провокиран от желанието на дъщеря му Харпър да хване палките. И какво мислите си казва един от най-известните барабанисти при тази молба на детето?! „Знаех от какво има нужда дъщеря ми и това не бях аз, а албумът Back In Black на AC/DC”. Да, вече ви е ясно, че всичко е гарнирано и с голямо количество чувство за хумор.
NIRVANA
Една голяма част от „Разказвачът“ е посветена на времето на Грол в Nirvana. Все пак именно той е делял мизерния апартамент с Кърт Кобейн, без обаче изобщо да разбере, че легендарният музикант има проблем с хероина.
„Кърт ме увери, че не взема редовно хероин, а само този път.
Мразя игли – каза ми той в опит да ме убеди, че не съм се отказал от живота си и не съм прекосил цялата страна, за да живея с напълно непознат, който се оказва наркоман. И тъй като не знаех абсолютно нищо за този наркотик, му повярвах“.
Всеки музикален фен ще почерпи от първа ръка информация как са написани песните в култовия албум Nevermind. Как през това време са живели музикантите, какво са направили с първите си пари. Ще намери и личната изповед на Грол за проблемите на Кърт с наркотиците и неговата смърт (за която са му съобщавали няколко пъти преди реално да се случи на 8 април 1994г.)
„След смъртта на Кърт се изгубих. Всички се изгубихме. Светът се промени по този неочакван и жесток начин и беше трудно да намерим посока или маяк, който да ни помогне да преодолеем мъглата на невероятната тъга и болка. Кърт, Крист и аз бяхме свързани от музиката и вследствие на това музиката оставяше сладко-горчив вкус в мен. Някога тя беше най-голямата ми радост, но сега се бе превърнала в най-голямата ми мъка и не само бях оставил инструментите си настрана, но и изключих радиото от страх, че някоя мелодия ще предизвика парализираща тъга. За първи път в живота си се отказвах от музиката.“
Освен всичко друго Дейв и Кърт са свързани и от една музикална странност. И ако ми се стори направо налудничаво да прочета, че Грол се е научил да свири на барабани със зъбите си, като ги е изпотрошил от стискане и триене, то още по-странно беше да разбера, че независимо от него, Кърт е правил същото.
„Срещал съм само още един човек в живота ми, който следваше същата тази ненормална практика – Кърт Кобейн. Това си личи най-много по време на изпълнението ни по MTV Unplugged, което снимаха в Ню Йорк през 1993 г. На него може да видите как челюстта на Кърт се стяга и движи от едната страна на другата в определени моменти от концерта, защото служи като един вид метроном, докато свири на китарата си.“
ДЕЙВ и ДРУГИТЕ
Останалата част от книгата е посветена в голяма степен на запознанствата, работата или случайните срещи на Грол с други известни музиканти – Леми, Джоан Джет, AC/DC, Елтън Джон… И всяка история е от невероятна по-невероятна. Именно в тази част американската приповдигнатост и лека повърхностност прозира през разказите на музиканта. И най-вече през прекомерната употреба на суперлативи като „най-любим артист“, „най-невероятна банда, повлияла живота му“ и т.н. Лично в мен, безкрайният списък от най-любими музиканти, повлияли музиката на Грол, според това кои от тях е срещнал, а и предвид дивото му пънк минало, буди съмнение.
Не може да се отрече обаче чувството му за хумор. Като в момента на срещата му с легендарни метъли от Sabbat, Slayer, Soulfly на един фестивал:
„До онзи момент си представях (надявах се), че тези тъмни фигури излизат навън само нощем, след като са висели с главите надолу като прилепи в мавзолеите си, че са нощни създания, които отказват да се излагат на слънце, и че чакат своя миг, за да ни тероризират със злите си химни на пълнолуние. За огромен мой ужас видях някои от тях по шорти и с безалкохолно в ръка, но това няма значение. Да живее метъла“
МАЛКИ ТАЙНИ
Между редовете и историите са скрити като скъпоценни камъчета и малките тайни на Дейв Грол. Като ритуала му преди да излезе на сцена – „три ибупрофена, три бири и много смях“. Или факта, че „не свиря и никога не съм свирил със слушалки монитори. Все още предпочитам старомодните монитори на пода, които приличат на мръсни стари тонколони и ти развяват косата след всеки удар на бас касата на барабаните.“
„Разказвачът“ е една страхотна мозайка от аналоговата ера на големия шоубизнес, сглобена от ярките проблясъци в паметта на един от най-интересните живи музиканти – Дейв Грол. И допълнена с намалък фотоархив от личните албуми на Грол, както и професионални сесии през годините.
