От излизането си преди по-малко от месец, новият роман на Захари Карабашлиев „Рана“ върви по добре отъпкания път, който предишните книги на автора са направили – изключителен читателски интерес, срещи с любители на българската литература в страната, първи места в класациите на най-големите вериги книжарници, задъхани дискусии със самия Захари, дори вече и първи приз – “Златен лъв за обществена значимост”. Но едно нещо рязко отличава този роман от всички останали – той отваря очи.
„А може би очите неволно се затварят, за да не гледат, а за да виждат по-добре.“
Снимка: издателство Сиела
Подходих припряно към тази книга. Много самонадеяно си мислех, че знам какво да очаквам, след като съм прочела всичко, което Карабашлиев е писал. Но още на първа страници ми се наложи да се върна и да я прочета отново. Къде е типичният Захари с неговия разказвателен, на моменти навлизащ в пиперливи теми, език, на моменти свръх натуралистичен, в други – прелитащ във фикцията…? Красиви архаични думи от българския език започнаха да ми бият шамари на всеки ред в „Рана“. Дългите описателни изречения бяха дали място на кратки и насечени, толкова задъхани свои побратими. Ритъмът на разказа препуска, а ти трябва да го гониш, докато броиш картечните откоси във войната, в която те въвлича.
„Живите не виждат смъртта – тя е друго царство.
Живите не виждат и живота – защото са в него.
Живите не виждат.“
А, ето, разпознах една много ярка черта в писането му. На 11 страница. Намерих познатото и така обичано преплитане на сюжетни линии, на съдби, на епохи. Станал е такъв майстор в това, че всеки с лекота следи изключително точно събитията. В сюжета всъщност се преплитат два разказа – единият е на румънеца Доро Гаврилеску, а другият – на главния герой – младши офицер Сава Сотиров.
Първият се появява спорадично, за кратко, но на много ключови места единствено чрез своите писма (които са отделени и графично от художника Дамян Дамянов, работил и по корицата на книгата). А вторият – Сава, той води цялата история и сплита нова плитка, този път времева – неговото детство в Одринска Тракия и бруталното изселване на българите от там през 1913 г. и службата му на Добруджанския фронт през Първата световна война през 1916 г. Това е рамката, реално съществувала и исторически достоверна. А в нея Захари Карабашлиев разгръща прекрасен художествен разказ, който може и да е плод на творческата му фантазия, но е реален документ за съдбата на всеки един българин от Одринска Тракия или Добруджа. Универсална история.
„Гладът може да изяде всяка мисъл за всичко друго.“
Снимка: Licata.bg
„В бой човек има един истински враг – страха. А страх възниква, когато човек мисли и очаква зло.“
А дали „Рана“ е военен роман!? По скоро е роман за войни, но проповядващ мир. Книгата поставя изключително философския въпрос за ползата и смисъла на войната. Прави прекрасна дисекция на родолюбието и патриотизма, и разликата между тях. Разликата между да защитаваш отечеството и да изпълняваш команди. Но може би най-важното за мен – „Рана“ дава образ, чувства и кръв на оскъдните текстове за този период на България в учебниците по история. По чисто човешки начин помага на читателя да влезе в миналото и да съпреживее емоционално болките му, а така – и да го запомни завинаги.
А помним ли, значи се учим. Точно като самия Захари Карабашлиев, който признава, че се е учил, докато е събирал с години фактологията около Балканските войни и Първата световна. Затова „Рана“ е не просто роман. Това е документ за един кратък, но много важен период за страната ни, в който са вкоренени следващи важни решения, които влияят на живота ни и до днес.
„Всъщност държавата, говореше той, трябва да съществува именно за да осигури правото на човека да е човек и да има свои неотменими човешки права – на собственост, на изразяване, религия, на справедливост, а най-първо на живот. Американците добавят дори „търсене на щастие“, каквото и да означава там това.“
Вторият главен герой в романа е Ленчето – приказно 4-годишно момиченце, което Сава спасява от нападнато и опожарено добруджанско село, в което са загинали родителите му. Всъщност кой кого спасява в тази съдбовна среща, авторът ни оставя сами да изберем. Но да не забравяме, че раната в гърдите, която Сава получава още в първия си ден на фронта през 1916 г., не е само от куршум. Там тлее една стара, много по-голяма рана, метафора на раните на отечеството ни в онези години.
„Под земята няма турци, няма гърци, няма българи, сине. Една е за всички и всички сме едно под нея. Ама не го разбираме, докато я тъпчем отгоре.“
А финалът на книгата, развръзката на историята, е толкова неочакван, толкова впечатляващ и смразяващ, но в същото време и толкова метафоричен, поне за мен. Захари Карабашлиев използва много умело вродената човешка „слепота“ за света, за да сложи един наистина запомнящ се край на историята си.
„… ще спестя някои от най-грозните картини, те не бива да влизат в страниците на никоя книга, човеците не бива да знаят истината за своята природа – това би отчаяло много от нас.“
Захари Карабашлиев прекарва дълго време в изследване на исторически източници и литература, за да напише тази книга. Част от тях вплита на финала ѝ в главата „Осколки“. Но като че ли дава своя дан към обществото, като не запазва знанието само за себе си. Успява в увлекателния си сюжет да разплете изключително сложните взаимоотношения на Балканите в това второ десетилетие на 20 век. Довчерашни съюзници, днес са врагове, освободители са връщат да поробват, българи се бият рамо до рамо с турци, същите, които до преди няколко години са горили и изнасилвали роднините им. Всичко това става ясно и болезнено, и остава като рана в народа ни. А белегът от тази рана вече е малко по-видим, благодарение на Захари Карабашлиев.
