Ден преди премиерата на първия пълнометражен игрален филм на Теодор Ушев „Ф 1,618“, с който ще се открие фестивала Синелибри тази година, ще ви представя романа „Пумпал“ на Владислав Тодоров (автор на „Дзифт“ и „Цинкограф“, също екранизирани), по който е снимана лентата и който излезе през 2017 г. от издателство Колибри с корица на именития аниматор.
Тази „брутална приказка“, както е подзаглавието на книгата, може и да не разберете, но определено ще усетите от хартията. Кратко отклонение – всъщност, още преди издаването на „Пумпал“, Теодор Ушев и Владислав Тодоров са започнали да работят по екранизирането му, пишейки сценария, а премиерата на книгата е съпроводена от изложба със скици на Ушев по книгата.
„Бездарие и фатална идиотия“
Но нека се върнем към романа. Тази пищна дистопия определено постига целта си да шокира, като понякога преминава границите на общоприетия добър вкус. Прави го най-вече с изразните средства и подхода към сюжета. А той, сюжетът, е невероятна смесица между приказно и антиутопично. В него откриваме човечеството, или една част от него, живееща на Полуострова, в неопределено бъдеще, в което „На полуострова се възцариха крайна немощ и бездарие, гаалопиращо убожество и фатална идиотия – така пътешествениците описваха състоянието на нещата. Точно в този момент дойде спасението. То се случи на клетъчно ниво“. Тази отчайваща визия е омесена и предъвкана с приказния сюжет на спящата красавица и фантастичния сюжет от романа „Ние“ на Евгений Замятин, от който Тодоров взаимства идеята за изнасянето на човечеството в космоса, чрез космически апарат, с цел спасението му.
„Тук (на Полуострова) човек се ражда с осуетено щастие, защото е безсилен да упражнява божия си дар да мисли. И имитацията идва като авариен модус на съществуване. Възрожденското ни пробуждане свидетелства за това. Едно пробуждане без следствия за света – пробуждането на Имитатора народ.“
Снимка: Licata.bg
От биотитани до вечнозелени пенсионери
Главният герой Криптон е биотитан, един от 666-те избрани от политическия елит да бъдат генно модифицирани и дарени с вечен живот. Той е Тайният крипто-калиграф, със задача за 100 години да препише цялата писмена на Полуострова и да я архивира в Пумпала, който да изведе биотитаните в космоса (до един мъже), за да запази най-доброто от човечеството. Гаргара е Тайната книга, наградена с човешко тяло, която изважда Криптон от удобното заточение в Пумпала и го отвежда във външния свят. От там започват приключенията на двамата и натрупването на от абсурдни по-абсурдни второстепенни герои – Севастократора на Областната организирана престъпност, Белогърла, Главотрошача, вечнозелени пенсионери, нудо-културисти, отряд пехливани – голи до кръста юначни бабаити, турбобалет – кръшни одалиски. Борави с архетипи, които видоизменя с обезобразяваща ирония.
„(Севастократорът) Гордееше се с раннохристиянската кост – реликва, имплантирана в долната му устна. Всичко у него говореше за наличие на съзидателен атавизъм, за брутално чувство за справедливост и склонност към взривно буйство. Бялата му силонова риза явно му бе отесняла. Тя така жестоко го стягаше, че изкарваше наяве грапавата му кожа, белязана от огнестрелни, ухапни и прободни рани, груби шевове и сраствания. Якичката ѝ, маниашки колосана, се беше впила дълбоко в дебелия му врат, който бе посинял като развален бут.“
Реквизитът
Реквизитът е основното оръжие на Тодоров за изграждането на посланието и внушението на „Пумпал“. Той строи цял нов свят с измислени вещи (като вятърния часовник, бомбата тенджера под налягане), измислени раси (като урунгелите), измислени вещества, аромати, звуци. За всичко това авторът измисля и нови думи да ги назове, или изважда съществуващата лексика от реалния ѝ смисъл. Като при описанието на вълшебната напитка маджун, която Криптон и Гаргара търсят през целия роман за да върнат „спящата красавица“ Белогърла към живота – „наркопестил, съдържаше радиоактивен безоар, бодлива ябълка и църкащ кукумбер“. На моменти буквално словоблудства. Работи с нелепици като „въже от грива на диви пудели“. Създава яхния от висок и нисък език, стигайки до най-долния жаргон във всичките му разновидности и синоними. Светът на „Пумпал“ е осезаем:
„В банкетната зала внесоха на количка специалитета – дива свиня пиперлия, печена цяла в кора от люта кал и заобиколена от фазани, пъдпъдъци и врабчета на хапки. Коремът на свинята започна да се издува и изведнъж се пръсна. Отвътре се изсипа уханна карантия, кървавици, глазирани уши и зурли и прочее субпродукти“.
Историческа сатира и пълен абсурд
Поставяйки действието в две равнини – в и извън Пумпала, Владислав Тодоров го подлага на осезаема безпощадна историческа сатира, достигаща до изкривени, клоунски размери. Той никъде дори не намеква за реалните прототипи на герои, места и случки, но читателят веднага може да направи асоциация с България в ранните години на прехода, с властта на групировките, та чак до ден днешен – с чалга културата, която идеализира определени модели на поведение и красота. В този смисъл, колкото и да е антиутопия и да се позиционира в бъдещето, всъщност „Пумпал“ е реалното настояще, което се оглежда в това бъдеще, но в същото време се събира в един от най-бруталните символи на миналото – чинията на Бузлуджа (вдъхновението за Пумпала).
Всичко в романа е силно преувеличено и гротескно разтегнато, но все пак съществуващо и заобикалящо ни днес. Именно това създава истинския ужас в читателя и го води към най-простата логика – щом съществува сега, значи е възможно в бъдеще да се видоизмени до размерите от сюжета на книгата. Добре че са абсурдите, които ни дават глътка въздух в този измислен свят и възможност да тръснем глава и да се успокоим с „Това няма как да стане“.
„Перестройката на човешкия материал бе създала съвършено красив, вечнозелен ядрен пенсионер – нудо-културист по шаблона на златното сечение Ф=1,618. Спряло бе презряването на духа и тялото. В тези ферми човекът можеше да зрее и овулира безконечно.“
Моралните ценности са сведени до видими атрибути на героите. Владислав Тодоров много често, дори твърде често, прибягва до фалически символи, връщайки човека в най-примитивния му вид, разчитащ само на инстинктите си, един от който, и водещ, е размножаването.
Естествено, реакциите към романа бяха от „осанна“ до „разпни го“, което ме кара да погледна с още по-любопитно око към премиерата на екранизацията „Ф 1.618“ на 8 октомври в Зала 1 на НДК.
