Филип Лхамсурен: Знание без лишения няма

Писател? Пътешественик? Любител на силните емоции? Изследовател? Какво е Филип Лхамсурен? С тези въпроси започнах да чета 476-те страници на книгата му „Прегръдката на Амазония“. Истинският отговор обаче открих едва, когато се срещнах със самия него в центъра на градската джунгла София.

„Прегръдката на Амазония“ излезе през 2020 година от издателство „Книгомания“ и събира в себе си едно невероятно приключение, което малцина са предприемали, и още по-малко са завършили успешно. Всъщност, първият опит на Филип да прекоси Южна Америка от океан до океан, плавайки по река Амазонка не успява. Той на няколко пъти е бил в реалната опасност да се прости с живота си и е срещнал най-грозното лице на човешкия род. Това обаче не го отказва. Той сменя плана и прави втори, успешен опит, но не само по вода, а и с колело и пеша през Амазонската джунгла. Сам. Става едва третият човек успял да го постигне. „Ако човек спре да търси, значи е мъртъв“, както сам пише Филип Лхамсурен в книгата.

Цялото му преживяване, ден по ден, е затворено между двете корици без редакция на емоциите. Не е спестил нито страха, нито плача, нито агресията, които е изпитвал. Показал е и силните положителни емоции, новите приятелства и успеха на финала. Но книгата съвсем не е наръчник за живот в дивата природа. Няма да намерите съвети какво да ядете и какво не, когато сте в пустошта. Нито пък как да гребете между бързеи и въртопи, за да оцелеете.

Това, което ще откриете е много по-ценно – необходимостта да възстановим връзката с природата. Или Природата, с главно „П“, както я изписва Филип навсякъде по страниците. Ще прочетете как индивидът се трансформира, когато изрови дълбоко погребаните ни първични инстинкти и как ги прилага във високите си знания на човек от 21 век. Освен това Филип Лхамсурен, с помощта на „съучастника“ си във втората мисия – Румен Койнов, са заснели и филм за експедицията, който ще бъде излъчен по БНТ.

След като говорих с Филип две седмици четях дословно записания ни разговор. Въртях го от тук и от там. Препрочитах пасажи. Откривах нови послания, в казаното от него. Исках да вляза в центъра на тежестта му, за да завъртя центробежните сили на всяка дума около най-важното, около смисъла, който носи самият Филип Лхамсурен. Защото той не е нито писател, нито авантюрист, екстремист… той е философ, в онази част на думата, съблечена от всички днешни допълнителни значения. „Обичащ мъдростта“, както гърците първоначално са заложили смисъла й.

Пък и сам още в началото на разговора ми разясни, че не е писател. Има си друго определение за думите, които подрежда на хартия – посредник на това, което му е дадено да преживее и види от първо лице. Въпреки това стилът му на писане е фин, речникът – красив. Използва позабравени и толкова силни, чувствени думи като „любя“. Разнообразието на гледките, които са се сменяли пред очите му за 5575 км се прехвърля и в разнообразие от думи, които описват изживяното. Самият Филип Лхамсурен казва, че писането е генетична заложба, дошла от монголските му корени (майка му Ганханд е художник, а дядо му е бил министър-председател на Монголия). Не търси думи. „То е като някакъв дар, който е влязъл в синхрон с това, което аз харесвам и се припознавам“, каза ми той. Дар, който донася до нас частичка, макар и много малка, от мъдростта на Амазония, на Природата.

Затова искам да му кажа: Е, Филипе, успя! Защото ни накара да мислим.

Когато не е на експедиция, Филип продължава мисията си като част от сдружение „Байкария“. Там запознава деца с природата. „В никакъв случай тези деца няма да станат еколози, а по-скоро хора с мисъл за природата, които после ще отидат в големи компании и ако имат това зрънце, могат да променят утрешния свят“, вярва Филип. „При децата инстинктите по-лесно се събуждат, защото те са по-чисти. Големите хора имат вече заложени възгледи, а аз съм човек, които не иска да оборва и да казва „Моят начин на живот е най-добрият!“. Не съм пример за подражание“, допълва тихо, но убедено той. Ето за какво още си говорихме.

Здравей, Филип. Разкажи ми как написа „Прегръдката на Амазония“?

Пиша по време на път. Имам нужда. Пиша за себе си, защото трябва да разсъждавам над написаното там на място. Не нося книги като пътешествам и чета себе си. Чета душата си. По този начин се анализирам, виждам в каква посока вървя – в негативна, ако съм си повярвал много, че ще успея, или в много тъжна. Човек влиза в различни настроения, когато преживява нещата от първо лице и това на мен ми помага. Още от тийнейджър, каквото и да мисля, където и да ходя, аз пиша в дневник. Друга причина да пиша е, че когато съм в природата съм посредник на тези възприятия, които са там. Не се чувствам, че съм измислил нещо, а то ми се дава и аз само го пиша като усещане.

А имало ли е моменти, в които не можеш да седнеш да пишеш вечерта в джунглата?

Когато става въпрос за оцеляване – да. Но преживяното остава. Когато си преживял нещо този ден – гладен, оцеляващ, ясно е, че вечерта гледаш да заспиш веднага или да се нахраниш, ако има с какво. Но няколко дни по-късно, докато се движиш си мислиш за света, за себе си, за преживяното и аз лично имам нужда да го напиша, защото се е насъбрало. Пишейки аз дишам, дишайки аз пиша. Имам тази приказка от дете. За мен това е начин, вътрешно усещане, потребност.

Затова като пиша не лишавам текста от емоциите. Примерно, когато в София редактирам дневниците си, там пише, че ме е страх, че плача. Прието е, че ако си истински мъж не трябва да показваш това в книга. Но аз съм против. Глупаво е и се лишаваш от много голям спектър от емоции. Защо трябва да си алфа мъжкият като всеки от нас има и мъжко, и женско, и те вървят ръка за ръка?!

Имаше ли притеснения да си толкова искрен в книга?

Не. За мен е много по-лесно да съм честен и да ми се подиграват, отколкото да редактирам само най-хубавото от себе си. Така губиш цялостната картина –  трябва да понесеш много, да страдаш дълго, за да разбереш малко. Така е устроен животът.

Какво ти коства да се заровиш отново в спомените, особено в онези, които са ти се връщали дори като кошмари?

Когато се върнах след успешната мисия, втория път, ми беше много трудно да вляза пак в това нещо. Исках да е свършило и никога повече да не се връщам, защото се чувствах емоционално опустошен. Опустошен и от радостта и удовлетворението от това, че съм останал жив, от тези 5 години, в които дори сънувах реално Амазония. Дисциплината не успя да ми помогне да отворя дневниците на втория месец и да започна да оформям книгата, защото в мен се връщаха спомени и кошмари. Трябваше ми почти години.

След първата мисия често сънувах, че ме убиват, че са ме настигнали и са си свършили работата (в книгата разказва за нападение от речни пирати, които стрелят по него, докато е в кануто и куршумът минава съвсем близо до него). Всичко е на едно „ако“ и ако много дълго държиш това „ако“ в съзнанието си, то ти нанася щети. Затова моят начин срещу тази отрова е да приема още от нея като противоотрова – да се върна отново в Амазония, а не от тук да чакам да ми мине или да ходя на психолог. Не казвам, че е лошо, но ако сам си психолог на себе си трябва да се хвърлиш в това, което те плаши.

Как се излекува на финала?

С любов. След първата, неуспешната експедиция, се върнах няколко пъти в Амазония, за да се подготвям. Любовта  ми към това е по-силна от страха ми да загина или да ми се случат някакви неприятни случки. Излекувах кошмарите и останаха само уроците и опитът. Направих си сметка колко съм бил неопитен и твърдоглав, може би. Но така се прави – трябва да рискуваш понякога. Големите уроци влизат с доста рискове, бавничко не става. Трябва да има разтърсване. Дори негативно.

Какво откри от човешката природа, което цивилизацията е заровила ужасно дълбоко?

Човек сам заравя една огромна връзка – със света, с Вселената, ако щеш. За един прагматичен ум подобни приключения са глупости. Но това е източник, нещо, от което може да черпиш безкрайно много, и е безплатно. Ти като си спрял това кранче, тази сензитивност, няма как да твориш, да се чувстваш добре. Това е на вътрешно ниво. А на външно – знаем как планетата деградира и се експлоатира само в материален план. Не обичам да говоря дълги приказки за екология, но мисля, че моята работа изпълнява и тази роля – като съм бил там да дам обратна връзка от първо лице какво се случва с разрушаването на нашата еко система.

Съвременният човек е изтрил с лека ръка основните си сетива в името на това да просперира на всяка цена. Но така той не осъзнава, че губи всички нишки, по които животът би могъл да се свърже с него.

филип лхамсурен, „прегръдката на амазония“

Днешният човек има ли място в дивата природа?

Хората сами трябва да поискат да уважават природата. Трябва да се образоваме как да живеем простичко, как да живеем в природата, до там стигнахме. Въпрос на лична дисциплина е. Няма какво да се чакат правителства да правят закони. Всичко зависи от хората. На мен ми е ясно, че каквото и да правя, много малък процент ще предприемат някакви действия, но го правя, независимо това.

Основни теми в книгата ти са самотата и свободата. Как са свързани?

Свободата е най-голямото богатство. Да направиш това, което чувстваш, че си ти. А самотата е избор. Идва от вътрешната потребност, от това какъв тип човек си. Аз имам нужда да бъда сам, така функционирам, така съм израснал. В тези експедиции е много важно да се откъсна от всичко друго, защото трябва да се концентрирам в тази среда, да имам взаимодействие с нея. Но после ми е ясно, че ще се върна при семейството си, при приятелите си, при този живот. Просто ги събирам,  слагам си ги в едно маншонче и си го прибирам дълбоко в себе си. То ме топли и ми дава сила.

Разделяш живота си на две?

Абсолютно. Не забравям, не отхвърлям, но ако твърде много мисля за хората, които оставям, стават грешки и умираш. А ти не искаш да наградиш близките си с такава негативна награда, нали?

А когато си при близките си, прибираш ли експедициите си да те топлят?

Когато съм тук живея друг живот, абсолютно нормален. Имам нужда да съм и от тази страна. Тук имам други предизвикателства и влизам в тези правила. Като си имам свой собствен възглед как да правя нещата. Но качествата ми и нещата, които прилагам в експедициите до голяма степен не работят в обществото. Не ги използвам срещу хората. Когато си естествен, такъв какъвто си, хората не разбират за какво става въпрос. Нормално е, защото имат друг опит.

Аз, например, живея в лишения и в ежедневния си живот. Не разхищавам, не обичам да притежавам вещи. И тази семплост ми помага в живота да съм абсолютно спокоен. И тук, като там, живея с мисълта, че утре може да ми е последният ден. С тази нагласа се събуждам всеки ден. Нищо, че тук, в града, било тъпо и скучно. Ако го сравниш с една експедиция в Амазония – да. Но всъщност не е. Щом си тук трябва да си благодарен, че си тук и си жив. Да се отдадеш на обикновеното. Всъщност за мен всичко е необикновено щом е свързано с това да си жив, здрав и никой да не те води за носа.

И като се заговорихме за града – Амазонската или градската джунгла е по-опасна?

Няма по́. И двете са по някакъв начин страшни и двете са по някакъв начин любовни и хубави. И тук ще се оправя и там ще се оправя. Въпросът е, че аз предпочитам онова страшно. Предпочитам да любя дивата природа и да умра в нея, отколкото в града. Натам ми е погледът и сърцето, но живея и се радвам и на мирния живот. И така трябва да бъде.

Човек не трябва да е недоволен, да иска да прави постоянно експедиции, защото ,когато дърпаш дявола за опашката, животът ти става много кратък, а егото – твърде голямо, и отблъскваш хората около теб.

Какво е мнението ти за религията след като в книгата разказваш, че страстта ти е да търсиш онази част от човешката природа преди догмите и религиите? И къде точно е мястото на Бог?

Ние хората вменяваме на природата и на небесните тела някакви въображаеми образи и божества. Дали сме човешки израз и лице на природата. Така е дошла религията. Аз вярвам, че коренът й е в природата. Това е един богат източник, от който ние произлизаме и наистина може да се нарече Бог. Оттам нататък религиите и правилата са направени от хора за хора.

Индианците в Амазония, например, не се хранят, когато рибите се захайверят. Гладуват. Разделят се на групи, за да оцелеят. В тези райони няма достатъчно храна по време на захайверването, защото реките тогава вдигат водите си. Мъжете оставят жените с малкото примитивно земеделие, а те отиват за няколко месеца в горите и ловуват, за да оцелеят. Като настъпи плодородието, връщат се и се събират. Голяма радост е, че са заедно, любят се, правят се нови деца. Естествен процес! Толкова елементарно, просто и чисто. Това е да следваш вярата и естествените процеси.

Желанието да изпитваш себе си, да се потрудиш, без нищо да е гарантирано в замяна. Тази осъзната несигурност е богата на знание. Само така експедицията може да се преобразува от една поставена цел в полезно приключение. Приключение на духа…Не ме вълнува постижението, дълбоко ценя осъзнатото преживяване.

филип лхамсурен, „прегръдката на амазония“

Истинското знание идва, когато се подложиш на онези условия. Знание без лишения няма. Пионерите – етнолози и учени, които са били отдадени на изследването на природата и древните култури, това са хората, които ме вдъхновяват, защото точно там има толкова много да се научи. Мен не ме вдъхновяват хора, които са изкачили осемхилядници. Браво, разбирам го, но аз търся знанието.

В търсенето ти на знание, между първата и втората експедиция в Амазония, ти сменяш и тактиката, и важни части от оборудването, с което изменяш първоначалния си принцип да се движиш само с природни средства. Какво коства да промениш убежденията си?

За да направиш нещо се учиш в движение. И ако не става, трябва да си достатъчно гъвкав да промениш правилата, които сам си създал. Трябва да си винаги готов да се променяш, да кажеш, че си сгрешил пред себе си и да продължиш. Да, за мен е по-добре да използвам изцяло природата сечива и лодка, но нямам още това умение. Не ми е трудно да си призная грешките. Преспивам го и след няколко дни, месец, два или повече, обръщам посоката и работя  в нея.

Какво място сред преживяванията ти заема мисията в Амазония?

До момента беше най-трудната. Планирам по-трудни. Но имайки предвид, че тази мисия беше в разцвета на моя живот и мислена от години, бих казал, че е един екватор, средата на живота ми. Амазония е свързана не само със самата експедиция, но и с нещата, които ми се случиха в живота – срещите с хората, връзките и т.н. След „Екватора на моя живот“, планирам тръгване към „севера“…. или „юга“… Ще е на много студено. За сега плановете ми се забавят, не само заради COVID, а и от причини в битов план – искам да реализирам някакви неща, защото прекалено ме няма. Искам да отдам енергията си тук.

Пък и имам такава философия, че, когато човек има праг на късмета и когато твърде многo рискуваш, както аз в Амазония, може да късметът да те напусне и дори в банята да паднеш и умреш. Трябва да се успокоиш и да живееш този, нормалния живот, да си благодарен. Тогава ти се „накъсметва“ времето, а после тръгваш и правиш нещо голямо. Трябва да живееш с върха на вълната и с дълбочината на вълната, с удара й в скалата и нейното оттегляне. И по този начин имаш шанса да живееш пълноценен живот.

Какво си донесе от Амазония?

Прегръдката й. Понякога в делничния ден, когато се замисля или ми остане свободно време, или пък като си лягам, усещам тази лепкава влага как ме прегръща и ми става хубаво. Все едно бебе е захапало майчината гръд. Това ме вдъхновява.

*Филип Лхамсурен има още две книги: „Забравените пътища: От Родопите до Памир“ и „Душата на човека“.