„Разказът е най-българският жанр“. Така казва Александър Шпатов, един от младите автори, които избраха да се развиват в тази литературна форма. Освен това, последното му начинание е съставянето на сборника „Първите 20“ на издателство „Сиела“, с 20 разказа от 20 съвременни наши автори, написани в последните 20 години, т.е. в първите 20 години от новия Милениум.
Деян Енев, Георги Господинов, Здравка Евтимова, Михаил Вешим, Калин Терзийски, Елена Алексиева, Васил Георгиев, Радослав Парушев, Богдан Русев, Ангел Игов, Йорданка Белева, Оля Стоянова, Захари Карабашлиев, Александър Шпатов, Кристин Димитрова, Людмил Станев, Иво Иванов, Мирослав Пенков, Петър Делчев се събират между кориците с „най-разпознаваемите“ си произведения, както ги определя съставителят.
ЗА ТЕКСТА В КОНТЕКСТ
„Идеята беше всеки автор да бъде представен с един от най-емблематичните му разкази, който е бил важен за контекста на българската литература. Това не са най-добрите им разкази, дори може би имам по-любими техни, но тези са най-разпознаваемите“, описва ги Шпатов. И е точно така. Колко шум се вдигна с „Кръв от къртица“ около Здравка Евтимова, колко дискусии само породи „Тоя от Продиджи“ на Радослав Парушев. А „Сляпата Вайша“? Та, тя стигна на един лакът разстояние от „Оскарите“.
„Първите 20“ обаче не е антология, нито пък е класация на най-добрите разкази. Това е сборник – отговор на липсата ни на време за литература. Тук вече нямаш оправдание, защото за десетте си свободни минути можеш да изчетеш произведение от началото до края. Може би точно разказът е отговорът на забързания живот?
КАКВО СИ ГОВОРЯТ РАЗКАЗИТЕ?
Но как се събират само 20 разказа? Как избираш един пред друг? Как пресяваш кой да се отпечата на хартията? Изглежда непосилна работа. Като ориентир Александър Шпатов използва освен популярността на разказите и важността им за контекста, и още един, трети критерии – по какъв начин си говорят един с друг. „Например Захари Карабалиев беше важно да даде на контекста емигрантския поглед. Логично е да включа неговата „Кратка история за самолета“, но тя е писана за България. Затова избрах друг негов разказ, който в същото време ми е и много любим – „Томато“. Пък и тонът му е ведър тон, а като цяло ми се искаше книгата да не е прекалено тежка. Макар че
има разкази, които спокойно могат да те разплачат, но има и такива, които могат да те разсмеят искрено
обясни ни Шпатов.
Всеки от тях обаче е резонирал по някакъв начин в обществото ни, или пък се е отразил, а може сам той да е отражение. Факт – за всеки разказ в тази книга се е говорило много, обсъждало се е по телевизии, вестници и най-вече – в социалните медии. Точно такъв пример е „Внукът на човекоядката“ на Йорданка Белева – разказ вписал се във времето. „Кедар“ е един прекрасен сборник на Дана Белева. От него всичките разкази са хубави, но аз избрах точно този, защото е екранизиран. Покрай една прожекция, която бяха направили в училище, стана голям скандал, разгневени родители, репортажи по телевизията. Стана буря в чаша вода“, припомня Александър Шпатов. Всъщност за всеки свой избор той има чудесна обосновка.
ПЪРВИЯТ, ПОСЛЕДНИЯТ И РАЗКАЗИТЕ МЕЖДУ ТЯХ
Още преди да седне да подбира 20-те е решил да започне с Деян Енев. „Вярвам, че той е майстор на разказа и е един от най-ярките съвременни автори“, казва съставителя. Пък и книгата излиза точно преди Коледа. Какво по-подходящо време за публикуването на страхотния „Солено и сладко“, казва Шпатов. Или пък разказа „Читателска група 31“ на Елена Алексиева и погледа към гледната точна на читателя, предхождан от две произведения за терзанията на писателите. Наредил ги е малко като новинарска емисия – тематично, следващи един в друг, да си говорят, както самия Шпатов казва, и през много смях отбелязва, “че накрая и малко спорт съм сложил“.
Финалът. Той е важен също толкова, колкото и началото. Затова точката на „Първите 20“ слага Мирослав Пенков. „Не знам колко е известен на масовата читателска публика, но той е може би един от най-големите ни пробиви в света в този жанр, защото е получил международно признание. Включих разказа „Как купихме Ленин“, който всъщност му открива този път след като е селектиран в антологията „Най-добрите американски разкази 2008“, допълва съставителят.
ДЕКАМЕРОН 2020
И въпреки всичко бройката 20 е ужасно ограничаваща, признава Шпатов. Извън страниците остават още толкова добри автори и разкази. Тук е мястото да разкажем накратко откъде идва идеята за сборника. През април тази година, Александър Шпатов и Сдружение за градски читални, на което е председател, решават да създадат онлайн платформата „Декамерон 2020“ със 100 български разказа на съвременни автори, които да се четат безплатно по време на пандемията. Не след дълго идва предложение от издателство „Сиела“ проектът да се прехвърли на хартия, а Шпатов логично става съставител. До тук лесното. Но след това се налага от 100 да сведе разказите до 20.
„В един момент обаче книгата трябва да бъде завършена. Каквито и съмнения да има човек сроковете работят вместо теб“, усмихва се той и пак повтаря, че не най-добрите, а най-популярните намират място между кориците. „В крайна сметка колкото текстът, толкова и контекстът е важен за литературата. Без контекст един текст не може да има стойност. Така че, по един или друг начин един, като стане популярен разказът придобива стойност, защото е допринесъл за контекстът“, обяснява Шпатов.
Един негов разказ също влиза в сборника. „Принцеси от Славейков“. Признава, че се чувства неудобно да съвместява две роли. Затова е и безкрайно лаконичен, когато говорим за работата му на писател, конкретно в този том. Простичко обяснява – „Това е най-популярният ми разказ“. Оказва се – не и най-любимият. Всъщност неговият фаворит е разказ, който е написал на 17 след като си измисля „най-безумната история на света откъде идва Зрънчото“. Разказът се казва „Относно Зрънчо и Вселената“ и той твърди, че освен него никой друг не го харесва.
ИНФЛАЦИЯ В ЖАНРА
Факт обаче е, че да пишеш разкази днес е мъчна задача. Защо? „Има много инфлация в този жанр. С писане на разкази започват всички курсове за творческо писане. Страшно много хора пишат разкази. Затова и читателите подхождат с по-голямо недоверие, което личи и в интереса – много хора не четат разкази. Специално за България има и още нещо – липсва място в медиите, където човек може да прочете хубави разкази. Това дойде от общия разпад на хартиените медии. Едно от първите неща, от които вестници и списанията започнаха да си спестяват е рубриката с разкази, защото изисква много ресурс и много по-специално внимание. Всъщност сега, човек ако иска да открие нов автор трябва да се рови из Фейсбук профилите на знайни и незнайни хора. Накрая авторите се затваряме в един балон от почитатели, но не можем да излезеш от него и това е голям проблем“, описва ситуацията писателят.
