Да изкатериш живота – „Стръмнина“ на Никос Казандзакис

Никос Казандзакис - Стръмнина Copyright: Licata.bg

В средата на 40-те години на миналия век, в Англия, веднага след като написва „Алексис Зорбас“, Никос Казандзакис посвещава времето си на творба, която до 2009 г. остава „неоткрита“, а до 2018 г. неразчетена и неизучена в детайли. Това е романът „Стръмнина“, един вик на гръцкия писател, чиято съдба е била 70 години да не бъде чут.

Само преди дни „Стръмнина“ направи своята премиера в България с логото на издателство „Ентусиаст“, цели шест месеца преди излизането си в родината на писателя – Гърция. Подвигът да бъде преведен този роман, е поверен на Николай Костов, а корицата е много повече от корица. Дело на Яна Аргиропулос, тя е метафорична препратка към основното търсене на Казандзакис във всеки негов текст – свободата.

(Прочети още: Голямата любов на Никос Казандзакис – красивата Елeни

Всеки, посветил време дори на една книга на Казандзакис, е напълно наясно, че между кориците няма да открие само роман, красив език и поглъщаща история. Дори и да търси само това, читателят неминуемо ще се сблъска челно и с философа Казандзакис. „Стръмнина“ го открива по средата на търсенията му, започнали с „Аскетика“ и завършил с „Рапорт пред Ел Греко“.

Митът за Сизиф

За Казандзакис пътят на човека е все нагоре. Да бута камъка си към върха, по стръмното. И точно този вътрешен път, който се вие из човешката душа в нейните остри завои и вечна колебливост, дава име и посока на „Стръмнина“.

„- Как да обичаме Бога, отче?

– Като обичаме хората.

– А как да обичаме хората?

– Като се опитваме да ги вкараме в правия път.

– Кой е правият път, отче?

– Стръмният, чедо, стръмният!“

Никос Казандзакис, „Капитан Михалис“ 1953 г.

Главният персонаж Козмас, е писател и не е трудно в него да се открие самият Казандзакис. Написана в Англия, книгата проследява пътя на героя именно до Острова, където той търси отговор на разпадащия се след Втората световна война свят. Но и отговор на разрушените устои на неговата лична вселена, разкъсвана между свирепата критска душа, наследена от бащата, и нежността, към която се стреми и иска да прелее от майката.

„Разказваше ѝ за Крит, страховития, любим остров, за баща си халата, за майка си, светата великомъченица… За борбата, която бушуваше в него, между тези две противостоящи сили, за варварството и нежността, и за това, че от години водеше битка за превъзмогване в себе си си бащината тъма и да я пресъществи в светлина, да вдъхне сила на неосъществената майчина нежност.“

Във всеки ред, във всяка глава се води битка. Първоначално, тя е съвсем реална – Втората световна война и спомените за критски въстания. Постепенно обаче реалните военни действия преминават в най-голямата възможна война за човека – тази вътре в него в търсене на смисъл. И животът се превръща в „стръмнина“, която трябва да изкатери. Сам. А по пътя трябва да направи важните избори – между съществуването и живеене, между устоите на традицията и мечтания, нов, по-добър свят, но най-вече – между разума и душата. Точно тази, последната битка разгръщат до лудост търсенето на твореца Козмас и на неговия създател Казандзакис.

„Умът на днешният човек се е развил много по-бързо, много по-скоростно от неговата душа. Умът му е овладял космогонични сили и ги е поставил на разположение на днешния човек, който все още не е стигнал до такава морална зрялост, че да използва тези сили за благото на света. Днес съществува дефицит на равновесие, дисхармония между интелектуалното и моралното развитие на човека.“

„От Ада трябва да започне онзи, който иска да стигне до Рая.“

„Има един копнеж в гърдите на човека, който никоя сила на злото не може да задуши – стремлението да се издигнем над животинските инстинкти, да победим материята, тоест, робството, и да станем свободни. Този вик на свободата е безсмъртието, което простосмъртният човек носи в себе си.“

Никос Казандзакис - Стръмнина Copyright: Licata.bg

Посткомунистическото ВЕРУЮ

Комунистическата доктрина винаги е била част от личните вярвания на Казандзакис. Или поне докато писателят не отива в Москва, където опитът му от първо лице стабилно разклаща устоите й. Точно затова постоянно прокрадващите се комунистически идеи в „Стръмнина“ се борят с реалистичния поглед, с които писателят гледа на недъзите на тази доктрина. Това е и причината Козмас да иска да напише своя собствена идеология, която нарича „Посткомунистическото ВЕРУЮ“.

„Стръмнина“ завършва така: Козмас взе червен молив и написа върху нова тетрадка с големи главни букви „АСКЕТИКА“ и започна спокойно да преписва на чисто своя блян. Препратката към един от най-философските трудове на Казандзакис – „Аскетика“ от 1927 г., е повече от явна. Още в уводната си бележка към първото издание на този ранен негов труд гъркът пише: „Нека тази Аскетика бъде смятана за първия лирически опит, за първия вик на посткомунистическото ВЕРУЮ“. Още в „Аскетика“ той чертае и двата възможни пътя пред всеки човек – а) нагорнището — към творчество, към живот, към безсмъртие; б) надолнището — към разложение, към материя, към смърт“. Точно тази борба все още стои на дневен ред, 30 години по-късно, и в „Стръмнина“… а и до края на земния път на Казандзакис, който непременно я закодира във всяка своя творба.

И любовта е борба

Тази борба между душа и разум, между материя и творчество, разделя дори любовта в „Стръмнина“. Но за разлика от социалната система, за която Казандзакис е подредил в главата си нов ред, ново верую, за любовта той и героят му Козмас нямат правилен отговор. Те се лутат между традицията, в която единствено важното е да се продължи рода, и възвишената любов, от която се очаква не материален израз, а духовно безсмъртие.

„Козмас се връщаше вкъщи, хващаше ръката на жена си и усещаше как разумът му се разнежва, и животът става много прост, и цялата вечност се побираше в един малък миг; в мига, в който държиш ръката на човека, когото обичаш, и я усещаш все още топла, жива, да пърха в шепите ти. И си казваш: „Така е ставало от памтивека, така ще става винаги, този миг е вечността“.

Ето това усещане за вечност, за отговора на търсеното безсмъртие се противопоставя на повика на кръвта, който Козмас изпитва със същата сила:

„Те (гроздоберачките) са силни, закръглени, недокоснати от червея, който яде нас, другите, два-три постоянни инстинкта, но здрави, сигурно ги тласкат непогрешимо към правия път: ядене, любов, деца. Работят, за да се хранят, и ядат, за да напъпят, да се омъжат и да родят. (…) Това е съвършения кръговрат, зная това, но на мен ми се струва като примка и се задушавам.“

Елени и Никос Казандзакис в Гърция. Снимка: kazantzakispublications.org
Елени и Никос Казандзакис в Гърция
Снимка: kazantzakispublications.org

Ницше, Шоу и Шекспир

В „Стръмнина“ писателят недвусмислено демонстрира ницшеанските си възгледи във философията както и космополитното си познание за европейската литература. Казандзакис умело вплита в сюжета личното си познанство с Бърнард Шоу и задълбоченото си познание и анализ на творчеството на Шекспир. Има само едно непревземаемо убежище: след като е преживял този така наречен стабилен свят и тази така наречена сигурна реалност, е стигнал наранен до единственото убежище на човека: мечтата“, казва Козмас по отношение на Шекспир.

Животът на писателя в Англия му служи повече от добре за фотографски точното описание на Лондон, както и на „черните“ градове – Бирмингам и Манчестър, за противопоставянето на селския живот – тучните, английско зелени поля и селяни с черни от работа ръце, на лъскавото съществуване в столицата с огромната катедрала, операта с напарфюмираните дами и интелектуалния, но бездуховен елит от творци. Козмас не може да намери място между тях, нито може да бъде разбран.

„Винаги съм чувствал и аз думата като концентрирана сила, каквато, казват днес мъдреците, била материята, а не мъртва маса с огромни съпротивителни сили, които са толкова балансирани, че изглеждат сякаш обездвижени. Такива са и думите. Който чете някакъв текст, ако иска да го усети, едно нещо само трябва да направи: да отмахне кората, твърдата и меката обвивка от всяка дума и да остави нейният смисъл да избухне в сърцето му. Цялото изкуство на твореца е магически да нагнети в буквите от азбуката човешка същност, а цялото умение на читателя е да отвори тези магически капани и да освободи тяхното пламенно и най-сладостно съдържание. Аз съм убеден в това, Ноеми: който може добре да управлява думата, може да спаси света.“

Пророчествата

Не на последно място, като че ли „Стръмнина“ е открита и се появява в точното време, когато светът има абсолютна необходимост от нея. А текстовете на някои от писмата на Козмас до жена му Ноеми, като че са писани днес и се отнасят за бушуващия сега военен конфликт в света. Защото войната е война и тя няма друго лице, нито може да има друго измерение, без значение в коя година и между кои държави се води. Изходът и последствията от нея винаги са едни и същи, защото войните се водят не между нации, а между хора.

„Защото да гледаш с непомътен поглед – избистрено и от омраза, и от любов – днешната световна реалност, да признаваш добродетелите и едновременно с това безчестието, светлината и мъката, които тук, на земята, са част от всяко живо същество, било то човек, или идея, с една дума да бъдеш свободен, се превръща във все по-опасен духовен подвиг. В днешния решаващ исторически момент, в който двата свята като вълци са се сръфали с такава съдбовна неизбежност, това да бъдеш свободен, се смята за подозрително или опасно. За подозрително се смята днес лишеното от вероломство разсъждение. Под исторически натиск умът забравя за самостоятелното теоретично функциониране, което притежава, и той е мобилизиран в услуга на съвременната належаща потребност. А тя е да пропагандира един от двата големи съперничещи лозунга и да вкарва в един строй – изобретявайки убийствени оръжия и смъртоносни газове – средства, за да бъде ликвидиран противникът брат, другар и приятел.“

Писмо от Козмас до Ноеми на път за Англия, „Стръмнина“ Никос Казандзакис

Четете още по темата