Мъдростта на смъртта в „Черна светлина“ на Галин Никифоров

Галин Никифоров Черна светлина

Влюбих се в книгите на Галин Никифоров още с първата, която ми попадна – „Добро момче“. Нищо и никакъв малък роман с класически сюжет за герой, заседнал в асансьор. Но как само умее да облича в думи душата на самотника, на аутсайдера, на нереализирания универсален човек този писател! Да предава уж простичко и непретенциозно онези гранични състояния на съмнение в собственото си аз (в каквито всеки човек изпада поне веднъж в живота си). От тогава поглъщам жадно всяка книга на Галин Никифоров. Пет години след последния му роман „Тяло под роклята“, който чака екранизация, излезе новата му книга „Черна светлина“ (издателство Сиела). На пазара е буквално от седмица, а аз не я прочетох на един дъх, направо я вдишах.

СЮЖЕТЪТ

Главният герой се казва Антон Теллалов. Мъж на средна възраст, канара човек, с дълга коса и имидж на рокер, но всъщност журналист на свободна практика. Или поне в първите няколко страници на романа. Животът му се преобръща за секунда, когато губи сина си в катастрофа, в която той е един от шофьорите.

Три години по-късно с писането пътищата им са се разделили, думите бягат все по-далеко от Тони, а той вече работи в стриптийз бар и единственото, което го държи жив е желанието за мъст. Или както той го формулира – търсене на справедливост. И тук започва психологическата криволица, която е толкова пищна и завъртяна, че движи сюжета на романа на фона на непроменимите и бездействени картини на ежедневието.

Действието следва хронологията на събитията със само две, но много важни, ретроспекции. Едната идва в средата на романа, където Галин Никифоров отделя цяла глава, за да разкаже живота на антагониста в сюжета. А втората е на самия финал. Тя е като премигване от блиц прожектор, кратка, но развързва целия сюжет. Единствено благодарение на нея, авторът може да сложи финалната точка. Да си отдъхне, че е предал недвусмислено посланието си.

Стегнатият стил на писане на автора се уплътнява допълнително от великолепни препратки към биографиите на известни художници, на места се преплитат кино и музикални класики.

Галин Никифоров
Галин Никифоров

ПРОНИКВАНЕ В СТЕРЕОТИПИТЕ

Героите му отново са твърде стереотипни – едър мачо с дълбока душа, стриптизьорка с интелект, красив, млад и богат антагонист с тъмно минало и извратен личен живот, подкупна съдийка… И до средата на романа влизат в стереотипни и предсказуеми съприкосновения. Истински ценното умение на Галин Никифоров обаче е да копае в най-дълбоките душевни пластове. Онези, които всеки притежава, но рядко дори сам със себе си влиза в тях и осмисля. Авторът смело излага на показ тъмното дори в добрите хора – тяхната ярост, отчаяние, желание за мъст, нелогичност, неразсъдливост, първичност, грешни решения. Работата му със стереотипни герои и ситуации (не само в този роман) прави тази задача още по трудна и фина, но доближава сюжета максимално до читателя. Прави здрава връзка с него и емоционалната динамика между страниците се пренася в емоционална динамика на мълчаливото разлистване на всяка следваща глава, без да успееш да спреш дори посред нощ.

Внимание заслужават три много интересни второстепенни героя, които се появяват по-късно в „Черна светлина“ – сляпо момче; ексцентрична майка, изгубила дъщеря си и бременната бивша съпруга. Действието постепенно градира във все по-интересни и неочаквани сюжетни решения, които връщат Антон Теллалов към словото, първо – по принуда, а на края – от лична необходимост. Всъщност отношенията между Теллалов и писането са ключ към въздушните течения във вътрешния климат на главния героя. Затова и всяка глава започва с кратък откъс от личния блог на Антон, от файловете „Лични мисли“ в компютъра му или от стари негови статии.

ЧЕРНАТА СВЕТЛИНА

Именно един такъв откъс дава отговор на въпроса, защо Галин Никифоров е кръстил романа си „Черна светлина“.

„Винаги съм харесвал израза „черна светлина“ не само защото е привиден оксиморон, нито защото е онази загадъчна част от спектъра, която трепти в невидимото. Става дума за друго пристрастие и друг смисъл… Става дума за това, че за мен черната светлина е най-добрата метафора на човешката душа, която си представям като едно меко черно кълбо, чийто дълбини просветват едва-едва. Защото в нея има и Мрак, и Светлина.“

Заради един друг откъс и самия финал на книгата обаче, в моето подсъзнание „Черна светлина“ ще има и едно второ заглавие – простичкото „Съдба“. Ето защо:

„За Пушкин винаги най-важни са били безсмъртието и съдбата. Най-сложните криптограми, използвани от секретните служби, са правени на базата именно на неговите произведения. Въпросът на входящ тест на ЦРУ при подбора на кандидати за шпиони на територията на Русия бил следният: „Сибир. Транссибирската железопътна магистрала. Едновременно от двете страни един срещу друг тръгват два влака. И никога не се срещат. Защо?“ Верният отговор е: Съдба.“

Убедена съм, че тази книга може да се прочете по два начина единствено в зависимост дали читателят е родител или не. Тези два начина дават тотално различен поглед и изводи. Ако си родител, на моменти „Черна светлина“ те задушава, като потопен под вода си и достигаш до онова състояние, в което на давещият се му става ясно, че наоколо няма кислород и това няма да се промени. Смирява те с болката си. Отрезвява те с осъзнатото съществуване на ненакърнимата любов и мъдростта на смъртта.  Тази книга не е за бащинството, тя е за родителството.

Четете още по темата