„Гризачи“ е дебютният сборник с 18 разказа на актьора, режисьор и сценарист Валери Йорданов (издателство Колибри). Има книги, които искам да чета, разпределени на порции във времето, защото ми дават малко бягство от ежедневието. Още щом прочетох първия разказ в „Гризачи“ – „Това остана…“, знаех, че сборникът е точно от тези книги. Исках да си подарявам по един разказ всеки ден, за да успокоя ускореното си от препускане дишане, да се озова на друго място, в друго време, с друг морал.
Сурови, мъжки изповеди са тези истории. В тях нежността не е към жената, а към непроменимата земя, природа, животни. Пренасят в отдавна изместените от интересите ни места като селото, планината, в нивата или край реката. Места, които сме забравили като арена за действие, щом сме затворили последния си учебник по литература с творбите на Йовков, Елин Пелин. Места, от които блика истински живот. Затова и докато ги четеш, някак те стяга под лъжичката и те кара да си спомниш кога за последно си отиде на село, да съжалиш, че не знаеш как да въртиш мотиката, как да използваш ръцете си, за да сътвориш деня си.
Всеки от разказите е историята на близък до Валери Йорданов човек и роднина. Това са снимки от миналото на неговите прадядовци, дядовци, баща, чичо, дори негови собствени спомени. И всички те са пълни със силни индивидуалности, с герои с голям характер, воля и пълни с любов, най-често неизказана. По страниците, един през друг се редуват ту разказ от дядо, ти от внуче. Преплитат се световете на онези, дълго живелите мъдреци и на другите, едва видели ъгълчето на истинския живот. Така се сплитат, че чак се допълват и заличават всяка илюзорна граница за възраст – децата стават най-големите мъдреци, а старците съжаляват за грешките на суетата си.
За втори път детето ми подсказваше колко сбъркано съм я карал в тоя живот. Дете ми го показа. Винаги съм мислел, че знам много. Че разбирам от всичко и съм най-големият мъж в селото. Сега усетих, че всички останали мъже в нашето село са си мислели същото – за себе си. Че всички ние сме деца, които се мислят за зрели, пораснали и силни, защото са научили най-вредния урок – да се криеш и да се пестиш. Да не показваш, когато сърцето ти е слабо и иска да бъде обичано. И да си умреш бързо и тихо, все едно че не си живял. Както и направих по-после.
От разказа „Джони“
В челен сблъсък влизат градът и селото/природата, а с тях – новият морал се възправя срещу традициите, срещу знанието и вярването на поколенията преди нас, с простичките им цели за насъщния, за покрива над главата, за стремежа да си полезен на всички околни и суровата любов към всяка жива твар. Сложните графици, задръствания, технологии избледняват като сутрешна мъгла пред простичкия селски живот, който върви без много правила.
Погледна към дерето, погледна ме пак уморено и се усмихна. – Ти що се плашиш толкоз бе, сине? В града си се плаши колкото щеш, тука хора нема… Дишай.“ Обърна се и тръгна по пътя надолу с твърда крачка и пушка на рамо. Изчезна в мрака и на мен пак ми стана страшно, че… ги изгубихме, изчезнаха такива хора. А ний се разхождаме шумно и важно и се“ плашим от силуетите“. И се движим със страх от тъмното – в свински тръс и вестник под мишница.
От разказа „Бел маж“
А езикът на Валери Йорданов е един хубав и пъстър, оцветен с диалекти, с позабравени думички, със задевки като от седенките. Толкова подходящ за тези разкази, които търкалят колелото ни назад към миналото, към всичко онова, за което днес, вървейки по градските тротоари с плочки, твърдим че се гордеем, а отдавна сме забравили или изобщо не сме познавали.
И въпреки, че мъжете на Валери Йорданов често повтарят „Мъжете не плачат“, също толкова често те са заровили лице в ръцете си под тежестта на мъжките сълзи. С все уж мъжки теми, като войната, казармата, лова, родината, строежа на дом, развода, отнетите деца, себедоказването, измяната, вината, възмъжаването, авторът като че чупи твърдата черупка на орех, за да покаже мекотата, скрита наистина много дълбоко в българския мъж от едно време. В онзи с железните принципи и желязната дума, който така и никога не споделя направо душата си и умира с недоизказаното в нея, който показва с действия, а на думи е пестелив. Така пестелив е и Валери Йорданов. Историите, които е събрал са кратки, и предварително разсъблечени от всякакви украшения, протяжни определения. Те са сурови като героите му. Но и с малкото са способни да накарат читателя да „рисува“ цял един свят с цветове, миризми и мелодии, докато чете.