„Докато музиката свиреше“ … нацистите пълнеха газовите камери

Докато музиката свиреше

„Докато музиката свиреше“ на американския писател Натаниъл Ланде е роман, за едно от нещата, които човечеството не бива да забравя, за да не изпада в самозаблуди за собствената си природа. „Докато музиката свиреше“ е поредната история за ужаса, които само хората биха могли да създадат – концентрационните лагери във Втората световна война. Това, което го отличава от стотиците книги по тази тема е гледната му точка.

Книгата дебютира в българските книжарници съвсем скоро от издателство „Кръг“. Преводът е на Майре Буюклиева, а корицата е дело на художничката Таня Минчева.

ДЕЦАТА РАЗКАЗВАТ

Разказът тече от първо лице, а разказвачът е 12-годишният Макс Мюлер – германец, акордьор на пиана и син на диригента Виктор Мюлер (или както детето му го нарича – Попи). Когато погледнеш войната през очите на дете, тя е дори още по-нелогична, ненужна и жестока.

Музиката – тя е другият главен герой в този роман. Макс е заобиколен от музика, не само в семейството си. Всички герои са обвързани с нея, та дори и самият Хитлер, абсолютен поклонник на Вагнер. И от история за концлагерите, неусетно „Докато музиката свиреше“ се превръща в роман за шеметния живот на една детска опера – „Брундибар“ от Ханс Краса (също герой в романа). „Късметлии сме, че си имаме музиката, нали? Всяка песен създава история и може да те отведе на нови места. Може да те върне на познато място – топло и сигурно. Винаги можеш да разчиташ на нея“, както казва самият Макс. Музиката е убежище от ужаса.

Reload festival 08 и 09 юли - Арена София - Колодрума

Действието спазва стриктна времева хронология, която се ограничава между началото и края на Втората световна война. Кратките глави и липсата на какъвто и да е опит да се затрудни читателя в следенето на случващото се, правят входът към посланията на Натаниъл Ланде широк, направо параден, през който може да премине и най-разсеяният читател.

Reload festival 08 и 09 юли - Арена София - Колодрума

ДУМИТЕ – ОЩЕ ЕДИН ГЛАВЕН ГЕРОЙ

Освен от музика, германецът Макс е заобиколен и от приятелите си евреи. Всичките до един. Дори момичето, което обича – Софи, също е еврейка. Третият му спътник са думите. Започва да ги използва в дневниците си, в които се опитва да документира всичко, като истински журналист. Приятелят му Давид списва вестника в училище, а после и този в лагера Терезин. Друга важна част от приближените му – Анна, е журналист в британския „Обзървър“. Думите са и в задния му джоб с томчето на Марк Твен,  което спасява живота му – „Мигновено разбрах, че винаги трябва да държа Марк Твен до себе си. Бях сигурен, че сме създадени един за друг“.

Едно дете израства и се превръща в мъж само за месеци под тежестта на войната и отговорностите, които са на плещите му. От уплашено хлапе, което побягва с все сили щом за пръв път вижда черния шлифер на Гестапо, Макс се превръща в изпечен колаборационист, информатор, който дори физически се изправя срещу същите черни шлифери.

Корицата е на художничката Таня Минчева

ИСТОРИЧЕСКИ ЛИЧНОСТИ

И докато Макс е художествена измислица, то съвсем не е така с голяма част от останалите. Ханс Краса, авторът на операта „Брундибар“, която и до днес се играе и пази паметта на случилото се в Терезин, влиза върху страниците на романа благодарение на невероятния си живот. Сред реалните личности преплели съдбите си в „Докато музиката свиреше“ са още – актьорът Курт Герон, равин Лео Бек, психологът Виктор Франкъл, композиторът Рафаел Шехтер – всички до един преминали през Терезин. Реално е и едно от чудовищата архитекти на т.нар. „окончателно решение“ на еврейския въпрос – Райхард Хайдрих.

Благодарение на всички тези плътни, реални хора, Натаниъл Ланде превръща романа си в жива картина, сменяща се с разлистването на страниците.  Изтезанията в Терезин определено оставят сгъстена емоция във всеки читател, разтрисат със жестокостта си и с опита на автора да извиси духа на лагеристите над всичко това. Но най-вече – с идеята, че това е лагер за даровити хора, на които до някъде са им спестени доста мъчения в сравнение с обикновените осъдени в Аушвиц.

МИНУСИ

Следвайки целта си да изведе музиката като способна да опази човешки живот,  Ланде като че ли е отказал да създаде плътни нацистки образи. Всички герои, прииждащи от висшия ешалон на Райха са като картонени макети със свастика, на които пише „ЗЛО“. Те нямат никаква странична емоция, всичко човешко в тях е ампутирано, до един. Така историята, която е толкова силна по еврейска линия, разхлабва хватката си, заради „черно-белия“ си поглед. Подходът е доста холивудски – дава директни отговори, не оставя място за въпросите, нито за самостоятелни изводи. Това може би е единственият голям минус – Ланде не е успял да излезе от западното клишето нито за германците, нито за евреите, задал е стойностите им още преди да започне да пише.

За щастие това не изтрива с гума достойнствата на „Докато музиката  свиреше“, а те са в нестандартната гледна точка, красивия език, стройната структура, плътните главни образи и философските изводи. Затова и избрах няколко цитата, впечатляваща и показателни примери за този роман.

ЦИТАТИ

ЗА МУЗИКАТА

„Улицата беше пълна с немски войници, които трошаха прозорци, биеха хората, а аз се скрих в някакъв вход и просто слушах музиката, без да искам да виждам какво се случва около мен с моя град. Няколко души поспряха, после тръгнаха по пътя си, продължиха да вършат каквото си вършеха, да вървят накъдето бяха тръгнали, но музикантът не спираше да свири. И това беше най-странното, той просто не спираше, макар няколко войници да се опитваха да го избутат. Музиката му обаче надделя и сякаш малко ги умилостиви след известно време, а аз забелязах сълзи в очите му. Аз също се разплаках, защото почувствах неговата мисия – някаква ужасяваща тъга, а едновременно с това необяснимо щастие, че е възможно, че би могло да се случи, че музиката може да продължи след всичко това. Щастието и тъгата като че бяха спътници, дори приятели. Макс, с думи и музика можем да променим нещата.“

Софи

„Давид хвана цигулката си и четиримата споделихме този миг, обединени в мъка, наясно до един, че музиката притежава перспектива, съзнание и разбиране за доброто и злото. Имаше свойството да лекува и да ни отведе на друго място.“

НАЦИСТИТЕ

„Той ми посочи някакъв мъж в черен шлифер с тефтерче в ръка. Някак изпъкваше сред останалите – човек без лице, скрит в сенките, но у него имаше нещо несъмнено опасно. Сякаш протестът беше цветен и само този човек беше черно-бял.“

„(б.а.Виктор Мюлер) раздели генералите в две категории – ниско и високи. Ниските, като Химлер и Гьобелс, бяха властолюбиви и по-агресивни и опасни, докато Гьоринг и Ромел, по-високите, изглеждаха спокойни“.

„Може би Терезин е бил ад още от самото начало, а аз не бях разбрал. Гледал съм истината избирателно. Исках сам да се сритам. Дали виждах само това, което ми се искаше? Думите на Давид за масовите убийства още кънтяха в ушите ми.“

Макс

ФИЛОСОФИЯ

„Ето това правехме ние – играехме тази игра на равновесие, оцелявахме, като забравяхме къде сме, дори за малко, а през останалото време се опитвахме да преценим кое е истина за нас самите и за заобикалящата ни действителност, да осъзнаем реалността на това къде се намираме и накъде сме се запътили.“

Макс

„Омразата е следствие от страха, а днес светът е изпълнен с боязън. Хората, които се боят, искат власт, за да успокоят собствените си страхове. Изпитват несигурност и съмнения, имат нужда от виновник.“

Равин Бек

„Но помни, че дори да не можеш да пишеш, все още можем да наблюдаваме и можем да си споделяме какво сме видели и какво мислим. Могат да ни спрат да публикуваме, но не могат да ни спрат да мислим.“

Давид

Изглежда, щастието не е да имаш задължително това, което искаш, а винаги да знаеш какво наистина имаш.

Макс към Софи

„Никой никога  не си отива наистина от живота, когато живее в спомена на други, а те продължаваха да живеят чрез мен, както аз щях да живея чрез тях. Софи, Попи, ханс – нямаше ги, но всички бяха оцелели, защото аз още бях жив. Ние бяхме оцелели. Ние бяхме създателите на музиката“.

Макс

ЗА АВТОРА

Натаниъл Ланде е журналист, писател, режисьор и продуцент. Работил е като изпълнителен продуцент на Си Би Ес и Ен Би Си и като творчески директор на медийния мастодонт „Тайм“, където се превръща в икона заради иновативните си въведения. Бил е директор на „Тайм Уърлд Нюз Сървис“ и на „Тайм-Лайф Филмс“, а с документалните си филми печели различни международни награди. Преподавал е журналистика в Университета на Северна Каролина. Автор е на дванайсет книги.

Четете още по темата