„Не е ли всеки човек и добър, и лош?“, попита Сесили.
В такива задъхани опити за отсяване на добро от лошо изтича сюжетът на „Бурята, създадена от нас“, като пясък през пръсти. А щом отвориш шепа, тя е празна. Оказва се невъзможно да отделиш едното от другото, защото „Не е ли всеки човек и добър, и лош?“…
„Бурята, създадена от нас“ е дебютният роман на Ванеса Чан, писател от малайзийски произход, който направи световната си премиера през изминалата седмица едновременно на 20 езика, включително на български. Затова, че вече съм я прочела, мога само да благодаря за предварителното копие на българските издатели „Сиела“.
Читателят винаги подхожда към дебютите с известна доза подозрение, често основателно. Но „Бурята“ е книга, която заслужава внимание. И то не само на онези, като мен, привлечени от историческите романи, а на всеки с вкус към добрата история, оставяща емоционални следи. Лично за мен плюс на българското издание е корицата на Фиделия Косева, която е значително по-добра от оригиналната. Преводът е на Надя Баева, създала чудесен български текст, който се лее и се чете с лекота.
Харизмата на жестокостта
Сюжетът на романа обхваща десет от най-смутните години в новата история на Малая (днес Малайзия) – от 1935 до 1945 г., периода преди и по време на Втората световна война. Британските колонизатори се сменят с японски, а свободата е нещо, за което местните дори не мислят. Разказът е фрагментиран, като е предаден от четири различни гледни точки – на Сесили, главната героиня, и на трите ѝ деца – Джужубе, Абел и Джасмин. Сесили е отегчена домакиня и докато съпругът ѝ Гордън се възхищава на британските колонизатори, тя искрено ги ненавижда. В живота им се появява японският генерал Фудживара, който се настанява в малкото им общество под самоличността на ведрия търговец Бингли Чан.
„Когато врагът прилича на теб, когато се разпознаваш в него, беше далеч по-лошо, защото човек виждаше като в огледалото мрака, таен у него самия.“
„Бурята, създадена от нас“
За мен Фудживара е най-впечатляващият и комплексен персонаж, съживен от Ванеса Чан. Психологически сложен, почти неразгадаем до самия край, действията му са решаващи и често нелогични. Поведението и реакциите му държат читателя в постоянно очакване да разкрие истината за него, а тя се изплъзва почти до самия край. Именно той взривява „мира“ не само в сърцето на главната героиня, не само в малкото ѝ семейство, но и в цялото им общество, като превръща Сесили в неочакван шпионин и жена, правеща избори, подтикната от физически страсти.
Не можеш да я заобичаш напълно
Въпреки че Втората световна война е период, за който са се изписали много исторически романи, мизансцена на „Бурята“ е малко познат – японската окупация на Малая. Това е и една от причините да харесам книгата – обичам, когато историческите романи ми носят нови знания, особено когато добрата история не пада в тяхна жертва.
Докато драматичните събития след японската окупация за разказани през погледа на Сесили и трите ѝ деца в различните глави, то ретроспекциите към втората половина на 30-те години, са привилегия единствено на главната героиня. Въпреки архетипното ѝ изграждане, стъпвайки върху образа на отегчена домакиня, Сесили се възправя пълнокръвна и по човешки на моменти слаба, в други – силна, един път – глуповата, а малко след това – с ум като бръснач. Не е лесно да я заобичаш, нито да оправдаеш постъпките ѝ, не може и да ѝ симпатизираш през цялото време, точно както самата тя казва „Не е ли човек и добър и лош?“. Но определено Сесили кара читателя да изпитва доста широка палитра от емоции, докато се разкрива пред него.
„Всички лъжи в крайна сметка се вдигат и изправят срещу сътворилите ги.“
„бурята, създадена от нас“
Ключът е в невинността
„Бурята, създадена от нас“ е книга за търсене на споделеност дори на фона на касапници и издевателства, донякъде за любовта, или по-скоро за последиците от нея, ще ми се да кажа, че е книга и за вината, но пределно се оказа история за невинността. Именно невинността ще сътвори този неочакван финал, който романа има. Книгата е и за невъзможния избор на страна в една война, защото няма добро и зло, когато умират хора. Във война, злото е навсякъде – и в своите, и в чуждите. Сюжетна линия, без която почти не съществува исторически роман. Няма еднозначни протагонисти в повествованието. Но все пак „Ние обичаме именно чрез помнене“, както пише в предговора Ванеса Чан. А за да помним, трябва да знаем.
Какво не ми достигна
Именно историческата обстановка и фактите около японската окупация на Малая не ми бяха достатъчни. Тежестта на разказа е пренесена почти изцяло върху личната история на героинята, а бих се радвала на малко повече факти за тази неособено популярна част от историята на Втората световна война.
Въпреки, че е отредила главна роля и на трите деца на Сесили, като през техния очи ставаме свидетели на част от сюжета, вътрешните светове на отвлечения и пратен в трудов лагер 15-годишен Абел и малката, невинна, 7-годишна Джасмин остават недоизказани. Ванеса Чан създава всички предпоставки за особено богата душевност на тези двама герои, за много добавена емоционална стойност, но вътрешните им промени, наложени от огромните сътресения, през които преминават, остават само маркирани.
Цялата книга обаче е конструирана и написана със завладяващ език. Историята е повече от интересна, важна и емоционална. А какво по-важно от това един автор да успее да те въведе в създадения от него свят и да те накара да мислиш в неговите реалности?!
