Когато музикалните биографии са ти страст и си прочел един вагон, започваш да ставаш „леко“ претенциозен. Естествено, че има огромно значение дали музикантът е писал сам мемоарите си или някой е решил да събира (официално или не) живота му между корици. Най-често първият вариант е прилична мотивация да посветиш свободното си време на въпросната книга, но не е изключено да попаднеш на издание, създадено само да допълни разнообразието на щанда за мърч на дадена банда. С големи очаквания, и заради това с не по-малка доза притеснение, подходих към мемоарите на главатаря на Motörhead Леми Килмистър. Той е един от любимите ми бунтари и доста ревностно се отнасям към неговата персона. Е, с облекчаващо „пфууу“ затворих задната корица два дни след като в ръцете ми попадна преиздадената му автобиография „По бялата линия“, от издателство Hybrid.
Искрен, оголен, с първичния език без задръжки на Леми Килмистър, влизащ директно и далеч от словестната логорея на повечето музиканти, които по природа с егоцентрици, това е текстът заключен между двете снимки на Килмистър, който сочи теб от предната корица, а на задната кротко позира с пороците си.
Силна музикална ръка
Разбира се, страница след страница, пред читателя се разгръща историята на една от най-мощните, дълголетни и продуктивни метъл групи Motörhead. Удивително е в какви подробности Леми си спомня всеки запис, концерт, албум и разговор около музиката на бандата. Не е тайна, че първото име за групата, на което се е спрял Килмистър е Bastard. Той лично обаче разказва, защо се е отказал от тази идея. Споделя и как, въпреки че не е искал да пее, в крайна сметка застава зад микрофона, защото „Но проблемът с това, разбира се, е, че ти се натриса шибан вокалист на главата!“ Десетки са любопитните истории около написването на големите песни на бандата и техните най-важни албуми (да не забравяме, че имат 23 студийни тави и 10 лайв албума за 40 години кариера). Няма как да не е отделено достойно място и на емблемата на групата “Ace of Spades”:
“В Ace of Spades имаше степ мотив – сещате се, онова тинг-танг-тангади. Винаги сме си представяли, че в този момент танцуваме степ. /…/ Честно казано, въпреки че Ace of Spades е добра песен, вече им се повръща от нея. Две десетилетия по-късно, когато хората се сетят за Motorhead, се сещат за Ace of Spades. Нали знаете, че не сме се вкаменили след това парче?”
Енциклопедия
„По бялата линия“ е колкото автобиография, толкова и енциклопедия на рок сцената от зареждането ѝ почти до днес. Успява да те потопи в атмосферата на суровата британска реалност в края на 70-те и през 80-те, разкрива уж светлите хоризонти на кариера в САЩ, мирише на уиски и цигари, а зад ъглите надничат падения и пороци, но и много забавления за възрастни и рокендрол живот в най-чист вид.
Леми е водил такъв начин на живот, че може да разкаже истината от първа ръка за всеки голям на рок сцената. Е, разбира се, неговата лична истина, така както я е видял като пряк свидетел и сам участник. Чисто биографични моменти, като с каква коса и нокти се е родил, как е гладувал, къде е спал и как е изградил „най-шумната банда в историята“, са преплетени с истории за The Beatles и Rolling Stones (няма да ви кажем на коя от двете групи симпатизира Леми, ще го откриете в книгата доста цветисто описано), Хендрикс, Сид Вишъс, Slayer, Metallica, Ози Озбърн и много други.
„По това време Джими Хрендрикс беше голяма работа в Англия – току-що беше изкарал два албума, стигнали до №1, но никой в Америка все още не беше чувал за него. Работих за групата му в продължение на около година по всички телевизионни предавания и турнета в Англия. За съжаление не успях да отида на нито един от концертите в чужбина, защото бях само асистент и повдигач. Въпреки това беше невероятно преживяване. Хендрикс беше най-изумителният китарист в историята, няма съмнение в това. Всичко в него беше страхотно – свиренето му беше наистина поразително, освен това имаше страхотно сценично поведение. Беше като котка, като змия! Когато свиреше, караше мацките да полудяват! /…/ За съжаление не успях да общувам много с него извън сцената – не бях част от личния му живот. Просто работех за него“.
Стил „Леми“
Всичко това е разказано с невероятна искреност, разбира се, много автоирония и такава земност, която през годините превърна Леми в култов образ. Той е себе си в тези редове, точно както беше на сцената и в текстовете на песните си. С грубия език, с мръсните думи, лаконичен и без да губи място по листа в дипломатични обиди. Кара ги направо, кой каквото заслужава според него! Точно с този подход ще ви разкаже за големия музикален бизнес и как върви зловещата му машина. А аз мога да подскажа, че лесно ще откриете пасажите за звукозаписните компании, само следвайте максималното натрупване на псувни и мръсни думи:
Всички тези неандерталци – така наречените корпоративни ръководители на Sony – са глупави, невежи, шибани елитарни путки. /…/ Мотола беше човекът, който дори не ме отрази на собственото си шибано парти за „Грами“. Да му го набия до шия – и на него, и на всички останали. Те са най-некадърната група копелдаци, която съм виждал през живота си./…/ Такива хора трябва да бъдат закачани за топките на горяща дъска./…./ Тези хора се отнасят към музиката единствено като към стока, като към продажба на консерви с боб. Повечето от хората, които промотират групи, дори не са ги чували. /…./Изглежда никой не вярва в музиката. Индустрията се изгражда през цялото време, но убива музиката. Така или иначе, се опитват да го направят, но аз няма да им позволя, докато съм жив. По дяволите! Те са позорни, тъпи, арогантни, обречени на забрава копелета – точно така, обречени на забрава, защото хората ще помнят мен, но костюмарите ще бъдат забравени. Кои са те? Някой, който е работил за Sony? Ха!“
Без задръжки
Заглавието на книгата е толкова буквално, колкото очаквате. Дори малко смекчено, защото май линията е цяла магистрала. В този разказ за живота си, написан с помощта на Джанис Гарза, Килмистър не спестява нищо от пороците си. Напротив, те са изведени като главни герои. Наркотиците са много, мацките още повече. Тук-таме се прокрадва и някое случайно направено дете, на което понякога се опитва да е баща.
“Всъщност не препоръчвам особено начина си на живот – той би убил всеки средностатистически човек. Това не е шега и ще ви кажа откъде знам. Някъде около 1980 година реших да си сменя кръвта – сещате се, същия процес, през който според слуховете е минал Кийт Ричардс. Логично, това е добра идея, защото моментално получавате неопетнена, свежа кръв и на тялото ви не се налага да преминава през целия стрес на детоксикацията. Така че с мениджъра ми отидохме на лекар, който направи няколко кръвни теста и се върна с лоши новини.
– Трябва да ти кажа нещо – рече той. – Чистата кръв ще те убие.
– Моля?!
– Вече нямаш човешка кръв. И не можеш да даряваш кръв. Забрави – може да убиеш някого, толкова си токсичен.”
Мъдрост
Между пиперливите спомени на Леми Килмистър, моментите на записи в студиото и разказите как е създадена тази или онази вечна песен на Motörhead се прокрадват истински бисери от интелекта, мъдростта и опита му, с които той никога не се е перчил. Точно затова тези негови прозрения са много истински и ценни, а проверката на времето ги е превърнала в универсална истина:
„Разбира се, когато умреш, ставаш по-гениален с около петдесет и осем процента. Продаваш повече плочи и ставаш абсолютно прекрасен – „Човече, колко жалко, че не си купихме нито една от неговите плочи, докато беше жив, но все пак“… Сигурен съм, че и аз натам съм се запътил – „Какво ще кажете за Motörhead? Баси гениалната група. Де да бяхме успели да ги видим на живо…“
Или
„За една група е важно да е гладна, защото това е мотивацията, която кара всички останали да работят. А ако някой знае как да бъде гладен за дълъг период от време, то това съм аз.“
Вместо финал
Финалът на автобиографията на Леми Килмистър от Motörhead е с дължина точно 20 реда. Толкова! Затова и аз ще я карам направо. Tова издание е с един сaнтиметър повече от първообраза си, защото е с предговор от Ларс Улрих, барабаниста на Metallica, и е дописано след смъртта на Леми от Стефан Кирази, журналист, дългогодишен приятел на групата и от години главен редактор на сп. So What!, издавано от световния фенклуб на Metallica. ПОследните страници описват Леми отстрани, неговата борба с предаващото се тяло и мъжкия стоицизъм, с който понася края. Неговото изпращане от този свят и наследството му. А аз мисля да завърша с още едно от неговите прозрения:
„Ако си мислите, че сте твърде стари за рокендрол, значи сте. И това се случва дори с музикантите – виждаш ги на сцената, звучат страхотно и всичко останало, но сякаш усещаш как си гледат часовника: „Свършихме ли вече? Хайде да се прибираме при жената и пудела“. Причината, поради която рокендролът е толкова млад, е… защото очевидно е започнал с млади хора. Но след това всички остаряха и отношението им се промени – започнаха да се стремят да бъдат приети от обществото. Аз самият нямам никакъв проблем с това, защото знам, че няма да бъда приет от обществото, дори и в рокендрол средите! Така че бях аутсайдер още от първия ден. Но за мен това е нормално – някой трябва да го направи“.
