Алек Попов: Сатирата е гледна точка към света

Месец след премиерата си най-новият роман на Алек Попов „Мисия Туран“ (изд. Сиела) продължава да е сред най-четените книги това лято. Впрочем, първата поява на книгата, още преди премиерата й, беше на Панаира на книгата в София, където без никакви официалности се оказа най-купуваното заглавие.

Глобалният поглед над тези 408 страници е недвусмислен – сатиричен роман, който ще те накара да се смееш с глас, докато четеш, а щом затвориш книгата – ще се разплачеш. „Ама ние наистина живеем в този абсурд!“ е най-логичният коментар след като преминеш през невероятните истории с  проф. Несторов и неговият екип, които търсят древни българи в Азия. Любов, политически игри, управление на цяла държава от джип, камове и лами, заклинания, „травка“, избори, бутафорни журналисти. През какво ли не ни завърта Алек Попов. И ей така, уж на шега, си казваме истината.

Динамиката на текста прехвърля читателя през държавни граници и континенти, само с прелистването на една страница. Героите се изправят пълнокръвно пред въображението и успяваш така бързо да ги опознаеш, че почти ще предугадиш поведението им. Богатият описателен език те потапя в атмосферата както на една непозната за много българи земя, така и в до болка познати местни сюжети.

Какво обаче стои зад „Мисия Туран“ ни разказа самият Алек Попов малко преди да ощастливи с присъствието си Бургас, където по традиция прекарва летата си. За да не разкриваме сюжета на романа за тези, които още не са прочели книгата, пък и за да хвърлим светлина върху подходите и решенията в тази комична история, за всички, които вече са я прочели, с автора разтеглихме темите на разговор до основните въпроси и схващания, които пораждат всичко.

Здравейте, Алек. Новата ви книга „Мисия Туран“ отново е в сатиричния жанр. Колко е тънка границата между сатира и халтура?

Тънка е, но не чак толкова. Лесно си личи кога едното минава в другото. Последните десетилетия, медиите и най-вече телевизиите, се напълниха със скечове. Но къде е разликата? Ще я намерим в художественото съдържание. Един сатиричен роман, той по нищо не се различава от една добре написана книга. Има задължителни елементи за изграждането на самостоятелен свят, който се движи по свои закони и логика. Един от тях, разбира се, е сюжетът, фабулата. При скечовете липсва разгърнато действие. Може би най-важният елемент обаче е психологията на героите. Тези герои имат своите дълбочини, психология, която е органично свързана с действието на романа. Двете взаимно се пораждат. Това са големите отлики между литературата и халтурата. Винаги е имало еднодневки, но не трябва да се бъркат с истинските произведения на изкуството.

И все пак като че ли днес сатирата не е най-предпочитаният жанр. Защо?

Като сядам да пиша не си казвам, че ще пиша сатиричен роман. Сядам, за да напиша история и тя придобива такива измерения. Сатирата е гледна точка към света.

Тоест вие виждате света по този смешен, парадоксален начин?

Да. Не държа книгите ми да са смешни, но се получават такива. Сатирата обаче не е самоцел. Тя произлиза от абсурдните ситуации, в които попадат героите, от парадоксите в живота.

Живеем в доста абсурдно време и място и все пак малко писатели използват това в литературата.

Комичните романи, аз по-скоро така бих ги определил, са рядко явление. В световната литература не са много тези произведения, за които веднага може да се сетите. Често са много големи, дела на живота. Пишат се трудно. Не че нямаме такава традиция. Имаме, и то доста добра. Но освен въпрос на можене е и въпрос на гледна точка към света. Ако я нямаш, насила не можеш да го направиш.

Казвате че се пише трудно, на вас колко време ви отне?

Идеята за „Мисия Туран“ е доста отдавна. Тръгва от един сценарий, който с Деляна (б.а. Манева, съпруга на Алек Попов, писател, сценарист и преподавател) заедно замислихме. Бяхме решили да направим нещо като продължение на „Мисия Лондон“, но не се получи такова. Единственото общо между двете се оказа сатиричния тон.

До сега не бях трансформирал сценарий в роман. По-скоро обратното бях правил. Мислих си, че доста по-бързо ще стане, но се оказа, че греша. Три години ми отне да го превърна в книга, включително всички проучвания, които последваха. Всяка глава е пренаписвана поне по веднъж. За сценария също бях проучвал доста, но както се оказа – недостатъчно. Зарових се в темата още по-дълбоко и така изникнаха нови идеи като унгарската линия в сюжета. Тя ми отне много време. Търсих начини да я интегрирам, защото имах интуиция, че е важна  за философските и екзистенциални измерения на историята и че ще я изведи на едно по-глобално равнище. И наистина, така книгата доби различен мащаб!

Кога спирате да редактирате?

Когато съм сигурен, че съм изразил точно мисълта си. Езикът не го мисля чак толкова, той се подрежда от само себе си. Естествено, работя стилистично върху текста, за да избегна натрупване на излишни думи и дълги изречения. Но основното, което следя е ритъмът. В прозата той е не по-малко важен, отколкото в поезията. А ритъмът идва от действието.

Хубавият език е този, който изразява точно това, което искаш да кажеш. Много по-сложно е да се разгадае психологията на героите, това, което чувстват, това, което ще извършат.

Пренаписвал съм цяла книга – романът ми „Черната кутия“, седем години след първото издание. Редакцията беше много сериозна, някой неща напълно пренаписах, изхвърлих голяма част от текста, добавих нов. Това беше голямо упражнение по творческо писане. Не съжалявам, че го направих, но няма да го повторя никога повече, защото тази работа трябва да се случва, докато работиш по книгата, преди да излезе. И все пак – няма съвършени неща.

Какво представляваха вашите проучвания?

Мислих, че мога да си спестя пътуването до Азия, но се оказа, че все пак си струва да се направи. Деляна много ме подкрепи. Отидох в република Тува (б.а. Сибирски регион), центъра на Азия. Първоначално идеята ми беше там да се развива действието, но после реших да го ситуирам в измислена страна. По много причини. Но все пак исках да се докосна до нещо реално. Много е важно човек да има лично впечатление и опит. Теренните ми проучвания бяха по-скоро да добия автентично усещане за средата, а не толкова че търся древни българи. Помогнаха ми да си представя как би се чувствал един антрополог, който би отишъл там. Това означава да влезеш в кожата на героите си и да почувстваш контекста, който искаш да опишеш. Там се сблъсках с персонажи, които използвах за „Мисия Туран“ и с начина, по който живеят.

Заминах с покана за един форум от Тувинския държавен университет на тема „Етнически проблеми в Централна Азия“ и дори изнесох доклад. Бяха много любезни и радушни към единствения българин, дори – единствения европеец там.  Помогнаха ми да опозная страната и да добия много ценен опит от първа ръка.

Срещнахте ли истински камове, едни от най-пъстрите второстепенни образи в романа?

Да. Много държах да се запозная с тези местни религиозни дейци. Първо се срещнах с една шаманка, а после с един, който твърди, че е главният шаман на Тува и цяла Русия. Голям образ. Всъщност има няколко шамански общности и всеки от предводителите им твърди, че е истинският. Нищо ново под слънцето. Съществува вътрешна конкуренция помежду им, както и съревнование с будистките лами. Въпреки това, съжителстват мирно. Разделили са си кой от какво лекува и кой за коя част от трансцедентното да отговаря.

Предполагам, че изживяването е било доста интересно за един европеец.

И те са хора като хора. Цъкат на телефони като нас.

Хем цъкат на телефони, хем вярват в шамани?

Мисля, че едното изобщо не изключва другото. И в България хората правят така – цъкат на телефона, а после ходят по врачки и баячки, разхвърлят захар, за да се пазят от зли сили… Ние сме много суеверно население.

Каква черта е суеверието за едно общество?

Има първична виталност в това и на мен лично като писател ми е интересно. В чисто творчески план дори е по-интересно от прекалено рационалната западна култура, от която България все пак също е част. Защото от гледна точка на изтока България е Западна страна. Истината обаче е, че хората много си приличат навсякъде по света и колкото повече човек пътува, толкова повече го разбира. Всички тези локални разнообразия и културни странности дори свидетелстват за това колко сходни са хората дори в различията си. Дори в желанието си да се изкарат най-древни. А истината е, че всички хора са еднакво древни.

Как дойде името Туран?

В Тува има град Туран, който не беше особено впечатляващ, но името беше типично. Традиционни сибирски къщички, тук-таме някой комин, и голям колхоз, където гледат елени. Има редица градове и области с такова име в Централна Азия и Седморечието. Туран е топоним, който е много използван.

Езикът ви е доста пиперлив на места. Как определяте дозата?

Харесвам разговорния език и смятам, че литературата не трябва да страни от него. За мен подобни думи са нещо цветно, звучно и придават сила на езика, носят емоция. Разбира се, да се прекалява самоцелно с каквото и да е не е хубаво.

Не обичам прекалено литературното писане. Смятам че литературността е враг на литературата, защото, когато човек твърде много гласи и полира думичките, резултатът е претенциозен текст, в който красотата на езика излиза на преден план, а не толкова смисълът и познанието за човешката природа, който езикът носи.

Кой е първият човек, който чете след вас?

Деляна. Тя не чете след мен. Тя чете с мен.

Критична ли е?

Много! Супер-мега критична и винаги поставя летвата все по-високо. Питате ли ме какво ми е? Не че на нея ѝ е лесно с мен, де…

А вслушвате ли се в критиките й?

Къде ще ходя? Но ние много често мислим еднакво, имаме доста близки схващания за изкуството, и най-вече метода на физическите действия на Станиславски, който се опитваме да развиваме и изследваме. Не само в драматургичните текстове, които пишем заедно, но и в прозата, този метод също работи чудесно. У дома е като малка творческа лаборатория, в която провеждаме тези експерименти.

Имате ли планове все пак да направите филм по „Мисия Туран“? Имате ли разговори с продуценти?

Все още само на ниво идеи и проект. В България, пък и на само, киното е много сложна и несигурна сфера на изкуството, обвързана с ред странични фактори.

Не е ли цялото изкуство сложна сфера в България?

Навсякъде е така. Но специално в киното, което зависи изцяло от държавата, има толкова много фактори, които са ти неподвластни, че човек не може да прогнозира какво ще се случи. Разбира се, хич не сме се отказали от идеята за филм. Една част от него обаче няма как да се снима в България и това го прави скъп като проект.

Българинът има ли чувство за хумор?

Като че ли в момента сме го позагубили…. Иначе българинът много обича да се гаври с авторитетите. В нашата култура карнавалното начало е много силно. Нещо, което принципно ценя. Тази първична балканска виталност за съжаление често се подценява у нас или се интерпретира по един народняшки примитивен начин. Но хората рядко ценят това, което имат и още по-рядко разбират какво всъщност имат.

По време на социализма идеологията беше много абстрактна, суха и чужда на нашия манталитет – впрочем като всяка идеология. Не случайно тогава у нас мнозина намираха отдушник в югославската култура, която не се намираше в чак такова идеологическо менгеме и не странеше от балканските си корени. След промените пък се наложи една криворазбрана европейкост ( терминът е на Михаил Неделчев), която се оказа също доста спъваща и ограничаваща.

Това някакъв български комплекс ли е?

Всяка балканска страна страда от подобни комплекси. У нас тази тенденция свързва преди всичко с фигурата на Пенчо Славейков. Неговият принос в културната история на страната е впечатляващ, но от друга страна той прокарва разделителни линии в изкуството, които съществуват и до днес. От едната страна стои тази „европейкост“, разбирана като сляпо подражание на модите в изкуството, в безкритичното приемане на всичко, което идва по линия на западната традиция. От другата – народничеството, вкопаването в почвата на „изконните“ ценности и светоглед, приемани като антитеза на модерната развала. Аз винаги съм ценял синергията между локалния и глобалния   културен контекст. Мисля, че поп-арът е чудесна платформа, където със средствата на иронията и играта, може да се разрушат стереотипите спрямо родно и чуждо, да се съвместят своеобразието на народната култура със съвременното светоусещане и критическия прочит на миналото. Добър пример в това отношение са Емир Кустурица и Йордан Радичков. Защото без ирония, без игра, т. нар. традиция се превръща просто в стилизиран фолклорен кич.  

Как ще се избавим от този комплекс?

Хората трябва да се чувстват свободни. Да усещат вътрешна свобода и по-голяма лекота. Снобизмът в изкуството е равносилен на самокастрация. За да промениш контекста трябва донякъде да го приемеш, иначе никога няма да го разбереш. Не може да променяш нещо, което не разбираш.

Нали от 30 години сме свободни?

Определено вътрешно не сме свободни. Има слободия, има разюзданост, но истински, креативно свободни не бих казал че сме. Нашият културен комплекс избива в две крайности – или в подмазливо прилепване към чужди образци, или в сляпа, просташка арогантност, утвърждаваща собствената ни недодяланост.

А вие чувствал ли сте се някога вътрешно несвободен?

Пълната свобода е химера. Понякога ограниченията дори могат да бъдат много креативни. Но все пак, когато съм искал да разкажа една история, не съм се съобразявал с това кой какво ще каже. Автоцензурата е много разрушителна.