На 12 септември се отбелязаха точно 100 години от рождението на Станислав Лем – един от най-разпознаваемите фантасти в световната литература. Писателят, оставил след себе си цели светове и милиони читатели, полетели във фантазиите, има повече от богато литературно наследство. По случай годишнината му обаче у нас излиза може би най-популярният му роман – „Соларис“, в нов, пълен превод, дело на Лина Василева, от издателство „Колибри“.
Знаковата книга се побира в 248 страници между кориците на художника Люба Халева. Преведена на над 40 езика, творбата предлага оригинален поглед към непознаваемия чужд разум. Идеята за океана мозък, заемащ повърхността на планетата Соларис и способен да придава материален облик на човешките спомени и мисли, не оставя равнодушни нито психолога Крис Келвин и колегите му космонавти от космическата станция, описана в романа, нито милионите читатели на полския фантаст.
ТРУДЕН ЗА ЕКРАНИЗИРАНЕ
„Соларис“ има две култови екранизации: от 1972 г., когато на голям екран го качва Андрей Тарковски; и от 2002 г., когато това прави Стивън Спилбърг. Станислав Лем, който умира през 2006 г., обаче е известен с това, че никога не е доволен от екранизациите на романите си, включително от мегапроекта на Тарковски. Има само едно изключение от това правило и то е краткият телевизионен филм „Миш-маш“, дело на Анджей Вайда. Сценарият стъпва върху разказа на Лем „Съществува ли, мистър Джоунс?“ и е написан от самия фантаст.
Като истински фенове на световете наСтанислав Лем искаме да ви разкажем, колко невероятен е бил неговия личен, реален свят.
Снимка: Jakub Grelowski/PAP
ЛЕКАР ИЛИ ФАНТАСТ
Като млад мечтаел да стане лекар. Като баща си. Съветската окупация на източна Полша почти го лишила от тази мечта, но с малко връзки от баща си успял да започне да учи медицина в университета в родния Лвов. Явно обаче съдбата била решила друго, защото обучението му било прекъснато – този път от нацистката инвазия в Съветския съюз. Заради еврейските му корени, Лем е принуден да напусне. Веднага след войната му се отдала възможност да завърши образованието си в Краков, където се преместило семейството. Умишлено обаче той отлагал последния си изпит, за да може да избегне военна служба. Като семестриално завършил бил задължен да работи всеки месец в родилно отделение. Това, което финално го отказва от медицината бил видът на кръв. Пък и вече бил започнал с писането.
В трудните военни години Станислав Лем работил като автомеханик. Благодарение на това имал достъп до боеприпаси, от които редовно взимал и снабдявал полската съпротива.
САМО ГЕРОИТЕ МУ ПЪТУВАТ
Въпреки че посвещава живота си на създаването на светове отвъд границите на обикновеното въображение и изпраща героите си на най-вълнуващите пътешествия, самият Станислав Лем цял живот отказва да напусне дома си и страната си Полша под различен претекст. Отказва да замине за САЩ с оправданието, че английският му не е достатъчно силен. А той всъщност е полиглот, който владее полски, латински, немски, английски, руски и украински. IQ тестът му в гимназията е с резултат 180. Само за справка, учените твърдят, че Айнщайн би имал 160.
СЛАБОСТ
Като доказателство, че дори на подобни гении, нищо човешко не им е чуждо, е слабостта на писателя към сладкото. И по-специално – към халвата и покрития с шоколад марципан. За нещастие, в края на живота си, Лем получава диагноза диабет. Въпреки това, синът му Томаш разказва, че след смъртта на баща му, зад библиотеката му са открили ужасно много опаковки и целофани от сладкиши, които стигали до тавана.
ПОГЛЕД В БЪДЕЩЕТО
Като всеки голям фантаст и Станислав Лем е предсказал в книгите си бъдещето на технологиите – таблети, телефони, дори Google. В „Кибериада“ описва „интелигентния прах“ – рояк от малки компютри-дронове, не по-големи от прашинка пясък, които работят като една цялостна компютърна система. Нещо подобно беше постигнато наскоро с нанотехнологията. Или пък „електронния бард“ – компютърно устройство, които може да пише стихове. Подобни експериментални алгоритми за писане на поезия вече работят онлайн. Дори пишат песни от името на велики покойни музиканти.
КРИТИЧЕН ПОГЛЕД
На фона на този невероятен поглед на Станислав Лем в бъдещето, до самия си край той страни от модерните технологии. Отказва да се научи да работи с компютър и пише само на пишеща машина. Остава критичен към въздействието на модерните технологии върху човечеството. Неговата критичност се стоварва дори върху собствените му творби, а под прицел са ранните му книги. Признава, че е правил компромиси в тях, за да минат през съветската цензура. За един от най-известните си романи „Едем“ пък казва, че е плосък и еднопластов.
ОТКЪС
Но да се върнем към „Соларис“. За да отпразнуваме не само 100-годишнината от рождението на великия фантаст и визионер, но и новото издание на романа ви предоставяме един от култовите му откъси в нов превод.
НОВОДОШЛИЯТ
(Соларис, Станислав Лем)
В деветнайсет бордово време подминах хората около площадката за изстрелване и слязох по металната стълбичка до вътрешността на совалката. Имаше място, колкото да си повдигна лактите. Прикрепих шланга в стърчащия от стената вентил и скафандърът се изду, тъй че повече изобщо не можех да помръдна. Стоях – или по-скоро висях – във въздушното ложе, неделимо свързан с металната черупка.
Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло съзрях стените на бокса, а още по-високо – надничащото лице на Модард. Но то веднага изчезна и настъпи тъмнина, защото отгоре нахлузиха тежкия защитен конус.
Чух повторения осем пъти вой на електродвигателите, затягащи винтовете. После – свистенето на помпания в амортисьорите въздух. Очите ми свикваха с мрака. Очерта се зеленикавият контур на единствения датчик.
– Келвин, готов ли си? – чух в слушалките.
– Готов съм, Модард – отвърнах.
– Не се притеснявай за нищо, Станцията ще те поеме – рече той. – Успех!
Преди да успея да отговоря, горе нещо изскърца и капсулата потрепери. Инстинктивно напрегнах мускули, ала нищо друго не се случи.
– Кога e стартът? – попитах и дочух шум, все едно върху мембраната на слушалките падаха най-ситни песъчинки.
– Вече летиш, Келвин. На добър час! – отвърна близкият глас на Модард.
Преди да осъзная ставащото, точно пред лицето ми зейна широка пролука, през която видях звездите. Напразно се опитвах да открия Алфа от Водолей, към която летеше „Прометей“. Небето от тези кътчета на Галактиката не ми говореше нищо, не разпознавах нито едно съзвездие – в тесния илюминатор все така искреше прахоляк. Чаках да изскочи първата звезда. Нищо не забелязах. Само искриците взеха да бледнеят и да изчезват, стопявайки се на ръждивия фон. Разбрах, че се намирам в горните слоеве на атмосферата. Обездвижен в пашкула от пневматични възглавници, можех единствено да гледам пред себе си.
Все още не виждах хоризонта. Летях и летях, без да усещам движението, само бавна, коварна горещина заливаше тялото ми. Навън се разнесе тихо, пронизително стържене, все едно от метал по мокро стъкло. Ако не бяха намаляващите цифри във високомера, нямаше да си дам сметка за рязкото снижаване. Звездите вече ги нямаше. Оранжева светлинка изпълваше илюминатора. Чувах тежкия ритъм на собствения си пулс, лицето ми гореше, на врата си усещах хладния полъх на климатика; съжалявах, че не успях да видя „Прометей“ – очевидно вече е бил извън зрителното ми поле, когато автоматичното устройство разкри изгледа.
Капсулата подскочи веднъж, втори път, ужасно завибрира, друсането премина през всички брони на изолацията, през въздушните възглавници и нахлу в дълбините на тялото ми – зеленикавият контур на датчика се замъгли. Гледах го, без да изпитвам страх. Не бях долетял от толкова далече, за да загина точно преди целта.
– Станция „Соларис“ – призовах. – Станция „Соларис“. Станция „Соларис“! Направете нещо. Май губя стабилност. Станция „Соларис“, тук пристигащият. Приемам.
И пак пропуснах важния момент на появяването на планетата. Тя се простираше огромна, плоска, а по размерите на ивиците по повърхността ѝ можех да преценя, че все още се намирам далече. Всъщност – високо, защото вече бях преминал онази невидима граница, при която разстоянието до едно небесно тяло се превръща във височина. Падах. Продължавах да падам. Сега го усещах дори със затворени очи. Бързо ги отворих, защото исках да видя възможно най-много.
Изчаках безмълвно двадесетина секунди и възобнових призивите. И този път не получих отговор. В слушалките, на фона на шум, толкова дълбок и нисък, че можеше да бъде гласът на самата планета, избухваха един след друг електрически разряди. Оранжевото небе в илюминатора помътня. Стъклото потъмня; инстинктивно се сгърчих, доколкото ми позволяваха пневматичните бандажи, преди миг по-късно да разбера, че това са облаци. Ятото им отлетя нагоре като издухано. Продължавах да се нося напред, веднъж на слънце, веднъж на сянка, капсулата се въртеше около надлъжната си ос и огромният, сякаш подпухнал диск на слънцето току преплуваше пред лицето ми, появявайки се отляво и залязвайки отдясно. Изведнъж през шума и трясъците право в ухото ми се разнесе далечен глас:
– Станция „Соларис“ към пристигащия. Всичко е окей. Вие сте под контрола на Станцията. Станция „Соларис“ към пристигащия. Пригответе се за кацане в момент нула, повтарям, пригответе се за кацане в момент нула, внимание, започва броенето. Двеста и петдесет, двеста и четиресет и девет, двеста и четиресет и осем…
Отделните думи бяха разделени от отривисти писукания – знак, че не говори човек. Странна работа. Обикновено всички до един търчат към летището, когато пристига някой, при това направо от Земята.
Не можех обаче дълго да разсъждавам над това, понеже кръгът, който слънцето очертаваше около мен, застана вертикално заедно с плоскостта, към която летях; след първото накланяне настъпи второ, в обратната посока; люлеех се като огромно махало и докато се борех със замайването, видях върху повърхността на планетата – изправена като стена и надраскана с мръсновиолетови и черни резки – една дребничка шахматна дъска от бели и зелени точки: разпознавателния знак на Станцията. Същевременно нещо се отдели с трясък от върха на ракетата – пръстените на парашута, който бурно заплющя, и в този звук имаше нещо неописуемо земно: за първи път след толкова месеци – шум на истински вятър. Всичко ставаше твърде бързо. Дотогава знаех само, че падам. Сега виждах всичко с очите си. Бяло-зелената шахматна дъска нарастваше устремно, разбрах, че е изрисувана върху лъскавосребрист корпус с обтекаемата форма на кит – със стърчащи отстрани радарни игли и шпалир от тъмнеещи прозоречни отвори; и че този метален колос не се намира на повърхността на планетата, а виси над нея, влачейки по мастиленочерния фон едно още по-тъмно елиптично петно: своята сянка. В същото време забелязвах обагрените във виолетово хем лениви, хем неуморни океански талази; внезапно облаците отлетяха високо, обагрени по ръбовете в заслепяващ пурпурночервен цвят, небето между тях се отдръпна и стана плоско, мръсноръждиво и после всичко се размаза: попаднах в тирбушон.
Преди да успея да реагирам, кратък удар възвърна вертикалната позиция на капсулата, простиращият се чак до задимения хоризонт океан искреше в илюминатора с оцветена като че ли с живак светлина; внезапно ръмжащите въжета и пръстените на парашута се откачиха и полетяха над вълните, понесени от вятъра, а капсулата се залюля плавно, с онова специфично, забавено движение, характерно за изкуственото гравитационно поле, след което се плъзна надолу. Последното, което видях, бяха решетъчните авиационни катапулти и двете огледала на ажурните радиотелескопи, високи вероятно няколко етажа. С оглушителния звук от удар на стомана в стомана нещо закрепи капсулата неподвижно, нещо се отвори под мен и с протяжна, задъхана въздишка металната черупка, в която висях обездвижен, завърши своето сто и осемдесет километрово пътешествие.
– Станция „Соларис“. Нула и нула. Приземяването извършено. Край – чух в слушалките мъртвия глас на контролния автомат.
