fbpx

Георги Тошев: Единственото, което може да извоюваш за себе си е независимост

Георги Тошев Снимка: licata.bg

“Децата на другата България” е най-новата документална поредица на Георги Тошев, с която ще се огледаме отвън навътре

Георги Тошев. В едната ръка с три торби, в другата с малък сак, пристига енергично, забързано, но с усмивка, под която грее фенска тениска на Pink Floyd. Човекът на път, винаги в движение, винаги готов да воюва и винаги с нова идея, която се подава от джоба му.

Разговаряме навръх деня на Независимостта, а крилата на самолета, който го очаква само след няколко часа, му придават завършен вид на независим от границите и пространствата, търсещ човек. Ще отлети за Рим, за да открие фестивала на българския филм, където ще се излъчи и неговата лента за Стефан Данаилов – “Монолог”. Събитието съвпада и със старта на чисто новата му документална поредица по bTV “Децата на другата България” на 26 септември от 12:30 ч. После ще се завърне за малко, навярно само да смени куфара, и потегля към Виена, където пък ще представи филма си за Кристо Явашев “Образи”, който засне с него в Япония.

Въпреки динамиката в която живее той не определя срок на разговора ни (явно границите не са неговата бира) и не отговаря, а общува.

– Честит празник, г-н Тошев! Колко е важно да бъдеш независим?

-Да бъдеш независим е определящо. Това е единственото нещо, което смятам, че човек може да извоюва за себе си. Всичко друго е относително защото зависи от много фактори – и здравето, и успехът, и богатствата, и признанията. Това да си независим в изборите си обаче е дълбоко и лично преживяване. Винаги съм бил независим. Разбира се работил съм с хора, за различни структури, но крайните решения съм ги взимал сам със себе си. Съобразявал съм се с обстоятелствата, но не съм зависил от тях. И това обяснявам на дъщеря ми и на моите студенти, че

да се съобразиш с обстоятелствата е въпрос на интелигентност

Иначе хабиш много енергия. Но да бъдеш независим в избора си е много личен акт, защото отговорността е изцяло твоя. На мен например са ми предлагали 3 политически сили да бъда депутат, предлагали са ми да бъда заместник министър, предлагали са ми да бъда подставено лице на продуцентска компания. Но независимо от ситуацията, в която съм бил – икономическа, личностна или професионална, съм удържал да не го направя.

На 26 септември стартира новата му документална поредица "Децата на другата България"
Георги Тошев Снимка: licata.bg


Живеем в един свят на зависимости и то не само към алкохол, дрога и секс. Зависими са един порочен кръг от хора, които се „изтриват“, за да имат моментно благополучие. Целият преход в България е създаден от хора, които са се „изтрили“. Те са маши в ръцете на други хора и са така навързани, че не могат да вземат никакво решение.

-Как са свързани свободата и независимостта?

-Да бъдеш свободен означава да правиш свободно изборите си, а за да ги направиш трябва духът ти да е независим. Мога да кажа, че в последните години професионалните избори, които съм направил са само мои. Да, те са съобразени със ситуацията, с медийния пазар, но това да правя едно или друго предаване, да напиша тази или друга книга, са само лични избори. Изборът на темите, въпросите, в повечето случаи гостите, които каня в предаванията си, тези компоненти на един добър медиен продукт изразяват мен. Дори личния ми вкус.

Предаванията приличат на хората, които са ги създали!

Вечно пътуващят Георги Тошев Снимка: licata.bg
Вечно пътуващият Георги Тошев Снимка: licata.bg

-Започвате нова поредица „Децата на другата България“. Какви бяха мотивите ви?

-Исках да разбера как нашите деца, които са родени в чужбина, като моето, или които са заминали много малки, но се наричат и се чувстват българи, какво се случва с тях през всички тези години. Как те се адаптират, как стават част от един друг свят, но запазват и съхраняват чувството си за идентичност. Аз не вярвам в плакатната форма на българщина, която е толкова популярна в последните години – да играеш хоро върху българския флаг, стъпквайки го…

Да се чувстваш принадлежен, да говориш един език, който не ти е нужен в ежедневието, да се вълнуваш от това какво се случва, да си отговорен за това как държавата ти присъства погледната отвън навътре, и отвътре навън. Това е друго. Тези млади хора са много по-категорични, по-точно знаещи какво искат и как да го постигнат. С “Децата на другата България” исках неосъществилият се преход през последните повече от 30 години да бъде анализиран не от онези, които обикалят студиата постоянно. Исках да чуя какво мислят за България тези, които не просто оцеляват, а се доказват в друг, много по-конкурентен свят.

-Какво чухте от тях?

-Най-важното – на тях им пука. Критичността, с която те се отнасят към случващото се е много хубав показател, че те са готови да се включат в една промяна. Тя може да е на личностно, на професионално ниво, защо не и на структурно, политическо и обществено.
Героите ми са професионално много добре реализирани хора. Нещо, което не може да се каже за 75% от присъстващите в българския парламент. Там са обикновено аутсайдери, който, ако излязат на пазара на труда, са неконкурентноспособни и това е последното им убежище.
„Децата на другата България“ обаче не е политическо предаване. То е опит да покажем в какъв момент от живота намираме тези хора и доколко присъства България в него. Но не си говорим само за таратора, баницата и лютеницата, а за реалното им преживяване на българи като граждани на света, т.е. без грам притеснение и липса на самочувствие.
Защото всъщност

единственият проблем във времето, в което живеем е как успяваме да уплътним живота си с необходимост

През годините битките, които съм водил ме убедиха, че аз съм необходим с това, което мога, което знам, което искам да споделя с другите. И това ми е достатъчно. Нямам амбиции. Не съм мечтал да съм световен журналист… Работил съм в BBC, до ден днешен работя с чуждестранни медии, но нямам илюзии, че там мога да съм звезда. Напротив, навреме разбрах, че сънувам на български. Изразявам се на български по начин, по който не мога на друг език без значение степента ми на владеенето му. Мога да съм пълноценен, ако се концентрирам тук.

Усмивката винаги е на лицето му
Усмивката винаги е на лицето му Снимка: licata.bg

-Мислите ли, че днес има тази България и друга България?

-Най-хубавото е, че вече е избор къде да живееш. Страшно харесвам смели хора, които сега решават, че ще живеят някъде и тръгват, пробват, сменят. Това за мен са много категорични ходове на човешкия живот и на личната съдба, в които смелите стигат по-далече.
“Всяко твое намерение е един проект. Затваряй го!”, това ми казва моят приятел Пракаш.

Имаш ли импулс за нещо, направи го. Не се страхувай да чуеш “не”


Преди време Соня Йончев и Роби Уилям ми казаха едно и също нещо: Талант – ясно, глас – ясно, но трябва смелост. Смелостта да вървиш напред! Аз не винаги съм я имал, особено като по-млад. Други неща щях да направя. Да остана в чужбина завинаги. Аз съм неуспял емигрант и “Другата България” е моето неуспяло емигрантство. С предаването исках да си отговоря, кой избор е правилният – да съм там или да съм тук.
Сега дъщеря ми е на 16. Тя си задава въпроса – Българка ли съм? Идва си всяко лято, говори брилянтен български език, мисли и се вълнува за България. Сравнява я с Франция, Америка и местата, където е била. Направих “Децата на другата България” заради нея. Исках да разбера как тя се идентифицира и как чувства света.

-Виждате ли промяна в мотивацията на хората да емигрират днес и тези, които го направиха в началото на 90-те?

-Да. Сега мотивацията е лична – някой среща любов; професионална; дори геополитическа – хора, които са се сблъскали с беззаконието в държавата ни. Светът обаче вече ни възприема по друг начин. Днес можеш да заминеш много по-лесно е, но трябва да имаш какво да предложиш. И тук вече българинът много бързо се разминава в илюзията за онзи свят и реалния начин, по който той ни приема.
В момента светът изживява един много тежък период. Но той ще мине, защото дъното сме го разкопали в последните години. Мисля, че заедно с това, което се случва с Covid-19, плюс цялата видима на повърхността безпътица, ще изчисти хоризонта и ще дойде време, в което всеки един от нас, с малкото, с което може да е полезен, ще се намести, ще се намери, ще може да бъде на трудовия пазар с моженето и знанието.

В момента живеем в обстоятелствата, не живеем в моженето

Аз искам действия, нямам нужда от толкова думи. В последните години, от човек на думите станах човек на действията.
Светът може да те приеме единствено и само ако има какво да му предложиш. Иначе просто пътувайте на екскурзия.

– Какво за вас е пътуването?

-Винаги ще казвам – пътувайте, вижте този свят, разберете кои сме в него. На мен пътуването много ми помага да откривам все повече мотиви да съм тук и какво мога да променя. То е и опит да проверя действителността, в която живея, но отвън. Ако имам проблем щом се кача в самолета започвам да си мисля: “Но защо съм се напрегнал така? Я да видя отвън как изглеждат нещата”. И много често изглеждат по-добре.

-Правите филми и пишете книги за много успели български артисти. Какъв е личният ви мотив да го правите?

Памет! Не само ние българите, а и по принцип,

живеем в безпаметност в последните годни

Аз искам памет – за мен, за дъщеря ми. Защото за нея България не е Черно море, Витоша и “Петруно, моме”. За нея България е и Невена Коканова, Стефан Данаилов, Татяна Лолова, Цветана Манева и музиката на Васил Найденов, на Лили Иванова. Всичките тези неща правят България място с особена енергия.

– Казано от човек, работил и с много чужди артисти, тази оценка е още по-висока.

-Не мисля, че една Невена Коканова е по-лоша от Моника Белучи. Те просто са различни. Но присъствието, категоричността, с която е минал професионалният и личният й живот…Тези хора на духа са вечни. Те винаги ще вълнуват и затова трябва да знаем кои са.

Той е автор на "Другата България", "непознатиТЕ", "Преди обед" и още много документални филми за български и световни артисти
Георги Тошев е автор на „Другата България“, „непознатиТЕ“, „Преди обед“ и още много документални филми за български и световни артисти Снимка: licata.bg

-Хората четат вашите книги, а вие самият какво четете?

-Чета на хартия. Последната книга, която прочетох беше недовършеният роман на Франсоаз Саган. С нетърпение чакам книгата на Лин Улмън, която е посветена на родителите й – Ингмар Бергман и Лив Улмън. Когато правих филма за Лив Улмън (бел. Ред. “Лив Улман и къщата на спомените”, 2018 г.) самата тя ме открехна, че е доста щекотлива. Обичам исторически и документални книги. Когато имам време и особено настроение се връщам към абсолютната класика. Ремарк е един от любимите ми писатели. Обичам Достоевски.

-Харесвате класическа литература, но май е същото отношението ви и към класическата музика. Немалка част от героите ви са именно класически музиканти.

-Трябваше ми време, за да я осмисля. Преди се отнасях към класическата музика като моментно влюбване – това ми харесва, това не. С времето започнах да разбирам тази музика. Това се случи след 30-та ми годишнина. Но аз слушам много и различна музика – джаз, рок, пънк, дори покрай дъщеря ми – R&B и хип-хоп. Все пак мисля, че някъде 70-те ми е хвърлен меломанския пъп. Единствената музика, която не слушам, но се отнасям с уважение към хората, които я правят е чалгата. Не казвам, че е лоша, но не ме докосва, не ми въздейства.

-Каква трябва да е основата на журналистиката?

Морал и достойнство. Аз мисля че моралът у нас, затова сме на 111-то място, е абсолютно подменен. Достойнството е много личен избор. За съжаление се бърка с гордостта. Да бъдеш горделив е добре, но до време.

Да бъдеш достоен по някой път означава да отстъпиш

Но не от това, в което вярваш, а от ситуацията, която е срещу теб. Както и понякога да замълчиш. Може да си достоен и да минеш по пътя си, отстоявайки нещата, които правиш, без обаче да си креслив. Не харесвам креслива журналистика.

Четете още по темата