Димитрис Георгиев и неговото късо кино за реалността

Димитрис Георгиев е млад български сценарист и режисьор, които често провокира дискусии с филмите си. Новата му късометражна лента „Това, което остава“ не прави изключение. Отвъд звездния актьорския състав, в който виждаме Мария Бакалова, Елена Телбис и Захари Бахаров, редом до дебютанта в главната роля Ян Лозов, той слага на масата една от най-болезнените теми на ежедневието ни. (ТРЕЙЛЪР)

Официалната премиера на „Това, което остава“ е тази вечер, 8 май, от 19:00 ч в кино „Одеон“. Димитрис и екипа ще представят своята история за една фатална катастрофа и фатално беззаконие, последствията от които винаги остават затворени между четирите стени на дома, за да разрушават остатъците от семейството. Историята е базирана на реалната трагедия, случила се с режисьора, който губи баща си в катастрофа, когато е едва на 10 и също е в колата.

Ще има още няколко прожекции с вход свободен: 13 май – Кино „Влайкова“ (София), 15 май – Стара Загора, 18 май – Кино G8 (София), 20 май – Lucky Дом на киното (Пловдив), 25 май – НХК (Бургас).

Димитрис Георгиев има в биографията си вече няколко късометражни филма – „Последните 2 дни“, „Това лято през зимата “, „Заедно без теб“, по които е работил с Марий Росен като съсценарист. Факт е и първият пълнометражен филм на този вече утвърден тандем – „Татко“. Той беше представен на току-що изминалия София Филм Фест и в него за пръв път Димитрис дели режисьорския стол с Марий. Този първи филм, а може би и нещо повече, е увековечен върху дясната рака на Димитрис в семпла татуировка „Dad“.

Татуировката е и едно от първите неща, които забелязах при запознанството ни преди няколко дни. Срещнахме се, за да поговорим за премиерния „Това, което остава“. Още преди да включа записа, Димитрис ми заяви за късометражната лента: „Не исках да правя филм за войната по пътищата. Не исках да правя филм за корупцията“. На какъв разговор тогава иска да покани зрителя и какво не виждаме на първо четене тогава?

Здравей, Димитрис и поздравления за премиерата на късометражния ти филм „Това, което остава“. На какъв разговор искаш да поканиш публиката, слагайки на масата тази лента?

Аз имам проблем с разговорите, защото съм „социопат“. За мен филмът казва достатъчно. Евентуално ще има какво да се каже след известно време, когато отлежи в съзнанието и хората преценят дали ги е докоснал и как.

Добре. Ще задам въпроса по друг начин. Кои са темите, които искаш да повдигнеш с него?

В началото това беше филм за смъртта. Това е и причината, заради която тръгнах да го правя. Посветен е на много хора около мен, които си отидоха – повече от половината ми близки, а в последствие и човек от екипа. Вдъхновен е от моя лична трагедия, която вече е минало и съм надживял отдавна. Но след смъртта на стилиста на филма – Гроздан Михайлов, като че ли се сетих, защо съм снимал тази лента – за нас, хората, които събираме сила и оставаме.

Кога сте снимали филма, щом сте работили с Гроздан?

Заснехме го през 2023 г., когато никой, дори той още не знаеше, че е болен. В същата година той стартира личния си моден бранд и аз му снимах рекламата през февруари. Три месеца по-късно той се разболя. Но „Това, което остава“ беше готов два месеца преди да си отиде и Гроздан успя да го гледа. Говорихме си по него. Три дни преди да почине пак ми поиска филма и после разбрах, че това е последното нещо, което е гледал.

Какви разговори провокира филма между вас двамата?

Той беше много самотен на края. А това е филм, в който главният персонаж е самотен и осъзнава, че ще бъде самотен до края на живота си. Мисля, че и той започна да осъзнава това в последните си дни – че може да разчита или на най-близките си, но най-вече – само на себе си. А тези най-близки все повече намаляваха накрая. Може би затова в последните месеци усетих, че филмът има и някакво по-дълбоко послание за нас, тези които опитваме да продължим напред. Да не спираме да говорим за хората, които вече ги няма. Или поне се надявам да е така.

Казваш, че „Това, което остава“ е в памет на Гроздан Михайлов, но споделяш, че е започнал от твоята лична трагедия и катастрофата, в която губиш баща си.

Разбира се, всичко тръгна от смъртта на баща ми. От катастрофата, която преживях с него, когато бях на по-малко от 10 години и в която той умря на място. И няколко години след това загина абсолютно цялото му родословно дърво по различни причини. Затова самият филм започва с „На тези, които загубих“.

Тази тема винаги е звучала стряскащо и никога не се е говорило достатъчно за нея и справянето с травмите. Като че остава затворена зад стените у дома и дори зад личните стени, точно като във филма ти.

Има го този наш балкански манталитет, при който при такива трагедии се затваряме.Но при мен мина вече толкова време, че да мога да го преживея и осмисля. Може характерът да ми е малко по-депресивен, но пък вярвам, че имам и чувство за хумор, през което успявам да погледна и от друга гледна точка. Затова за мен беше важно в този филм, извън драматизма и трагедията, да има някаква светлина. Като сцената между Мария Бакалова и Елена Телбис в колата. Целта ѝ е за миг да накара зрителя да се усмихне. За мен това е сърцето на „Това, което остава“.

Въпреки всички вечни теми за съзряване, смърт и корупция, на мен ми беше интересно да разгледам и това съвременно GEN Z поколение, в което има нещо по-светло и леко. Затова и събрах точно този актьорски състав, за да разкажа историята. Може би с тях ми беше по-лесно да погледна на тези травми. Това поколение не се ангажира по толкова емоционално-драматичен начин с подобни теми. То може да намери светлина и в най-тъмната част.

Но в каста имаш и хора като Захари Бахаров. Как те реагираха на сценария?

Всъщност от всички по-големи звезди в актьорския състав, Захари е единственият човек, с когото не бях работил. За мен той е актьор с огромна амплитуда, въпреки че публиката го познава в типизиран образ. Това, което ми хареса в работата с него е, че не е актьор, който си има хрумка в главата и си действа, единствено воден от нея. Той очакваше задача за всяко нещо, искаше да знае на мен какво ми е в главата и какво трябва да се случи. Имаше тясно колаборативен процес. Всъщност той имаше, ако не се лъжа, само два снимачни дни, защото реално има само две сцени. Много доверие ми даде, за което много му благодаря. За мен беше много ценна работата ми с него. Беше готов на всичко, а аз го бутах до един много краен предел.

Тръгваш от филм за смъртта, но в крайна сметка вкарваш и втора линия – трагедията не само вътре в семейството, но и трагедията в държава, проядена от корупция. На всичкото отгоре филмът излиза в момент, в който всички говорим и мислим за случилото се със Сиана – поредното дете, загинало на пътя.

В някаква степен сме потънали в тази корупция, безнадеждност, безнаказаност, беззаконност. За мен беше странно да не го вкарам…

Ти, в личната си трагедия, преживя ли тази безнаказаност?

Не. За мен беше важно да разкажа нещо по-голямо от моята история. Не съм търсил възмездие за това, което ми се случи. А не съм и лично убеден дали вината е била едностранна в моя случай.

В „Това, което остава“ много исках тази политическа линия да е на деликатен втори план. Да преминава, пряко или преносно, покрай темата, точно както главният персонаж преминава покрай протест в една от сцените. Исках да покажа, че всичката тази безнаказаност е тук, случва се и не е спирала да се случва. Протестите, които са уловени във филма, са заснети преди 5 години, но същото виждаме и днес. Нищо не се променя. Всеки нов случай затихва за 2-3 седмици. Не се променя и броят на протестиращите. Единственото, което се променя е увеличаващият се брой на хората със снимки на загинали близки.

Какви мисли преминаха през теб, като точно преди премиерата се случи трагедията с малката Сиана? Предполагам, че и през годините, в които сте работили по филма, е имало още такива случаи, доближаващи се до сюжета.

Много бяха. Случва се постоянно. Виждам го всеки ден в новините. Не понасям изречението „Аз вече не гледам новини“. Ако не гледаш новини, ти вече не си от това общество, не си активен гражданин. Особено важи за хора, които се занимаваме с изкуство. За мен е важно, да използваме езика, с който разполагаме, за да кажем нещо важно, нещо, което да буди.

Съвсем наскоро направи премиера и пълнометражния ти филм „Татко“. Кажи ми малко повече и за него?

По него отново работих тясно с Марий Росен, който за първи път освен ко-сценарист е и режисьор, заедно с мен на „Татко“. Нашата колаборация започна, когато бях втори курс в НАТФИЗ. Тогава написахме първия ми късометражен филм „Заедно без теб“, който имаше и някакъв фестивален успех, когато отиде в Берлин. „Заедно без теб“ също беше вдъхновен от истински събития – двамата избягали затворници през главния вход на затвора. По важното е, че той ни свърза толкова тясно и като работа, и като въображение.

А как се запознахте с Марий Росен?

Познаваме се много отдавна. Имахме обща приятелка, театралната режисьорка Гергана Тодева. Тя ни запозна. Тя е и човекът, който усети, че в мен може би има нещо. Насочи ме да започна да пиша, когато бях на 18-19. Кандидатствах в НАТФИЗ „Драматургия“. Още първата година обаче осъзнах, че, ако цял живот трябва да седя и да пиша, а друг да реализира световете, които изграждам, ще се гръмна. Затова се прехвърлих „Режисура“. Цял живот съм обичал киното.

Колко време ти отне този първи пълнометражен филм „Татко“, щом късометражния „Това, което остава“ ти е коствал 5-6 години?

Много. Заснехме „Татко“ по време на Ковид-19, още през 2020 г. и само докато излезе, отне 5 години. Но той беше сниман напълно безвъзмездно. Нито един актьор, нито един човек от екипа, не е получил заплащане. Решихме да опитаме така, защото не ни се чакаше минимум две години за одобрение за финансиране… Събрахме съмишленици и в рамките на 2-3 месеца заснехме филма. За съжаление не бях подготвен за процеса, в който ще вляза след това! Никога повече не бих си го причинил да снимам филм без бюджет.

Защо? Наложиха ли ти се компромиси?

Много. Липсата на пари коства огромно време в пост продукцията. А това изяде много от нервната ни система и от страстта на проекта.

В крайна сметка „Татко“ ще излезе септември по кината, след като беше представен на София Филм Фест. Ще запазим обаче сюжета в тайна. Мога да кажа, че жанрът е трагикомедия. Пак има автобиографичен елемент. Ние с Марий имаме голяма синхроничност в детството си. И двамата сме израснали без баща, и двамата имаме втори баща, и на двамата майките ни са родени на една и съща дата, и имат един същи ексцентричен характер. Но сюжетът е чисто художествена история.

А в момента работиш ли по нещо?

Да. Работим по нов филм с Марий Росен. Ще се казва „Лазарус“ и отново е вдъхновен от истински случаи. Да, шокиращи, но пък ще ги поднесем с доза чувство за хумор. Развиваме сюжет от новините, в който хора укриват трупа на свой родител, за да взимат пенсията му. Искаме да извадим темата, как държавата ни оставя социално слабите до такъв предел на оцеляване, че да взимат подобни избори.

Иначе активно снимам клипове и реклами.

С кои от тези клипове и реклами се гордееш?

Може би с 30-минутния музикален филм Alkebu-lan, който направих за последния албум на Бобо. Беше предизвикателство за мен, но в него се разгърнах творчески. Направих нещо подобно след това за Дороти Такев и нейния албум „Murder Sex Music“. Правил съм на Папи Ханс клиповете. От 2 години обаче не снимам музикални клипове. Не виждам смисъл. Най-вече, защото виждам как нашите артисти не се грижат добре за продуктите си.

Има ли нещо, което не би снимал?

Чалга. Имам проблем с естетиката им, с вкуса, с манталитета, с отношението. Предлагано ми е и то от Азис и Галена, но още докато го обсъждахме разбрах, че не е за мен. Също няма да приема да снимам политическа агитация.

Кой в живота ти те насочи към изкуството?

Баба ми. Майката на баща ми, която си отиде малко след него, когато аз бях на 13 години. Тя е човекът, който ме водеше на кино. В един момент ме завеждаше и ме оставяше сам да гледам филмите, а тя ме чакаше отвън. Много по-късно разбрах, че не е имала пари да купи втори билет за себе си. Никога няма да забравя това. Когато направех нещо хубаво, винаги ми подаряваше видеокасета. Пазя ги и до днес. Над 400 са.