Новият албум на Foo Fighters, десетият поред студиен – „Medicine at Midnight“, за седмица отнесе толкова критика, колкото може би предишните девет взети заедно. И едновременно с това качи Дейв Грол и бандата му на върха на класацията за нови албуми във Великобритания с 42 500 продадени копия в премиерната седмица, 74%, от които на CD и винил. Голяма част от специализираните рок издания отбелязаха излизането на тавата като „албум, който няма с какво да се запомни“, „взаимнозаменяеми песни“, „странно безличен“, „с недовършени текстове“. От другата страна стоят останалите музикални медии, които го определиха като „експеримент, който се отблагодарява“, „завръщането на Foos е като завръщане на културата във финалните надписи“, „най-енергичния им албум“, „поставя нещата на леко по-остър фокус“. Европа се влюби, Америка го разпъна на кръст. (Целият албум може да слушате ТУК!)
Стил или постоянна промяна
За мен основното в „Medicine at Midnight“ е едно – когато си го пуснеш за пръв път може и да не разбереш, че това са Foo Fighters. Точно това мисля, разрешава и конфликта в диаметрално различните мнения на критиците. А именно – дали ще погледнеш на деветте песни с око, отворено широко само за рока или ще го видиш със сетивата на всеядна твар, която просто търси хубава музика. Безграничният талант на Грол налага да направим второто – да прескочим ограничения и предразсъдъци и просто да слушаме добра музика. Както самият той е направил, докато го е писал. Изтупал е суитшърта си от праха на грънджа, махнал е рок позата и просто се е отдал на вдъхновенията си, в които сам признава, че има бийтове от „Going Back To Cali“ на LL Cool J или някой класически ритъм на Missy Elliott.
В крайна сметка за да се движиш в някаква посока (за подобни музикални величия е желателно тя да е напред) трябва да се променяш. Не го ли правиш – тъпчеш на едно място и му викаш „стил“. Къде, къде по-голямо предизвикателство и тръпка е да се променяш?! Понякога дори драстично като случая с „Medicine at Midnight“, който е най-поп албума в 26-годишната история на Foos. Но, по дяволите, обожаваме тази тава!
Стартирайки с груви парчето „Making a Fire“ и ритъм в ¾ още от началото ти става ясно, че Грол ще изпълни заплахата си да ни даде „най-танцувалния“ албум на групата. Няма ги отчетливите барабани, нито тежките рифове. Заменени са с луупове и доста мелодични линии. Това е едно парче, което толкова много мирише на най-доброто от Лени Кравиц… Най-вероятният виновник за това поп звучене е продуцентът на тавата Грег Кърстин – магьосникът докарал до главите ни Hello на Адел.
Контрасти музика-текст
Писан преди пандемията, но по обясними причини появил се година след началото на Covid, „Medicine at Midnight“ като че ли идва точно навреме. Глътка свеж въздух в доста тегавите настроения сред голяма част от творците. Или поне на пръв поглед е така. На второ слушане обаче се забелязва доста отчетливият контраст между настроението на музиката и посланията на текстовете на песните – тъмни, безизходни, апокалиптични. Точно като „Waiting on a War“ – песен провокирана от малката дъщеря на Дейв, 11-годишната Харпър, и собствените спомени на музиканта от 70-те и 80-те години и усещането за постоянен страх от предизвестена ядрена война с Русия.
Missy Elliott и LL Cool J
Две от песните в тавата стоят доста отдалечено от това, което сме свикнали да чуваме от Foo Fighters – „Shame, Shame“ и „Cloudspotter“. Именно те бяха и най-критикуваните парчета. Затова ги подложих на най-безпогрешната проверка – детското ухо. Децата не са обременени от стилови предразсъдъци, не търсят този бийт дали прилича на онзи, нито пък сравняват с предишни албуми. На тях просто им харесва или не. Бонус е чистата сензитивност към добре подредените звуци и хармонии.
И какво учудване беше само, когато 4-годишният ми син, на второ слушане запя „Shame, Shame“ с леко танцувална стъпка… (Уточнение: Въпреки годините му, детето съвсем не слуша само „Зайченцето бяло“, а отдавна познава всички основни рок и поп банди и е присъствал на не един концерт на живо, та има ясна представа за качество, оригиналност и талант). След излизането на албума Дейв Грол разказа както точно бийтът на “Shame, Shame” му напомня много на стила на Missy Elliott.
Подобна публична асоциация Грол направи и с ритъма на „Cloudspotter“. Трета подред в тавата, всъщност тя е последният запис, който са направили. „Основният риф обаче е в главата ми от години, поне от три. Той е като „Going Back To Cali“ на LL Cool J, като олдскул танцувално диско”, заяви самият Грол.
Песента, която дава и заглавието на албума се е настанила удобно точно в средата му и щрака с пръсти – буквално. Това щракане е като метроном за ритъм секцията, която се връща дълбоко в 80-те и най-доброто от диско ерата. Богатият вокал на Грол обаче преобразява нещата и дава страхотна плътност, като оттласква парчето от двуизмерното поп разбиране и я праща е един доста по-сложен, триизмерен свят.
В памет на Леми
„No Son Of Mine” излезе като сингъл още преди появата на албума и съвсем откровено отдава почит на един от идолите на Грол – Леми Килмистър и химна на неговата банда Motorhead – “Ace Of Spades”. E, фронтменът на Foo Fighters го отнесе и за тази песен, като някой крайни мнения дори го обвиниха в кражба, но още от самото начало той дебело подчерта вдъхновението си от култовата метъл банда и не скри намеренията си в “No Son Of Mine”. В крайна смета може малко да е прекалил с приликите и песента по-скоро да се е получила един много добър кавър на класиката от 1980 г.
Да танцуваш като Боуи
Още две парчета от „Medicine at Midnight“ заслужават по-специално внимание. „Holding Poison” е песента, която най-много се приближава до това, което сме свикнали да чуваме от Foos. “Chasing Birds” пък толкова ни приближава до “Let’s Dance” (1983) на Дейвид Боуи, но не като познати хармонии, а като усещане. Семплата мелодия и меланхолията в гласа на Грол са споени от хоровото изпълнение през всичките 4:12 мин.
Точка на 36-те минути нова музика от Foo Fighters поставя „Love Dies Young“, чийто основен риф препуска в галоп, обуздан от кантото, което е забележително класическо, все едно го е писал Джон Бон Джоуви. Може би най-комерсиалното парче от тавата, което със сигурност ще вдига тълпите на всеки следващ концерт на групата. Има заряд, има текст, който е съвсем ясно, че ще грабне и ще се пее. Най-вероятно всичките шестима от Foo са били наясно защо пускат тази песен – за да завършват концертите си с нея.
Защото могат да си го позволят!
„Medicine At Midnight“ е онази смелост за промяна, която е безкрайно нужна в гранични времена като сегашното. Много от това, което съдържа, никога не е правено преди от Foo Fighters. Това е „парти албумът“ на групата и както самият Грол каза пред NME: “Ако този албум беше излязъл по-рано в кариерата ни, нямаше да бъде усетен и разбран правилно. Цялото това звучене се корени в неща, които сме правили и преди, но никога не сме си позволявали да стигнем толкова далеко!”
